Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (85)

13.

Вече се беше стъмнило и Нинон запали лампата, но неочаквано се потропа на вратата. Помпадура и Казота влязоха в стаята.

— Скроихме плана — каза старата, като седна на един стол, — моята дъщеря е много умна и знае какво трябва да се прави. Сега трябва да зная, дали ще имате смелост да извършите едно дело, което ще бъде сполучливо, ако, разбира се, не се уплашите.

— Не ни липсва смелост — ентусиазира се Марсел, — кажете ни какво трябва да правим.

— Ще избягате в Германия, а оттам в Америка — поясни Помпадура. — Щом дойдете до германската граница, вече сте спасени, тъй като там няма да ви търсят.

— Това е вярно — замисли се Марсел. — Оттам можем да тръгнем за Ню Йорк. Най-важното сега е да изчезнем от Париж.

Обезобразената кимна с глава:

— Най-голяма опасност ви застрашава при пътуването ви оттук до Кьолн. Никой не бива да ви забележи. Никакво преобличане не може да ви помогне, тъй като Гилберт всичко е предвидил, за да ви заловят. На всяка гара има негови агенти, които ще ви търсят с четири очи. На гарата е разположил свои хора, които ще претърсват всяко лице, което се намира в чуждестранния влак.

— Значи, няма никакъв начин — промълви Нинон със сълзи на очи — да избягаме оттук.

— Лъжете, се — отвърна Помпадура уверено. — Трябва да бъдете изпратени като стока, в два различни сандъка. Това е изходът.

— Не е възможно! — извика Нинон, а Марсел започна да се съмнява в успеха на плана.

— Защо да е невъзможно? — изгледа ги Обезобразената. — Мислите ли, че това става за пръв път? Един английски лорд се хвана на бас и бил изпратен в сандък от Лондон до Париж и Мадрид, а един холандски шивач с жена си отпътуват от Амстердам за Берлин, оттам за Виена и после за Рим. Те спечелили много пари, като се показвали от сандъка и си разправяли случки от пътешествията си.

Марсел си припомни, че бе слушал за такива странни пътешествия.

— Работата не е опасна. Ще предадем сандъците като особена пратка и за двадесет и четири часа ще бъдете в Кьолн. Ще имате достатъчно храна, а въздух ще влиза от дупките, които са направени на сандъците.

— Добре ли ви разбирам? — Нинон прекъсна Помпадура. — За какви сандъци говорите?

— Да, трябва да ви изпратим отделно, не можете да се съберете в един сандък, а освен това ще предизвика подозрение, ако е много голям.

Нинон въздъхна. Най-лошо й се виждаше това, че ще трябва да се раздели с любовника си.

Марсел не питаеше такива нежни чувства към любимата си и беше съгласен да се разделят. Всичко това вече не му се виждаше толкова опасно, както отначало. Той искаше да знае само как ще отвори сандъка в Кьолн и как ще излезе от него незабелязано.

— Няма да можете сами — поясни Помпадура, — но ние ще се погрижим за това. Ще изпратим сандъците до един наш познат в Кьолн. Той ще ги освободи от гарата и с кола ще ги закара в дома си. Там ще си починете и след това ще можете да продължите бягството си.

— Как се казва човекът в Кьолн и с какво се занимава.

— Казва се Бандрини и притежава музей от восъчни фигури, с които пътува от град на град. Неговият музей се намира в Кьолн и ще означим на сандъците: „Восъчни фигури! Да не се обръщат! Внимание!“

Марсел и Нинон започнаха да се смеят на комичното положение, в което щяха да изпаднат. Уговориха всичко необходимо и решиха да поръчат на познат дърводелец да приготви през нощта сандъците, с които ще тръгнат следната заран като неодушевени предмети за Кьолн.

Вечерта всички заедно седнаха в стаята. Казота беше приготвила вкусни закуски и беше донесла десетина бутилки с вино от съседния ресторант. Четиримата изпразниха до дъно десетата за успеха на плана им. Към полунощ Марсел и Нинон си легнаха. На сутринта тихо похлопване на вратата ги събуди. Помпадура им поръча да се облекат, тъй като всичко вече е готово. Казота им донесе богата закуска и ги покани да хапнат добре преди да тръгнат. Нинон дьо Клер беше много развълнувана, но Марсел я успокояваше:

— Това е крайно средство, което сме избрали за бягството си от Париж, но е и единственото, което може да има добър край.

Нинон го целуна и отговори:

— Ако бяхме заедно, не бих ни най-малко се страхувала от това страшно пътешествие, но мисълта, че трябва да пътуваме разделени, ме обезсърчава и извиква лоши предчувствия у мене.

Не бяха още привършили закуската, когато Казота влезе при тях и поиска възнаграждението си. Нинон дьо Клер сложи на масата двадесет и пет хиляди франка. Алчната стара жена с изкривени пръсти сграбчи банкнотите.

— На дъщеря ми ще кажете, че сте ми дали само пет хиляди франка — помоли ги Казота, като си повдигна безсрамно роклята и скри парите в чорапите си. Това беше нейната най-добра каса за пари, когато искаше да скрие нещо от ненаситната си дъщеря.

Не след дълго влезе и Помпадура.

— Свършвайте — нареди тя тихо, — нямаме много време за бавене. Нинон, елате с мен!

Певицата стана и понечи да дръпне Марсел със себе си.

— Оставете любовника си — спря я Помпадура, — той ще дойде по-късно. В къщата ни има и други гости, а те не бива да чуват много стъпки по стълбите. Планът ни може да се провали и ще попаднете в ръцете на полицията.

— Оставете ме поне да се сбогувам с Марсел — помоли певицата и се хвърли с плач върху гърдите му.

Те останаха прегърнати няколко минути, през които Нинон обсипваше с горещи целувки лицето на Марсел. Най-после той се изтръгна от прегръдките й.

— Пак ще се видим в Кьолн, в къщата на господин Бандрини — каза й той.

— Може би не ще мога да изтърпя това страшно пътуване в затвор! — хълцаше красивата жена.

— Глупости — измърмори Казота, — аз мисля, че затвор от двадесет и четири часа е за предпочитане пред затвор от десет години.

— Или пък ножа на гилотината! — добави Помпадура.

Тя хвана Нинон за ръката и със сила я извлече от стаята. Казота вървеше след тях. Марсел запуши цигара и започна да се разхожда неспокойно. В това време жените стигнаха на двора, намиращ се зад Казотината къща.

— Къде са сандъците? — попита Нинон с разтреперан глас.

— Ето там, в онази конюшня! — отвърна Помпадура и показа с ръка към същата конюшня, където по нейно желание преди време бе ослепен Мъртвешката глава.

Тази ужасна жена сега водеше и Нинон дьо Клер в това място за престъпления. Помпадура застана на прага на конюшнята и се обърна към старата:

— Мамо — рече тя, — чудя се, че каруцарят още не е дошъл да вземе сандъците. Разпореди се да дойде по-бързо.

— Ти сама не можеш да заковеш сандъците.

— Не бери грижа, мамо, всичко ще сторя. Казота тръгна, а Помпадура я изпрати с радостен поглед.

— Елате да свършим по-бързо работата — каза тя на красивата певица и отвори вратата на конюшнята, която беше полуосветена от една лампа. Нинон дьо Клер видя два сандъка. Капаците им стояха отстрани и тя можеше да ги разгледа. Нинон трябваше да признае, че тези чудни сандъци са направени много грижливо. Перушина бе постлана по дъната им, а на капаците имаше отвори. Във всеки сандък беше поставена кошница с храна и тенекиен съд с вода, а също по един свредел, дълбач и чук. С тези инструменти можеха да бъдат отворени сандъците, в случай, че получателят им в Кьолн не ги получи навреме. — Влезте — смръщи се Помпадура на Нинон, докато тя се двоумеше. Певицата въздъхна.

— Нека бъде така — промълви тя.

Нинон стъпи на намиращото се близо до сандъка столче и понечи да влезе вътре. Но в същия миг Помпадура я стисна за шията. Певицата искаше да извика, но не успя. Очите й бяха изпъкнали от ужас. Тя мислеше, че ще я убият. Ала Обезобразената имаше друго намерение. Тя искаше само да я ограби. Помпадура стискаше силно жертвата си с лявата ръка, а с дясната извади шишенце от джоба си. Изля съдържанието му върху челото и лицето на Нинон. Беше силно упоително средство. Очите на певицата започнаха бавно да се затварят. Помпадура я взе на ръце. Занесе хубавата жена в един кът на конюшнята и я положи на земята. След това изтича към вратата и хвърли бегъл поглед към двора. Не се виждаше никой и тя спокойно можеше да извърши кражбата. Обезобразената коленичи над Нинон и бързо разкопча дрехите й. След това пъхна ръка в пазвата й и взе банкнотите. Крадлата вдигна и горната й рокля и взе парите, намиращи се в скритите джобове на фустата. След това занесе ограбената жена до сандъка и предпазливо я сложи в него.

— Трябва да ми бъде благодарна, че я упоих — смееше се Обезобразената — и няма да види поне в какъв затвор се намира. Но ще закова бързо сандъка — старата не трябва да узнае за станалото.

Помпадура сложи капака и здраво го закова. Току-що беше свършила работата си, и Казота влезе.

— В ред ли е всичко? — попита старата.

— Всичко. Восъчната женска фигура вече е в сандъка.

Казота най-подло се изкикоти и почука на сандъка.

— Е, Нинон, гълъбче, как намираш затвора си? Отговор не последва и при неколкократното повтаряне на въпроса.

— По-дяволите, какво означава това? — смръщи се Казота. — Тя не отговаря, да не си й направила нещо?

— Стига глупости — отговори Обезобразената. — Чудя се, защо не отговаря. Трябва да е припаднала. И на мен би ми станало лошо, ако ме заковат в този сандък.

— Права си — каза Казота. — Както и да е. Нямаме време да разсъждаваме върху това. Колата всеки миг може да дойде. Трябва бързо да доведа мъжа.

Казота излезе и след малко се върна с Марсел.

В същия миг се чу и шумът на каруцата, която щеше да откара сандъците. Без да му даде възможност да запита нещо за Нинон, Помпадура накара мъжа да влезе в сандъка и бързо го затвори. Двете жени го заковаха и пратката беше готова. Подир малко каруцарят заедно с трима носачи пристигна в двора. Той повдигна сандъците и каза, че не са толкова тежки, колкото е предполагал.

После прочете надписите върху сандъците:

— Восъчни фигури, трябва да бъдем внимателни.

Нареди на носачите да вдигат предпазливо сандъците и да ги товарят на колата. Те наистина внимателно изнесоха първо сандъка на Нинон, а после и Марселовия и грижливо ги наместиха на колата. Помпадура връчи на каруцаря товарителницата, в която бе написано, че сандъците трябва да бъдат предадени на Бандрини в Кьолн.

Като видяха, че колата се отдалечи от тяхната къща, Казота и Помпадура се успокоиха.

— Ако имат щастие, утре сутринта ще бъдат в Кьолн и Бандрини, комуто вчера телеграфирахме, ще ги получи. И двамата трябва да благодарят Богу, че ги отървахме от парижката полиция.

Казота въздъхна и отправи поглед към небето:

— Боже милостиви, не е ли грешно, че за такава тежка работа ми бяха отредени само пет хиляди франка? — избъбра тя печално.

Обезобразената повдигна рамене и подигравателно се изсмя.

— А какво да кажа аз, като не спечелих от тази работа нито сантим? Но ти, ти ще ми дадеш хиляда и петстотин от печалбата за моя труд, нали?

— Щерко, достатъчни са петстотин франка.

Най-после те се споразумяха за хиляда франка. Старата отиде в един ъгъл на стаята, извади от чорапа си внимателно една банкнота от хиляда франка и я даде с охкания на Помпадура.

И двете тайно се смееха и тържествуваха, като мислеха, че всяка е измамила другата.

Същия ден около обяд черния майор получи двеста хиляди франка. Той прегърна Помпадура и я нацелува по обезобразеното лице. То не му се виждаше вече отвратително, а дори красиво. И Помпадура му се струваше някакъв ангел-спасител.

Половин час по-късно граф Естерхази изпрати писмо до Натузиус, с което уведомяваше бащата на годеницата си, че за най-голямо негово съжаление не може да приеме годежа, понеже началството и другарите му са против този брак.

Това писмо беше с най-лоши последствия за Естерхази. Чрез него той си спечели двама непримирими врагове.