Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (16)

17.

Господин Фон Ла Бриер, парижкият градоначалник, се разхождаше развълнуван в елегантно мебелирания си кабинет. Тъмни сенки помрачаваха челото му, лицето му, обрасло с руса къса брада ту се проясняваше, ту пак се помрачаваше.

Той отиде до писалището си и разхвърля книгите, които бяха на масата. После извади часовника от жилетката си, погледна го и поклати глава.

Градоначалникът позвъни със сребърното звънче.

В стаята влезе стар слуга.

— Не е ли дошъл още? — запита градоначалникът обезпокоен.

— Не, господин началник, не е още — отвърна слугата.

— Интересно! Влакът отдавна вече трябва да е пристигнал. Да го доведеш при мен веднага, щом дойде!

— Слушам, господин началник, коридорът е пълен с народ, който иска да говори с вас.

— Кажи им, че не съм тук. Почакай, тайният агент Гилберт тука ли е?

— Да, и той ви чака в коридора.

— Нека да почака, докато го повикам! Слугата се поклони и излезе. Градоначалникът отиде до прозореца и погледна улицата.

Това бе на трети декември. Вън валеше сняг.

— Вярвам, че днес ще мога да узная тайната, която помрачи младините на моята жена — каза господин Фон Ла Бриер. — Ужасни подозрения пробуди у мен това, което ми съобщиха шпионите, а и моите изследвания доказаха това, което не исках да повярвам.

Той скръсти ръце и се заразхожда из стаята.

— Много чудно, наистина — мърмореше си той. — Като видяла в църквата едно младо момиче, много се развълнувала и извикала: „Наталка, дете мое!“, после паднала полумъртва. Донесоха я вкъщи и лекарите ми казаха, че е починала. Аз искрено тъгувах за нея, защото я обичах и я погребах в семейната ни гробница. През същата нощ в гробницата се вмъкнали крадци и откраднали онази брошка, която жена ми пазеше като очите си и която носеше винаги на гърдите си. Изглежда, че тайната е във връзка с онази брошка. Ако е необходимо, ще пожертвам десет години от живота си, но ще открия тайната.

Не можаха да хванат крадците. Потрепервам, като си помисля, че ще вкарам в затвора тези подли души. Дали не са намерили при брошката още нещо, което да разбули тайната на моята жена? Тогава съм загубен. Ако семейната ми тайна попадне в ръцете на разбойниците и те я продадат на моите неприятели, с мене е свършено.

Силен шум се чу в съседната стая. Слугата отвори вратата и влезе.

— Пристигна — докладва запъхтян той.

Преди градоначалникът да беше отговорил, едни човек, облечен в прашни пътнически дрехи, влезе в стаята. Той изглежда не бе спал няколко нощи.

— Питу — посрещна го господин Фон Ла Бриел учудено, — най-после дойдохте!

— Господин началник — отвърна човекът в пътническите дрехи, който беше дребен, гърбав и по чертите му личеше, че е евреин, — без малко щяха да ме заточат в Сибир.

— Имахте, значи, неприятности в Петербург при изпълнението на заповедта ми — каза Фон Ла Бриер и заключи вратата, след като слугата излезе.

— Да — отвърна гърбавият Питу. — Затвориха ме в Петропавловската крепост и искаха да ме обесят.

— Но защо ви затвориха?

— За нищо. Присвоих една чужда книга. Той измъкна изпод палтото си дебела, подвързана в черно книга.

— Какво е това? — попита го Фон Ла Бриер и впери поглед в книгата.

— „Хроника на опетнените“, която откраднах от библиотеката на Петербургската полиция — пошепна гърбавият детектив.

— Чудо детектив сте вие — възкликна градоначалникът.

Господин Фон Ла Бриер постави ръката си върху дебелата книга, която Питу беше сложил на масата.

— „Хроника на опетнените?“ — запита с треперящ глас той. — Какво има в тази книга и какво отношение има към поръчката, с която ви изпратих в Русия?

— Разрешавате ли да говоря откровено? — запита гърбавият детектив.

— Говорете! Трябва да узная всичко. Беловласият мъж седна на намиращия се до писалището фотьойл и подпря с ръка главата си.

Питу доближи до него, хвърли един поглед на стаята, сякаш за да се увери, че са сами и започна.

— Поръчахте ми да изуча младините на вашата съпруга. За да се домогна до това, трябваше да се занимая със семейната история на бароните Фон Острау, живеещи в Лифландия. След дълго лутане, без да успея да узная нищо за Катерина фон Острау, аз се запознах с един съветник от петербургската полиция. Този мъж имаше три слабости, които особено много ми помогнаха: прахосница жена, седем деца и навикът да си попийва. Вие ми казахте, господин градоначалник, да не жаля парите и аз така и сторих.

Купувах на жена му копринени рокли, хранех,и обличах децата му и му давах възможност още от сутринта да се напива. С това, обаче, в края на краищата постигнах целта си. Съветникът ми каза, че в библиотеката на петербургската тайна полиция се намира едно съчинение от четиридесет ръкописни тома. То се нарича „Хроника на опетнените“. В него полицията е отбелязвала всички скандални истории, които от петдесет години насам са ставали в аристократичните семейства.

Петербургската полиция има нос, който всичко подушва — даже и най-скритото на света.

Скоро със съветника дойдохме до съгласие: две шепи злато, четири шишета шампанско и една нощ, за да ме заведе в библиотеката и да ми разреши да прочета книгата „Хроника на опетнените“.

Скоро намерих това, което търсех.

Това е тайнствена и трогателна история, главната роля в която играе младата баронеса Катерина фон Острау.

Градоначалникът скочи.

— Оставете — каза той на Питу, — не говорете за това, какво сте чели, и сам ще го намеря в книгата.

— Разрешете ми да продължа разказа си… Когато прелиствах „Хроника на опетнените“, съветникът се занимаваше с шишето с водка, която скоро му подейства. Достойният чиновник заспа. Няколко минути се колебах дали да взема цялата книга или да откъсна листа. После реших да я взема.

Скрих книгата под дрехата си и стигнах безопасно до Невския проспект, където скрих съкровището си, като го закопах до едно дърво.

Върнах се у дома, спах няколко часа, после станах и се приготвих за път, защото стоенето ми повече беше опасно и бързах час по-скоро да достигна до границата.

Току-що бях станал и някой потропа на вратата. Един полицейски агент и няколко стражари влязоха и ме закараха в Петропавловската крепост. Съобщиха ми, че не ще остана за дълго, а че в най-скоро време ще ме изпратят в Сибир или ще ме обесят, тъй като на сутринта намерили съветника в библиотеката пиян и той издал всичко.

— Как се отървахте? Питу се засмя.

— Преди няколко години бях в голямо затруднение и станах член на един таен нихилистически комитет в Париж, който имаше връзки с петербургските нихилисти. Научих имената на няколко лидери на нихилистите, видни петербургски граждани, в които полицията не се съмняваше, че са съзаклятници.

Помолих директора на петербургската полиция да ми разреши да поприказвам с него и тогава го запитах дали ще се съгласи да ме освободи, ако му предам седем най-опасни нихилисти.

Той се съгласи, полицията арестува седемте мои познати и намери достатъчно доказателства против тях. Осъдиха четиримата на обесване. А тримата заточиха в Сибир, а аз се разхождах свободен из улиците на Петербург. Изрових книгата си и избягах.

Питу млъкна. Градоначалникът взе от портфейла си десет банкноти по хиляда франка и ги даде на детектива си.

— Вземете това като награда за труда ви. Вие ще се грижите за моите лични работи, а аз ще се постарая да ви повишат.

— Благодаря ви — поклони се Питу, — но докато моят неприятел Гилберт е началник на тайната полиция, не се надявам да получа висок чин.

— Още ли завиждате на Гилберт? — запита градоначалникът. — Вие не можете да се търпите, но трябва да се сприятелите, защото и двамата сте ми необходими!

Питу се поклони вежливо.

— Идете в другата стая и почакайте заедно с Гилберт!

Като остана сам, господин Фон Ла Бриер отвори „Хроника на опетнените“ и започна да я прелиства, докато намери търсеното и започна да чете.

После стана, взе книгата под ръка и излезе от стаята и се запъти към онази част на двореца си, в която живееше жена му.

Катерина фон Ла Бриер, облечена в копринена рокля, беше седнала на едно канапе. Лицето й бе бледо.

Когато камериерката й съобщи, че е дошъл нейният мъж, тя се развълнува, обаче беше принудена да се усмихне, за да не проличи безпокойството й.

Градоначалникът целуна нежната ръка на жена си, на която още личеше раната на пръста, която Равелак бе нанесъл с ножа си, когато искаше да й вземе пръстена.

— Много се радвам, мила Катерина, като те виждам по-добре. Надявам се, че си забравила вече ужасната случка и вярвам, че ще бъда още много години щастлив с тебе.

— Бог е пожелал — отвърна жена му, — да възкръсна от мъртвите.

— Навярно дългът ти да ме направиш щастлив — каза на жена си и се усмихна иронично. — Позволи ми, мила Катерино, да ти прочета една интересна история, която случайно намерих в тази книга.

— Бъди така любезен — отвърна Катерина фон Ла Бриер.

Градоначалникът седна до нея.

„В два часа около полунощ на 12 октомври 1877 година в палата на един богат руски барон бе извикана акушерката Карзинска и тя трябваше да се закълне, че не ще разкаже никому това, което ще види през нощта. Старият барон седна с разтрепераната от страх жена в едни файтон и тръгнаха към малка вила, която се намираше в близката до града гара.“

— Какво ти е, мила Катерина? Не ти ли харесва тази история? Слушай по-нататък, тя става все по-интересна!

„Завързаха очите на акушерката и я заведоха в елегантно наредена спалня, където на легло лежеше млада жена, на която наближаваше родилният час.

Отвързаха очите на Карзинска, обаче тя не можеше да види красотата на пациентката си, тъй като лицето й беше покрито с копринена маска.

— Изпълнете задължението си — каза старият барон и излезе от стаята, без да види, че младата жена простира ръце към него.

Бяха изминали три часа, започнало бе да се зазорява, когато се чу силен вик, беше се родило момиченце. Акушерката го окъпа, облече го и го даде на младата майка, която го притисна към гърдите си и го намокри с горещите си сълзи.

Старият барон влезе в стаята. Той беше намръщен и много сериозен. Позвъни и слуга, облечен в казашки дрехи, влезе.

— Вече е време, доведете пленника!

Казакът излезе и скоро се върна, придружен от шестима души, които тласкаха млад, красив мъж, чиито крака бяха оковани.

— Михаил Панин — извика старият барон презрително. — Полски княз и разбойник, ти който си излъгал това младо същество, което ти е родило дъщеря. Нейното име ще е Наталка!

— Дете мое — извика вързаният, — и ти, мила ми жено, о, скъпи за мен същества, колко горещо ви обичам!

Нещастникът искаше да разкъса веригите и да се втурне към леглото, където младата жена държеше детето и плачеше, обаче не успя.“

— Какво ти стана, ти припадна — извика градоначалникът и напръска челото на жена си със студена вода, — свести се, няма да чуеш никога друг път толкова интересна история.

Катерина фон Ла Бриер отвори очите си.

— Продължете — каза тя тихо, — тази история ме интересува, не ще ви прекъсна вече, въпреки че не ми е добре. Четете!

— Радвам се, че те интересува — произнесе градоначалникът с презрителен поглед. — Ще продължа.

„Старият барон каза на пленника:

— Михаил Панин, вярвам, че искате да знаете какво ще стане с вашата дъщеря. Като неин дядо реших да я възпитам в онази среда, където ти се движеше с удоволствие.

Баронът позвъни пак. Една тайна врата се отвори и вътре влезе дрипав човек.

— Имам честта да ви запозная с княз Михаил Панин, полски мошеник, прочут разбойник и крадец — каза старият барон и след това посочи окъсания. — Този се казва Иван Бенковски, два пъти е осъждан за убийство, той е крадец, пияница и мним просяк, а освен това е чудесен мъж, затова съм го избрал за възпитател на малката Наталка.

Откъм леглото се чу силен вик, акушерката се наведе над лежащата, която бе изгубила съзнание.

Старият барон взе детето от копринените възглавнички и го подаде на Иван Бенковски, който го зави в един мръсен парцал.

Жестокият старец му даде кесия със златни монети и му каза:

— Махни се, подлецо, изнеси това петно на моя дом и я възпитай както ти пожелаеш.

Пленникът се разгневи, сред клетвите към жестокия старец бликнаха горчиви сълзи от очите му.

Баронът извади от джоба си запечатано писмо.

— Михаил Панин, ти си осъден на вечно заточение на остров Сахалин, където ще работиш тежка работа. Всяка година на 12 октомври ще ти удрят по двадесет и пет камшика, за да си спомняш за рождения ден на дъщеря си. Царят е подписал присъдата ти и ме задължи да я изпълня.

— Барон Острау, ние пак ще се видим — извика полякът, — аз няма да умра на остров Сахалин, ще се върна оттам, когато най-малко очакваш, за да ти отмъстя.“

— Това е цялата история — завърши градоначалникът, обаче има и една прибавка в края:

„Първо допълнение: Михаил Панин е избягал на 28 декември 1878 година от остров Сахалин и навярно се крие в Китай.

Второ допълнение: На 5 април 1880 година в полунощ, когато баронът се връща от клуба на милионерите към дома си, някой го удушил във файтона му. Убиецът е неизвестен. Кочияшът, по народност англичанин, е бил арестуван, обаче нямало никакви улики против него.

Трето допълнение: дъщерята на барон Острау, единствената наследница на това огромно богатство, след смъртта на баща си се преселила в Париж, където след две години се венчала за маркиз Фон Ла Бриер, френски аристократ, който заемал висок пост във френската полиция и имал бляскаво бъдеще.

Маркизът не знаел за отношенията на жена си с Михаил Панин.“

Нещастницата стана от канапето, протегна ръце към него и падна на пода като мълвеше:

— Чух историята на моя живот! Боже, мой небесни татко, защо ме събуди от сладкия сън? Не можаха ли крадците да ме убият в хладната гробница?

Маркиз Фон Ла Бриер се върна в кабинета си. При него бяха Гилберт и Питу, с който той разговаря дълго време.

Най-после им каза:

— Сега знаете, господа, какво искам от вас. Това момиче, което е било възпитано от онзи разбойник, навярно е в Париж. Желая да го намерите и да ми го предадете, ако ще да изгубя половината от богатството си.