Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (35)

1.

Бурята беше утихнала. Тъмните облаци изчезваха от небосклона. Небето се изясни. Развълнуваното море се смири. Малката лодка с осемте бегълци плаваше бавно и спокойно по гладката морска повърхност. Но само бог знаеше къде отива.

Бегълците бяха коленичили и благодаряха на създателя на света, задето ги бе избавил от опасността. Когато свърши молитвата си, барон Емил фон Пикардин покани един от другарите си да изберат между тях един за водач и да му поверят управлението на лодката и запаса от храна.

Изборът не продължи дълго, резултатът се предвиждаше. Бегълците избраха единодушно Менард за свой предводител и нарекоха лодката „Капитанът“ в чест на бедния Драйфус. Пикардин попита Менард колко храна има в лодката. Старият моряк пресметна количеството на провизиите: чувал сухари, един свински бут, няколко кутии консерви, едно буре ром и едно буре вода — това беше всичко, което имаха.

Като чу това Пикардин се уплаши.

— Няма какво да говорим повече — каза той на Менард, — трябва да се задоволяваме с това, което имаме. Моля ви само, добри ми приятелю, да пестите колкото може храната. Помислете, че сме осем души и че след няколко дни ще останем без троха хляб и без капка вода. Моят съвет е да ни давате всеки ден по два сухара и по четири лъжички вода, а свинския бут да оставим за болните, ако има такива между нас.

Менард не послуша този съвет. Той беше добър чо век и превъзходен моряк, но лош стопанин. Освен това имаше юнашки апетит и съдеше за другите по себе си. Менард раздаде на всеки по килограм сухари, десет грама свински бут, един литър ром и два литра прясна вода.

Пикардин, принц Наполеон и Херманса си дадоха дума, че ще пестят храната и водата и че ще си помагат в нужда.

Херманса показа смелост и решителност и при най-голямата опасност. Въпреки че положението й не бе завидно, макар да се стесняваше, че беше единствената жена между осем непознати мъже, тя не роптаеше. С всички беше учтива и помагаше, където може. Моряците я обичаха и уважаваха. Никой от тях не каза оскърбителна дума за нея.

Бегълците бяха весели, въпреки че знаеха какво ги чака. Доброто им настроение се дължеше на хубавото време и на благоприятния вятър.

На петия ден Менард съобщи, че от днес ще получават по два сухара дневно. На шестия ден обяви, че ще получават само по една лъжичка вода на ден.

Моряците започнаха да роптаят. Пикардин ги утешаваше. Той им разказваше дълги истории за мъките и страданията на пострадалите от параход „Круцификс“. Но те са били дисциплинирани и самоотвержени и затова са успели да изминат две хиляди и осемстотин мили в малка лодка въпреки глада, жаждата и студа.

На осмия ден нещастните бегълци направиха печално откритие. Храната и напитките им се бяха свършили. На лодката нямаше нито капка вода, нито троха хляб.

Отчаяние обзе моряците. Херманса, принцът и Емил си бяха скрили по няколко хапки от получената храна и имаха какво да ядат.

На другата заран във въздуха се появиха няколко летящи риби и се спуснаха близо до лодката. Две от тях се удариха във ветрилата и паднаха в лодката. Том и Енох ги уловиха, разкъсаха ги и ги изядоха сурови. На деветия ден вятърът съвсем утихна и океанът стана гладък като стъкло.

Страшни са ужасите на бурята, но още по-страшни са ужасите на гладните и жадни същества, когато вятърът съвсем утихне. Лодката едва се движеше по гладкото море. Ясният хоризонт бе обагрен в пурпурни краски, а в средата му се намираше горящото слънце. Парещите лъчи се спускаха немилостиво върху нещастните глави на корабокрушенците. Малката лодка почти тлееше от горещина. Океанът приличаше на обширна стъклена плоча и ослепяваше клетниците с ужасния си блясък.

— Вода, вода — стенеха нещастниците. — Да имаше поне капка вода!

Морякът Енох взе едно гърне, напълни го с морска вода и понечи да пие. Баронът и Менард насила му отнеха гърнето.

— Полудял ли си? — извика Менард. — Не знаеш ли, че ще умреш, ако пиеш морска вода?

Енох се засмя с дрезгав глас.

— Ще съм луд, ако не пия. Около мене има толкова вода, а вие искате да загина от жажда! Не, не ще ви послушам!

Менард му обясни, че солената вода причинява лудост и други ужасни болки.

— Този, който се опита да пие морска вода, ще бъде вързан — заплаши старият моряк.

Момчетата насядаха в лодката и започнаха да гризат тютюневите си кесийки.

На десетия ден Менард наряза два чифта нови ботуши и ги даде на гладните моряци.

Херманса започна да отслабва и да припада. Барон Пикардин и принц Наполеон непрестанно се грижеха за болната жена и дадоха на нещастната последната капка ром, която се намираше в лодката.

На единадесетия ден вечерта отчаянието стигна върха си.

Гладните и отчаяни моряци клекнаха в лодката и започнаха да си шушукат. От дивите им погледи личеше, че планират нещо ужасно, нещо страшно и невероятно.

Херманса дръпна Емил и принца към себе си.

— Моите мъки ще свършат скоро — каза тя със слаб глас. — Може би още тази нощ, аз всичко зная. О, тази ужасна съдба!

Красивата млада жена се разтрепера. Двамата мъже я гледаха печално.

— Не виждате ли какво се готви? — потръпна Херманса. — Те се съвещават кого да нападнат и да заколят, за да утолят жаждата си с кръвта, а глада — с месото му. Аз съм сигурна, че са избрали мен за своя първа жертва.

— Това не ще стане — каза баронът високо. — Принцът и аз ще защитаваме живота ви от зверовете в човешки образ. Да, Херманса, ние ще ви пазим до последния си дъх. Драйфус е наш приятел и ние сме длъжни да защитим безпомощната му жена. Само на него трябва да благодарим за това, че се отървахме от плаващия ад.

— Госпожо, разчитайте на нас — увери я принц Наполеон. — Кълна се, че не ще ви оставим на зверовете. Никой не ще смее да се допре до вас, защото ще го смажем като бясно куче.

— Можем да разчитаме и на Менард — разсъди Емил, — той е честен човек и ще убие всекиго, който посегне на живота ви.

В същия миг Херманса хвана ръката на Пикардин:

— Те идват — изстена тя уплашена, — те искат да ме вземат. Вижте само кръвожадните им погледи, те искат кръв.

Емил фон Пикардин и принц Наполеон скочиха от местата си. Те се втурнаха към моряците. Менард остана спокоен при кормилото.

— Какво искате? — попита баронът гладните мъже. — Защо се влачите наоколо като хищни животни? Кого дебнете? Махнете се оттук!

— Ха, ха, хищни животни — изсмя се Енох. — И човеците стават хищни животни, когато са гладували цели единадесет дни. Дайте ни жената, за да я заколим и изядем. И без това тя ще загине най-напред. Все едно е дали ще умре днес или утре! Дайте ни жената!

— Подлец — извика принцът. — Звяр! Няма ли в тебе малко човещина? Желаеш да убиеш една бедна и безпомощна жена, за да продължиш мизерния си живот?

— Не се церемонете толкова — изръмжа Том, — дайте ни жената. Ще й прережем гърлото и тя не ще се мъчи много.

Голям нож светна в ръката му и звярът се опита да се нахвърли върху припадналата жена. Енох също извика като звяр. Той издигна брадвата, с която Менард беше убил Нортон, и я държеше заканително над главата на принца. И другите двама се изпречиха заканително пред Емил и принца.

Последва късо, но ожесточено сборичкване. Моряците отблъснаха принца и барона, а Том се хвърли върху нещастната жена. Херманса извика. Ножът му блесна над главата й. Том стисна врата й и се опита да й пререже гърлото. Но неочаквано главата му бе халосана от тежък предмет.

— По дяволите, човекоядци! — извика старият Менард страховито.

Той беше извадил руля и с него разцепи черепа на Том, който се строполи в лодката, докато Енох се нахвърли с ужасен рев върху смелия покровител на Херманса. Вече искаше главата на Менард.

В следващия миг щеше да се случи нещо ужасно.

Менард, изглежда се бе приготвил за това нападение. Той наведе главата си като бик в испанска корида, решен да прободе мъчителя си, и се втурна с всичка сила върху своя нападател.

Последва схватка.

Лодката се наклони настрана. Всички помислиха, че ще паднат в морето.

Но тя по чудо се изправи и „Капитанът“ и неговите пасажери бяха спасени.

Липсваше само един. Това бе Енох. Старият Менард го блъсна тъй силно, че той изгуби равновесие и падна в морето.

В същото време, когато се разиграваше ужасната сцена, се появи вятър. Менард и моряците Копер и Августин се завтекоха към малката мачта и опънаха ветрилата. „Капитанът“ се понесе бързо по гладката повърхност на океана и продължи пътя си към неизвестността.

Шведът Енох се появи на повърхността на водата. Нещастникът се мъчеше да достигне лодката. Силно пъхтеше и плуваше, колкото можеше. Вече се приближи на няколко лакти от борда.

Пикардин вдигна веслото и му извика, че най-напред трябва да се закълне, че ще бъде дисциплиниран, иначе няма да остане жив. Енох отвори уста, за да отговори. В същия миг вдигна ръце, изпусна глух вик и потъна във водата.

Както изглеждаше, той не беше потънал от изтощение, а като че ли нещо бе го завлякло насила под водата. Последва силно кипене и вълнение, като че ли някакви същества се бореха в дълбините й. После водата се обагри с кръв.

— Няма да видим вече Енох — извика Менард и посочи мястото, което беше отдалечено едва на три лакти от лодката.

Виждаше се гърбът на голяма акула. Страшната морска хищница обикаляше и чакаше нова плячка. Тя беше готова.

Морякът Августин полудя от глад и започна да пее и да бълнува.

— Гледайте каква хубава ливада — извика той и погледна към морето. — Ах, какви хубави круши има там — ще откъсна сладките плодове. Ето, суша, суша, оставете ме да изляза на сушата.

Тази ужасна картина трогна дълбоко нещастните бегълци.

Полуделият викаше, пееше и се смееше; акулата обикаляше и чакаше. Том лежеше проснат в лодката, а морякът Копер смучеше кръв от раната на умрелия.

— Какво ужасно нещо е човек, когато огладнее. Става по-свиреп и по-страшен от звяр. Той е най-страшното животно на този свят.

Херманса беше припаднала, а Пикардин, принц Наполеон и Менард не можеха да мръднат от местата си, толкова ги впечатлиха събитията.

Полуделият Августин триеше радостно ръце и викаше:

— Тлъсти крави пасат по ливадата. Те са на селския свещеник. Набожният отец не ще се разсърди, ако ги издоя малко. Мляко, прясно мляко! Как ви харесва това? Колко сладко ще го пием! Бягай, моме, аз мога да доя по-добре от теб. Искам да седна под сянката на тези дървета. Бягай отче, не ме спирай… Дайте ми мляко, аз съм беден моряк. Не мога да ви платя млякото. Бягай оттук!

Нещастният се освободи от ръцете на Менард и се хвърли смеейки се в страшната вода. Акулата се стрелна мигновено и го завлече в дълбочините. Пасажерите на „Капитанът“ затвориха очи и закриха лицата си с ръце.

След малко Емил фон Пикардин предложи:

— Хайде да се помолим!

Всички паднаха на колене и се помолиха на всемогъщия да ги пази и избави от ужасните мъки на глада. След това принц Наполеон и Менард се отправиха към Копер и го отстраниха насила от трупа на Том. Кръвожадният човек беше започнал да къса месото на умрелия и да яде мозъка му.

За да не се повтори тази страшна картина, Менард и Пикардин вдигнаха трупа на Том и го хвърлиха в морето, където лакомите акули го изядоха.

Настъпи тринадесетият ден.

В лодката имаше втори мъртвец. Копер не беше се събудил. Сърцето му се бе пръснало и смъртта го избави от страданията. Менард и принц Наполеон бяха толкова отслабнали, че не можеха да се вдигнат. Баронът и Херманса седяха до кормилото и си приказваха тихо.

Младата жена понасяше с по-голяма твърдост страданията, отколкото грубите мъже. Емил й показа как трябва да се управлява лодката и я остави при кормилото. Самият той беше толкова отслабнал, че трябваше да си почива.

— Господин бароне — увери го Херманса с отслабнал глас, — ще сторя всичко, каквото ми заповядате.

Емил фон Пикардин се чудеше на тази жена. Ако образът на Павловна беше пленил душата му, Херманса можеше да събуди у него най-силната любов.

Той обичаше толкова горещо хубавата си Павловна, че живееше само за нея. Въпреки че бе отдалечен на хиляди мили от красивото момиче, нейният образ непрестанно се явяваше пред него. Нещастният младеж мечтаеше денем и нощем за любимата си и не мислеше за собствените си страдания.

Към обяд Емил погледна към морето и видя близо до носа на лодката залепнали няколко миди. Той се взря още веднъж, за да се увери, че не беше се измамил и после извика силно.

— Миди, миди! Вижте, тук са се залепили няколко миди!

Баронът откъсна няколко от тях и ги показа на нещастниците. Не бяха истински миди, а някакво подобие.

Те ги отделиха с нож, отвориха ги и погълнаха лакомо съдържанието им. Безгръбначните животни бяха дебели колкото палеца на мъж и вкусни като орехи.

След час нещастниците се радваха на по-голямо благодеяние. Малкото петно, появило се на хоризонта, се бе превърнало в тъмен гигантски облак. Най-после няколко капки паднаха върху жадните същества.

Заваля и намокри измъчените тела на нещастните бегълци. Ситен, прохладен дъждец, който Бог им изпрати.

Всички стояха мълчаливо в лодката и гледаха към тъмния облак, като че ли очакваха от него избавлението си. И наистина, в следния миг заваля проливен дъжд.

Нещастниците тържествуваха и наредиха всичките си съдове, за да ги напълнят с дъждовна вода. За късо време напълниха двете бъчви и другите съдове. Пиеха до насита хладната вода и се смееха и плачеха от радост. Бог ги беше избавил от най-страшната мъка — от жаждата. Те бяха щастливи, въпреки че се намираха сред океана — гладни, безпомощни и оставени на произвола на съдбата.

— Но какво е това, което се мята по вълните?

— Не е ли пън?

— Херманса, насочи лодката към плаващия предмет — извика Емил на младата жена.

Херманса го послуша и когато лодката се приближи до плаващия предмет, баронът се наведе, хвана го с двете си ръце и го изтегли с радостен вик.

Беше морска костенурка. Явно беше млада и неопитна и бегълците успяха да я уловят.

Това беше голям Божи дар за изгладнелите нещастници. Тежеше най-малко шест килограма. Разчупиха един стар сандък, запалиха огън, сложиха костенурката в голямо гърне, свариха я и после се нахраниха. Беше царско ядене за клетниците, изнемощели от глад.

На четиринадесетата нощ пасажерите на „Капитанът“ спаха превъзходно, тъй като не страдаха нито от глад, нито от жажда.

Денят настъпи и разкри безкрайния океан, върху който лодката изглеждаше като тресчица.

Към обяд морето стана съвсем зелено.

Херманса извика с радостен глас:

— На върха на мачтата ни има птиченце.

— Ура! Приближаваме се към сушата — извика Пикардин. — Бог скоро ще ни избави от страшните мъки и от ужасната неизвестност.

— Това е кълвач — каза Менард, като показа красивото шарено птиче.

Едва ли някога някъде някоя птица е била посрещана с по-голяма радост и сърдечност, отколкото този кълвач, който донесе първото известие на бедните бегълци. Приближаваха се към сушата.

Когато птичето си почина, то се вдигна във въздуха и хвръкна на северозапад. Менард промени курса на лодката и я отправи в същата посока.

Един час преди да залезе слънцето, Херманса обяви на другарите си, че вижда нещо на хоризонта. Очертанието ставаше все по-ясно, но беше трудно да се определи точно какво е.

Пет минути преди да залезе слънцето бегълците определиха предмета. Беше високо самотно дърво. Стъблото му беше право, само върхът му беше разклонен.

Херманса беше толкова развълнувана от тази картина, че падна на колене със сълзи на очи. И тримата мъже заплакаха от радост и благодариха на Създателя, задето ги беше избавил от смърт.

След като се бяха лутали четиринадесет дни, след като самотниците не бяха виждали две седмици нищо друго, освен вода и небе и след като бяха преживели глад и жажда, те изведнъж забелязаха една самотна палма сред Атлантическия океан.

— Суша. Ето там трябва да има суша!

Слънцето залезе. Непрогледна тъмнина забули морето и нещастниците бяха принудени да чакат сутринта, преди да се приближат към неизвестната страна. Те добре знаеха, че където има морски бряг, там има скали, които можеха да потопят лодката.

Нито един от пасажерите на „Капитанът“ не спа тази нощ. Бяха се хванали за ръце и говореха за тайнствената страна, към която ги водеше божието провидение.

Какво имаше в тази страна? Как се казваше? Какво криеше във вътрешността си? Щастие или нещастие за бедните страдалци? Нови опасности ли, нови страдания ли, нови изпитания ли?

На тези въпроси щеше да отговори утрешният ден.