Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (221)

60.

Трепет на учудване премине между цивилизования свят при вестта за осъждането на Драйфус в Рен. Присъдата изглежда не се основава на нищо и напълно противоречи на заключенията си. В странство, където общественото мнение почти единодушно беше убедено в невинността на Драйфус, станаха шумни манифестации. Във Франция ревизионистката преса изрази справедливо негодувание по най-ярък начин. Но дори и в противоположния лагер хората бяха или се преструваха, че са изненадани. С изключение, разбира се, на генерал Мерене, когото вердиктът плашеше, че може да предизвика незабавното му преследване.

Правителството се пробуди много късно от съня си, в който беше изпаднало и в което състояние се чувстваше най-добре. Но сега беше болезнено стреснато и не знаеше какво да предприеме.

По време на това объркване си проби път мисълта за помилване и то незабавно помилване. Валдек-Русо го искаше незабавно. И Матийо Драйфус го прие.

Все така неочаквано в областта на предателството, както и смекчаващите вината обстоятелства, допуснати от военния съд, се Виждаше, че помилването ще умие честта на правителството пред лицето на Франция и на Франция пред цяла Европа.

Помилването изглеждаше необходимо и за здравето на осъдения, разклатено твърде силно след новия удар. Неговият брат заключи, че не ще бъде по силите му да понесе ново затворничество.

Така че, продиктувано едновременно от хуманност и от политически съображения, помилването не беше оспорвано.

За да се придаде на тази мярка истинска стойност и да се разсеят недоуменията, помилването трябваше да бъде придружено от съображения, които, без да изнасят наяве конфликта между изпълнителната власт военния съд, щяха да демонстрират намеренията на правителството.

Това двойно условие за нещастие не беше изпълнено. Декретът беше отложен с осем дена, защото правителството на Лубе не искаше да се помисли, че помилването е било продиктувано от разразилото се всеобщо негодувание. Обявен на 19 септември, той унищожаваше „остатъка на наказанието“ на Драйфус, както и военното му разжалване.

Това се случи точно в деня, в който умря благородният Шьорес-Киснер, когото тежка болест отстрани за дълго време от подетата борба.

Още същата вечер Драйфус беше освободен. Първият му жест беше да напише декларация, която публикува и чрез която защитаваше невинността си и казваше, че няма да има нито покой, нито спокойствие, докато не му се възвърне отнетата чест. Поне колкото се отнасяше до него, „инцидентът“ не беше приключен.

Армията се помири, че има временно удовлетворение от хвърленото и черно петно. Офицерите, много естествено, можеха да продължат да бойкотират другарите си евреи, драйфусисти или дори само обикновените републиканци. В замяна на това обаче, антимилитаризмът придоби застрашителни размери.

Болшинството от народа, уморено от толкова вълнения, се остави да бъде убедено от официалната истина, че Драйфус е предател и че хората, които се бореха за него така упорито, са били защитници на един предател.

Макар че Лабори, Вивиани, Ж. Рейнах, Конрад дьо Вит пропаднаха при законодателните избори през 1902 година, все пак в парламента влязоха следните борци за ревизията: Пресансе, Жорес, Фердинанд Бюисон, а в сената влезе Клемансо.

Съдебният процес в Рен остави висящи много дела, които зависеха повече или по-малко от Драйфусовата афера.

Пикар, оставен на мира от гражданското правосъдие, беше все още преследван от военното за нарушение на закона за шпионаж.

Вдовицата на полковник Анри продължаваше да преследва съдебно Ж. Рейнах за клевета.

Зола, завърнал се във Франция през месец юни 1899 година, настоя за отменяне на присъдата му и за подновяване на процеса му.

Искането за съдебно преследване, направено от Дюпюи през юни 1899 година, срещу генерал Мерсие стоеше още висящо.

Макар всички тези процеси и да можеха да внесат ново осветление за Драйфус и да направят възможно ново ревизиране, Валдек-Русо сметна, че страната е преситена от борби и може да се стигне и до гражданска война. Ето защо, макар и убеден в невинността на Драйфус, той реши, че най-малко след две години, когато атмосферата се проясни, ще може да се пристъпи към нова ревизия. За тази цел той създаде закон, по силата на който всички престъпни деяния във връзка с аферата Драйфус или преследванията, които биха могли да се появят, се считат за анулирани. Мерсие, както и Пикар следваше да се възползват от този закон.

Депутатите и сенаторите ревизионисти, пряко заинтересовани в случая, се противопоставиха на този законопроект. Драйфус също поиска чрез едно благородно и негодуващо писмо да не се гласува този закон.

Независимо от силната опозиция, законът все пак беше гласуван на 24 декември 1900 година. В знак на протест полковник Пикар се отказа от правото, което имаше да поиска връщането си в армията и я напусна завинаги, защото мислеше, че не може да стои сред клеветници. Зола се отказа от процесите си срещу експертите и против Жуде, остана само делото на госпожа Анри против Ж. Рейнах. То свърши с незначителна присъда да се заплати известно обезщетение на госпожа Анри.