Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (109)

37.

Когато Арман Боне се събуди, беше вече късно. Той се протегна, разтърка очи и се хвана инстинктивно за главата. Тя тежеше, като че ли беше от олово, а челото му гореше като разпалено желязо. Дрезгав полумрак обкръжаваше младия човек. Дебелите завеси на прозорците не пропускаха в стаята лъчите на издигналото се високо слънце.

— Това беше страшен сън — си каза Арман, след като събитията от миналата нощ минаха още веднъж като мъгла през главата му. — Студени тръпки побиват тялото ми, когато помисля затова. Няма да разкажа на Марион този страшен сън. Тя е малко суеверна и ще съзре в него лошо предзнаменование.

— В същия момент той сложи ръка под главата си и забеляза, че лежи на копринена възглавница, следователно в чуждо легло. Момъкът трепна, сякаш го бяха уболи.

— Всесилни Боже — изстена той, — какво е това, къде се намирам, къде прекарах тази нощ, какво е станало с мен?

Скочи бързо от леглото и почна да се облича, но ръцете му трепереха толкова силно, че едва успяваше. После се огледа плахо наоколо. Видя, че се намира в елегантен будоар, уреден с фин женски вкус. На масата имаше сервиз за кафе, бутилка коняк, няколко празни чашки и угарки от цигари. Нещастникът се убеди, че се намира в чужда къща. Той се разтрепера като лист и извика задавено:

— Не е било сън, а истина, истина! Ох, моите пари, моите пари!

Момъкът се спусна към сакото си, което се намираше на един стол до леглото, взе го и извади от джоба кожения портфейл. Не трябваше да го отваря, за да се увери, че е празен.

Арман простена, като че ли някой го беше пробол в сърцето. Нещастникът удари с юмрук челото си, по устните му се появи пяна и той започна да тича като луд из стаята.

— Картоиграч, мизерен картоиграч — ругаеше се ядно. — Ти проигра своето щастие, своето бъдеще, своята любов, своята чест. Недостоен си да живееш, ти си се опозорил, изритал си се сам от обществото на честните хора! О, Марион, любима Марион, никога вече няма да посмея да се появя пред очите ти! И как можах да направя това, аз, който целувах устните на улична жена, аз, който нощувах в публичен дом, аз, който пожертвах нашия имот, подарък от благородния ми баща! Ох, остава ми само едно, само едно и аз трябва да го направя!

Момъкът коленичи хълцащ до канапето и скри главата си във възглавниците.

Вратата се отвори. Влезе Рита дел Майо. Младата й прелъстителна снага беше облечена в нощница, която я правеше още по-привлекателна. Тя спря учудена на, вратата.

— Маркизе, обични ми маркизе — извика тя, като видя Арман на колене, — какво правите? Ах, вие плачете! Добри ми маркизе, какво ви е? Съжалявате за незначителната сума, която загубихте миналата нощ в играта?

Хълцащият момък не отговори на въпросите й. Прелъстителката се отправи към нещастника. По гримираното лице на кокотката заигра нежна усмивка, тя се изправи до него.

— Маркизе, не ви ли наградих за нищожната загуба с любовта си? — прошепна тя тихо. — Признавам ви, че се червя и сега още, когато си спомня за страстните ви целувки.

Нежните й топли ръце се отпуснаха върху главата му и почнаха да гладят тъмнорусите му къдри. Арман скочи като опарен, блъсна жената така силно, че тя се залюля. После извика силно:

— Усойнице, не се осмелявай да ме докоснеш още веднъж с нечистите си ръце! Ти си ме завлякла пиян в жилището и си ме принудила да стана твой любовник. Но сега изтрезнях, свестих се и срам, ужас и отвращение изпълват душата ми.

— Маркизе — отново се опита да го спре италианката, — маркизе, съвземете се, помислете си…

— Нямам за какво да мисля, освен че съм опозорен и съсипан. Аз не съм маркиз и не принадлежа към онези богати безделници, които прекарват живота си в кабаретата и игралните домове и между които вие, с безчестната си господарка Буланси, ловите жертвите си! Довчера бях честен и неопетнен търговец, мъж, който печелеше насъщния си хляб с пот на челото. А сега, сега съм белязан, опозорен и съсипан картоиграч. Сега съм опетнен и унижен, защото целувах уличница! Бъдещето ми е унищожено. Не мога да се върна при оная, която обичам повече от живота си и която исках да бъде моя жена. Та с какво право мога да се върна пак при нея и да я притисна до гърдите си, когато само преди няколко часа лежах в прегръдките на улична жена! Ах, стига, стига, всичко е свършено! Проклети да сте всички, проклет да бъда и аз, проклета да е и минутата, в която взех първата карта в ръцете си!… Зная какво да направя…

Арман грабна шапката си и изскочи от стаята, без да чака отговора на учудената жена. Той напусна жилището като преследван дивеч и се затича по улицата, без да знае накъде отива.

Най-после спря и започна да бърка по джобовете си. Намери в тях още пет франка в дребни пари. Момъкът се замисли няколко секунди, влезе в най-близкото кафене изпи там чаша черно кафе, поиска от прислужницата да му донесе хартия, перо и мастило и написа писмо до Марион Форцинети.

След като излезе на улицата, той се запъти право към пощата и пусна нерешително плика в кутията. А когато той изчезна в нея, от гърдите му се изтръгна въздишка и устните му прошепнаха:

— Съдбата ми е решена: няма да я видя вече!

Писмото до Марион имаше следното съдържание:

„Скъпа, любима Марион!

Тези редове нека ти кажат, че не бях достоен да те притежавам и че се прощавам с теб завинаги. Парите, които бяха определени да създадат бъдещето ни, проиграх на комар до последния франк. Моето искрено разкаяние не може да поправи станалото. Реших да се самоубия, но това не ми се видя достатъчно наказание за безсъвестната ми постъпка. Ще напусна Европа и ще заровя изгубеното си щастие в чужда далечна страна.

Прощавай, прощавай, моя мила Марион, и бъди щастлива с друг, по-достоен мъж! Приеми с детето си най-силните ми целувки и ме извини, че се одързостих да ти кажа това.

Арман Боне.

P.S. Ако има извинение за безсъвестната ми постъпка, то е в това, че ме напиха и оплячкосаха в нетрезво състояние. Но аз сам отхвърлям това извинение и искам да се накажа безмилостно за вината си.“

Арман се качи на един трамвай и се отправи към предградието Паси, където живееше негов приятел, на когото бе заел преди година триста франка за погребението на починалата му майка. Решил бе да ги вземе и да замине за Америка.

Намери приятеля си, един сръчен часовникар.

— Добре дошъл, Арман! — каза часовникарят. — Зная, че идеш за парите. Извини ме, че не ти ги върнах навреме. Канех се всеки ден да те посетя, но все не ми остана време. Виж, приятелю, твоите пари са тук в чекмеджето, заедно със законната лихва. Ако ги беше вложил в спестовната каса, щеше да получиш три процента, а сега получаваш пет.

Едва сега часовникарят погледна Арман в лицето.

— По дяволите, ти изглеждаш, като че ли си пиянствал цяла нощ. Сигурно си болен, защото зная, че не принадлежиш към тези нехранимайковци, които се напиват и правят скандали нощно време из кръчмите. Приятелю, кажи ми какво ти е? Да не си попаднал в ръцете на някой комарджия?

Арман побледня още повече при тези думи. Устните му се раздвижиха. Нещастникът искаше да открие на приятеля си всичко, което му се случи през нощта. Ако беше направил това, приятелят му, без съмнение, щеше да му даде добър съвет и той навярно— нямаше да реши да замине за Америка.

Арман само взе тристата франка, а лихвата върна на часовникаря. После стисна ръката на приятеля си и напусна мълчаливо малкия магазин, където часовниците с тракането си сякаш му повтаряха:

— Арман, Арман, открий сърцето си на своя приятел и той ще ти помогне!-

Един час по-късно Арман Боне напусна Париж. Той се отправи за Хавър с твърдото намерение да замине със следващия параход за Америка.

В хавърското пристанище се намираше немският параход „Дания“, готов да тръгне за Америка. Тези параходи от линията Хамбург — Ню Йорк спираха редовно в Хавър и вземаха там френски пасажери, стоки и писма.

Арман се качи на палубата на „Дания“ със съкрушено сърце и насълзени очи, сви се в един ъгъл, покри с ръце лицето си и заплака.

Часът беше седем вечерта. Нощта бе простряла вече черните си криле върху големия Париж и забулваше блясъка и мизерията му. Пиер Натузиус и дъщеря му Лучия се намираха в домашната си библиотека и очакваха скъп гост — Пикар.

Младият полковник беше обещал на Лучия, че ще се ожени за нея, и изпълни точно обещанието си. Той се яви още към обяд при Натузиус и го помоли да му даде дъщеря си за жена. Старият нотариус знаеше, че дъщеря му Лучия таеше в сърцето си истинска и сърдечна любов към този мъж и затова се съгласи на драго сърце. Постави само едно условие — да отложи сватбата дотогава, докато се открие, че граф Естерхази е предател на Франция, а не капитан Алфред Драйфус Полковникът протегна десница, прие условието и си отиде.

Сега Лучия седеше с румено лице до огнището и гледаше замечтано пламъците. По бързия пулс на сърцето си тя усещаше най-добре, колко много обича Пикар и го очаква с нетърпение. Натузиус седеше до масата и четеше внимателно вестниците. Изведнъж той се обърна към дъщеря си:

— Лучия, знаеш ли какво четох в Колонския вестник?

— Не, тате, каква е новината?

— Колонският вестник потвърждава, че императорите Вилхелм, Франц-Йосиф, кралят Умберто и папа Леон са заявили официално, че капитан Драйфус е невинен.

— Много се радвам — отвърна момичето, — че тези короновани лица признават невинността на този злочест човек. Ще съобщя това на годеника си, полковник Пикар.

— Да, мое дете, имаш право. И аз също се радвам, че истината ще излезе най-после наяве и ще възтържествува над лъжата и коварството.

Натузиус стана и започна да се разхожда неспокоен из стаята.

— Не зная какво е станало с Арман. Защо не се е върнал още? Лучия, може ли да си обясниш дългото му забавяне?

— Не. Очаквах да ни посети още тази сутрин — отвърна момичето.

В същата минута някой позвъни на външната врата.

— Пикар иде — скочи Лучия зарадвана от стола, отправи се към стенното огледало и се огледа.

— Може би е Арман — предположи Натузиус. В стаята влезе прислужникът.

— Господин нотариус — поклони се той, — в коридора чака една млада дама и моли да я приемете. Тя желае да говори с вас или с госпожицата.

— Младата дама не ви ли каза името си?

— Не, господин нотариус. Каза ми само, че идва във връзка с господин Боне. Освен това забелязах, че дамата плаче и е много разстроена.

— Доведете непознатата! — нареди Натузиус и когато остана насаме с Лучия, прибави загрижено: — Какво значи това? Не вярвам да бъдем изненадани от лошо известие!

След минута в библиотеката влезе млада, твърде красива жена. Бледото й лице беше обкръжено от разкошни тъмноруси къдри, които му придаваха вид на мраморна статуя. Носеше тъмно облекло и беше обвита с черен воал, като че ли жалеше умрял близък човек. Тя вдигна бавно воала си и погледна тъжно нотариуса и дъщеря му. Зачервените от плач очи издаваха, че я бе сполетяло нещастие или че нещо мъчи душата й.

— Моля, извинете ме — промълви тя тихо, — че ви безпокоя така късно. Но бях принудена да направя това. Трябваше да ви видя, трябваше да говоря с вас, защото само вие можете да ми дадете някакво обяснение. Само във вас имам още надежда. Аз съм годеницата на Арман Боне.

Младата жена закри с ръце лицето си и захълца. Лучия отиде бързо при нея, хвана ръцете й и я целуна по челото.

— Нали вие сте Марион, за която толкова ни говори Арман? — каза тя зарадвана. — О, добре дошла в нашия дом!

— Но защо плачете, госпожице? — запита я Натузиус учуден. — Защо не ви придружава годеникът ви?

— Моля прочетете това писмо, което получих преди два часа, и ще разберете всичко.

Марион извади от джоба си писмо и го подаде на нотариуса. Старецът се приближи до лампата и започна да чете. Но едва беше погледнал първите редове и от гърдите му излезе стон.

— Тате, за Бога, какво е станало? — запита Лучия и се спусна към Марион.

— Голямо нещастие, дете мое — беше глухият отговор. — Ти знаеш, че пратих Арман в онази позорна къща, за да наблюдава мизерниците. Но те са го опили и плячкосали. Нещастният младеж проиграл на комар не само трите хиляди франка, а и останалите четиридесет хиляди, които му дадох да си осигури бъдещето.

— Тате — каза Лучия бързо, — не е кой знае какво голямо нещастие. Ще му дадеш още веднъж четиридесет хиляди франка и всичко ще се оправи.

— Дъще моя, имаш право. Не щеше да бъде толкова голямо нещастието, ако нямаше и нещо друго. Бедният момък е избягал от страх и срам от Париж.

— Ах — изплака Марион, — аз го обичам безмерно и щях да му простя този грях, за който той дори не е виновен. О, за какво ни бяха нужни толкова пари. Ние сме млади и можехме да работим. За щастлив живот човек няма нужда от толкова пари! Наистина, бяхме бедни, но щастливи. А сега сме безкрайно нещастни и разделени.

— Вие сте добро момиче! — каза Натузиус развълнуван.

Лучия прегърна и целуна Марион:

— Драга приятелко, не се отчайвайте. Тате ще направи всичко, за да намери Арман и вярвам, че ще сполучи. Хората казват, че днес целият свят е само един голям град, в който никой не може да се загуби.

— Не, не — прошепна Марион. — Предчувствам, че вече няма да го видя!

Пред очите й притъмня и тя политна. Лучия я заведе на канапето, разкопча скромното й палто и й помогна да седне.

— Съвземете се — каза тя. — Вие можете да останете у нас. Наплачете се спокойно, сълзите облекчават душевните болки.

— О, вие сте добра душа — прошепна Марион. — Арман ви наричаше ангел божи и имаше право.

На вратата се похлопа и Пикар се появи на прага. Полковникът се спря за минута на прага и погледна учуден хълцащата жена. Лучия побърза към него и след като го поздрави сърдечно, го дръпна в един ъгъл на стаята и му разправи набързо станалото.

— В тази работа е бил замесен и черният майор — каза сърдито полковникът. — Трябва да сложим край на този подлец. Позорното му държане премина вече границата на търпението. Този маджарски циганин е опетнил цялото френско офицерско съсловие.

После се отправи към Марион с намерение да й каже няколко утешителни думи. Като видя полковника, тя стана неспокойна. По лицето й се появиха страх и срам. Марион се изправи и се опита да снеме воала върху лицето си. Преди още да направи това, Пикар се изправи пред нея.

— Госпожице — каза той, — научих, че ви е сполетяло голямо нещастие, но надявам се…

Той внезапно трепна, сякаш бе видял привидение.

— За Бога, какво виждам — извика той учуден, — лъжат ли ме очите, мамя ли се? Не,-не, тя е — дъщерята на стария ми приятел, изгубената Марион. Госпожице, не се безпокойте, не се опитвайте да бягате, познах ви, ще съобщя веднага на бедния ви баща, че съм намерил изгубеното му дете.

— Милостиви Боже — прошепна Марион, — закриляй ме!

Тя закри с ръка лицето си и захълца. Натузиус и дъщеря му гледаха полковника и недоумяваха. Те не можеха да си обяснят нищо. Но Пикар хвана ръцете на Марион и каза на нотариуса — Тази млада дама е дъщеря на най-добрия ми приятел. Стана повече от година, откак се поболя и избяга от бащината си къща. Нещастният й баща я търси из целия Париж, без да открие следа от нея. Скръбта и отчаянието разрушиха здравето му и го сломиха. Ще отида веднага при него и ще занеса радостната вест, че намерих загубената му дъщеря. Моля, пазете добре момичето, докато се върна с баща му. Годеницата на Арман Боне е дъщеря на майор Форцинети!

След час Пикар и Форцинети влязоха в къщата на Натузиус. Нотариусът и Лучия излязоха от библиотеката, за да посрещнат стария майор и оставиха Марион няколко минути сама.

Сърцето й заби силно. В гърдите й се бореха срамът, надеждата и радостта, че ще види баща си. О, какво ще бъде това свиждане! Сърди ли се баща й или пък е простил? Какво ще й каже, ако научи за съществуването на малкия Максим и любовта й към Арман?

Марион скръсти ръце и отправи сърдечна молитва към Всевишния да й помогне и смекчи сърцето на баща й.

Вратата се отвори и Форцинети влезе в стаята.

— Тате — изхлипа Марион, — тате, обични ми тате!

Момичето падна на колене пред баща си.

— Дете мое! Мило мое дете!

Майорът се спусна към намерената си дъщеря, вдигна я и я притисна в обятията си. Баща и Дете се прегръщаха и плачеха от радост. Само сълзите им можеха да изразят онова, което чувстваха в тази минута.

Най-после Марион се съвзе и проговори тихо.

— Тате, прости ли ми всичко? Заклевам ти се още веднъж, че не съм виновна.

— Дете мое, съкровище, утеха, радост моя, вярвам ти…

— Тате — продължи Марион, — станах жертва на страшно престъпление. Един безсъвестен мъж, чието име ми е неизвестно, ме хипнотизира и ме обезчести. Но вярвам, че ще позная моя похитител, ако го видя някъде.

— Ще го намерим, та макар и да претърсим всяка къща в Париж — изрече гневно майорът. — Няма да избяга от наказанието!

— Ах, тате, не искам да го видя заради детето!

— Заради детето! О, колко съм щастлив! Значи намерих не само изгубената си дъщеря, но и едно мило внуче. Ела, Марион, заведи ме при детето!

— Тате, колко си добър и благороден! — Марион целуна набръчканите му ръце.

Госпожа Небел остана много учудена, когато пред вратата на нейната къща спря файтон и Марион със стария майор влязоха в стаята й. Младото момиче прегърна нежно старата добра госпожа и заплака.

— Госпожа Небел — прошепна тя, — божиите пътища са неизвестни: в деня, когато ми отне любимия, Бог ми изпрати изгубения баща.

Форцинети радостно притисна до гърдите си малкото внуче и го целуна.

— О, Боже, сърдечно ти благодаря — промълви той и сложи десница върху главата на детето, — благодаря ти, че си ме ощастливил да видя на стари години как изниква млада фиданка из стария корен. Ще го пазя като очите си, ще стана на това мило детенце дядо и баща. Елате всички в къщата ми. Също и вие, госпожа Небел, там ще намерите подслон и убежище. Ние ще се съберем под моя покрив и ще живеем заедно в братска любов.

Добрият старец в радостта си не чу дълбоката въздишка, която се изтръгна от гърдите на Марион. На нея й липсваше още един човек — Арман.