Виктор фон Фалк
Капитан Драйфус (17)

18.

Това се случи на 7 декември 1894 година в пет часа сутринта. Злочестият затворник капитан Драйфус спеше дълбоко. Нещастникът не беше спал цяла нощ. Грозни мисли тормозеха душата му и страшни болки свиваха съкрушеното му сърце. Безжалостна треска изтощаваше силите му. Най-после сънят го завладя, той затвори уморените си клепачи едва на разсъмване.

Изведнъж здрава ръка го хвана и го разтърси. Драйфус се стресна и стана от леглото. Пред него стоеше сержант Жирардин.

— Драйфус, станете и се облечете. — заповяда сержантът.

— Какво има? — попита капитанът. — Не вярвам да е време за обяд. Ако се лъжа, оставете яденето и ми позволете да поспя още няколко часа, цяла нощ ме е тресло и не съм мигнал.

— Веднага се облечете — повтори Жирардин. — Ще видите какво има.

Лъч на радост и надежда светна пред нещастника. Колкото и радостна да беше тази надежда, той толкова се стресна, че трябваше да опре разтрепераното си тяло на стената.

— Какво ви стана? — запита Жирардин сърдито. — Вие сте блед като стена, а краката ви се разтрепериха като опашката на магаре!

Драйфус не отговори нищо, той падна на колене пред жестокия сержант. Нещастникът вдигна разтрепераните си ръце към безжалостния човек и му каза с ридаещ глас:

— Сержант Жирардин, ако имате сърце и сте поне малко милостив, ако вярвате в Бога и неговата милост, кажете ми истината!

— Какво, вие знаете, че ми е заповядано да не говоря с вас.

Драйфус не обърна внимание на думите му:

— Сержант Жирардин — каза той кротко, — нали дойдохте да ме освободите, да ме изведете на божието слънце, между хората?

— Без съмнение — отвърна Жирардин, — но… Затворникът прекъсна думата му, бедният крещеше от радост.

— Невинността ми излезе на бял свят — викаше той, докато сълзите му капеха, — най-после, най-после ще ме освободят и ще възвърнат честта ми. Следствените власти са се убедили, че капитан Алфред Драйфус не е подлец, нито шпионин, нито предател. Нали тази е причината, за да ме изведете от тази ужасна тъмница…

На света има хора, които са способни само да пакостят на другите. Към тези хора принадлежеше Жирардин.

— Щом го казвате вие, трябва да е истина — каза подлецът със злобна усмивка. — Надявам се, че не ще охкате дълго в тази пъклена дупка.

Драйфус извика и се строполи на леглото.

— Знаех, о, Боже, че не си ме забравил — каза той след минута с плач в гласа. — Ти чу горещите ми молитви и вразуми съдиите ми. Най-после се увериха, че съм невинен. Ще бъда свободен, свободен, ще видя пак моята Херманса, моето дете и брат си и ще бъда пак щастлив гражданин.

После се облече и се приготви за тръгване. Жирардин махна оковите му, хвана го за ръка и излязоха от килията.

Драйфус се обърна на прага, погледна още веднъж тъмницата и изрече високо:

— Прощавай ти, място на мъки и страдания. Дано никой невинен човек не пъшка вече между страшните ти зидове! Прощавай, място на мъки и страдания!

Жирардин го дръпна и тръгнаха по стълбите. Той отключи желязната врата и изведе затворника в коридора.

Когато излязоха на двора Драйфус едва не припадна. Жирардин трябваше да го задържи, за да не падне на земята.

— Ще трябва да привикна пак към света — продума капитанът с печална усмивка. — Човек привиква по-лесно към свободата, отколкото към тъмницата. Благодаря ви, сержант Жирардин, стана ми по-добре, радостта ми даде нови сили.

Една врата ги разделяше от втория двор на затвора.

— Кажете ми, Жирардин — каза тихо Драйфус, — тук ли е жена ми? Навярно бедната е дошла с брат ми, за да ме посрещне, о, какво щастие ме чака!

— Вие ще видите ей сега, кой ви чака на двора — отвърна Жирардин с коварна усмивка. — Надявам се, че мнозина приятели ви чакат. Ослушайте се малко и ще чуете какво става на двора.

Сержантът сложи ключа на вратата и се опита да отключи. В същия миг Драйфус го хвана за ръката.

— Кажете ми, Жирардин, колко дни има до Коледа? В тъмницата забравих даже месеците и дните, но струва ми се, че наближават светлите празници.

— Днес сме деветнадесети декември по западен календар — отвърна Жирардин.

— Значи до Бъдна вечер има още пет дни. Дотогава ще бъда свободен и ще мога да празнувам Рождество Христово заедно с жената и детето си. Ще мога заедно с Херманса да славя Спасителя и да му благодаря, че ме спаси от ужасната гробница. А сега, Жирардин, можете да отворите вратата, аз съм толкова силен, че мога да посрещна щастието.

Сержантът отвори желязната врата. Капитан Драйфус застана на прага. Първото нещо, което достигна до неговите уши, бе силно звънтене, приличаше на шум от шашки. Пред очите му като гръм светнаха стотина голи саби. Край оградата бе строен отряд от републиканската гвардия. Сред двора си виждаха полковник Абевил, адютантът на военния министър, майор Пати дьо Клам, майор Естерхази и управителят на военния затвор Форцинети.

— Какво е това? — запита Драйфус и погледна въпросително Жирардин, — какво означава това? Това значи ли, че ме освобождават?

— Той въздъхна дълбоко и прошепна радостно:

— Сега всичко разбирам. Те искат да възстановят моята чест пред войниците.

Драйфус вдигна гордо глава, слезе от стълбата и се упъти към офицерите.

Майор Пати дьо Клам, един намусен човек, на когото бяха възложили тайното разследване на делото Драйфус, взе един документ от масата.

— Капитан Алфред Драйфус — извика отривисто той, — от името на военния министър и на комитета, на който се възложи разследването на вашето дело, желая да ви кажа следното.

— Слушам, господин майор — каза Драйфус трогнат и прошепна: — сега ще ме обявят за невинен и ще ме освободят от тъмницата.

Капитанът забеляза две лица, чиито изражения го изплашиха много. Драйфус видя пред себе си майор Форцинети със загрижено лице и своя смъртен враг, граф Естерхази, засмян и подъл.

— Следствените власти — продължи Пати дьо Клам, — са открили тежки улики против вас, капитан Алфред Драйфус. И са били принудени да ви предадат на военния съд!

Сърцераздирателен вик се разнесе из двора.

— Военният съд ще заседава още днес, капитан Алфред Драйфус, под председателството на майор Брисе вие ще бъдете съден за предателство, кражба на тайни документи и продаването им на чужда държава. Следователно за измяна на отечеството, шпионаж и клетвопрестъпничество.

— Измамиха ме, по най-коварен начин ме измамиха! — изкрещя Драйфус отчаян. — Колко жестоки, колко гадни са хората. Пробудиха надеждата, че ще видя жената и детето си, че ще реабилитират честта ми, а сега!…

— Заседанието на военния съд ще се открие в девет часа — каза полковник Абевил. — Затворникът трябва да бъде отведен във военното министерство. Майор граф Естерхази, по заповед на негово превъзходителство военния министър вие трябва да го отведете в ареста. Файтонът чака пред зданието. Ще отговаряте с главата си за затворника.

— С живота и честта си отговарям за него — каза черният майор с глас, който наподобяваше рева на кръвожаден звяр, на който дават животно, за да го разкъса.

— О, Херманса, Херманса — проплака Драйфус, — защо ме застави да дам клетва, че няма да посегна на живота си? Ако знаеше на какви страшни мъки съм подложен, ти самата щеше да ми дадеш ножа, за да го забия в сърцето си.

Естерхази каза на ухото на Форцинети няколко думи и след това се обърна въпросително към Абевил и Пати дьо Клам. Двамата поклатиха глави в знак на съгласие и сержант Жирардин приближи затворника и го окова.

— Жирардин — рече Драйфус на коварния надзирател. — Бог ще ви се отплати, за това, че тъй безбожно ме излъгахте. Франция уби моето тяло, а вие убихте душата ми. Вие посяхте у мен надеждата, че още веднъж ще засияе щастието над мен, когато сте знаел, че на двора ме очаква ад.

Сержантът се изкикоти и още по-здраво стегна оковите на ръцете му.

Полковник Абевил даде заповед да отведат затворника към колата, която чакаше пред затвора. Тя бе заобиколена от петдесетина конници, въоръжени с копия.

По улиците се бе събрала голяма тълпа. Клерикали и йезуити се бяха струпали, за да гледат зрелището. Когато капитанът излезе на улицата, тълпата започна да реве като стадо животни.

— Долу шпионина! — — крещяха хиляди гърла. — Убийте това куче Драйфус! Да живее Франция! Да живее републиката! Долу изменника!

— Не поглеждайте! — прошепна Форцинети на пребледнелия затворник. — Качете се на колата.

Драйфус погледна с благодарност своя благодетел и когато Естерхази се обърна, за да каже нещо на Абевил, Форцинети хвана ръката на нещастния и му пошепна:

— Капитан Драйфус, Бог да ви съпровожда и пази в трудния път. Нека той запази милото ни отечество, за да не се посрами пред света, като осъди1 невинен човек.

— Бог да ви благослови, майор Форцинети — отвърна Драйфус. — Вие не удостоявате със съчувствието си недостоен човек — аз съм невинен. Франция погубва невинен свой син.

Капитанът влезе в колата, а черният майор седна срещу него. Сержант Жирардин бързо затвори вратичката на файтона и конете тръгнаха. Въоръжените конници препуснаха с блестящи копия, по които се развяваха трицветните ленти на френската република.

Тълпата отново зарева. Хиляди юмруци заканително се вдигаха към нещастника и град от камъни полетя към колелата и прозорчетата на колата.

Печалното шествие скоро се изгуби от погледите на разярения народ.

Черният майор извади от джоба на шинела си един револвер и го сложи на коленете си.

— Капитан Драйфус — каза той на злочестия затворник, — ако направите опит за бягство, ще бъда заставен да ви застрелям.

— Много добре зная, че с най-голямо удоволствие бихте сторили това — отвърна капитан Драйфус.

— Пази Боже — каза графът с демонична усмивка, — бих съжалявал, ако бъда заставен дй ви убия, защото по този начин ще ви избавя от многото душевни и физически мъки, а аз не искам това.

Тези думи бяха казани с такава непримирима враждебност, че Драйфус се сепна и погледна без да иска майора в лицето, сякаш търсеше обяснение за ужасното му отношение.

Черният майор улови погледа на нещастния пленник.

— Капитан Драйфус — рече му Естерхази хрипливо, — чета по очите ви, че желаете да узнаете защо ви ненавиждам и преследвам, защо искам да се опропасти вашият род и защо дадох клетва, че ще посрамя името ви пред френския народ.

Гърдите на този демон се развълнуваха, очите му се запалиха от страстен огън, а ръцете му започнаха нервно да треперят.

— Да, прочетохте мислите ми — каза Драйфус. — Необяснимо е за мен как човек може така да измени чувствата си. И от най-добър приятел да се превърне в непримирим и неумолим враг и преследвач. Да, майор Естерхази, аз ви смятах за най-верния и привързан приятел, на когото бих поверил жената, детето и имота си, без да ми трепне окото. Този приятел сега е мой най-върл враг и мъчител.

— Мамите се, капитан Драйфус — отново прозвуча хрипливият глас на майора. — Никога не съм бил ваш приятел, никога, разбирате ли?

— Лъгали сте ме, значи. Вие сте се престрували, играейки най-долна комедия. Злоупотребявали сте с моето доверие.

— Да, истина е.

Естерхази изрече тези думи бавно и хладно, сякаш излизаха от устата на мъртвец, лежащ в гроба. После черният майор погледна часовника си.

— Файтонът ще пристигне едва след половин час на определеното място — каза той натъртено, — имам значи време да ви разправя нещо, за което да си спомняте по време на заточението си. Не мислете, Драйфус, че ще можете да избегнете съдбата си. Присъдата е прочетена, макар че още не сте се явили пред съда. Военният съд е длъжен да осъди шпионина капитан Драйфус, ако не иска да го осъди целият френски народ. Но и ако се случи да ви оправдаят, тогава разяреният народ ще ви разкъса. Той ненавижда предателя на френската република повече от Юда, който предаде Исус Христос за тридесет сребърника.

Драйфус остана изумен, като чу тези думи на непримиримия си неприятел. Главата му клюмна съкрушено.

— А сега чуйте и моето обяснение — продължи графът. — Така ще ви стане ясно, че нещастието ви е сполетяло не без ваша вина, както вие си мислите. В светото писание е казано, че Бог е ревнив и заради бащите наказва децата до четвърто коляно.

— Греховете на моя баща ли? — учуди се Драйфус.

— Докажете ми, графе, това, ако още имате в сърцето си поне малко чест и благодарност. Тъпчете ме с крака и аз ще търпя, тъй като съм презрян и безсилен пленник, но не хвърляйте петно върху спомена за баща ми, който беше приятел на вашия баща и го спаси от банкрут и бедност.

— Твоят баща беше подлец, измамник, крадец и вампир! — Като отровна змия, която пуска отровата си, за да умъртви своята жертва, черният майор нападна нещастния пленник, за да погуби тялото и душата му.

— Наистина — продължи графът с глух глас, изоставил вече възпитаното обръщение на ви, — баща ми някога беше приятел на твоя. Обширните владения на бащите ни бяха в Елзас, близо до Страсбург и родителите ни бяха в твърде приятелски отношения. Твоят баща беше вдовец, а моят имаше млада жена, красива като пролетно цвете, добра и вярна като ангел. Наричаха майка ми розата на Елзас. Баща ти също се възхищаваше от благоуханието на тази роза. Той по всякакъв начин се мъчеше да я отнеме от градината на моя баща, ала старанията му оставаха напразни: розата остана непокътната — майка ми остана вярна съпруга. Баща ми беше обаче разточителен, той живееше разхайтено и пропиля по-голяма част от имота си. Остана му само имението в Елзас — всичко друго беше разпиляно. Въпреки това, той не желаеше да живее като прост селянин, гордостта му на аристократ не му позволяваше това. Домът ни беше отворен за всички, непрестанно имахме гости — денем и нощем. Баща ми започна да се увлича В хазарта. Играеше, но все губеше. И един прекрасен ден дойде катастрофата. Беше взел пари назаем срещу полици, които го провалиха и нашето имение — единственото наше имение — трябваше да се продаде. Искаха да ни изгонят от къщата, като не пожелаха да ни оставят нищо друго, освен просешката тояга и отчаянието. Гордият ни баща отиде в Страсбург да помоли тамошните евреи лихвари да продължат срока на полиците още няколко месеца или поне седмици, докато събере реколтата.

Но евреите повдигали рамене и се подсмивали.

— Не можем да ви помогнем — отвръщали те, — продадохме полиците на друг, а той е неумолим като Схилок — иска парите или кръвта на жертвата.

— Кой е той?

Евреите не искали да кажат името му, задължени да мълчат.

Привечер баща ми се върна отчаян и отпаднал духом.

Всичко бе изгубено!

На другия ден сутринта трябваше да стане продажбата на владението му. Изпълнителят беше пристигнал у дома. Баща ми слезе с разтуптяно сърце от колата и влезе вкъщи. Той нямаше кураж да съобщи на жена си, че и последната надежда бе изчезнала. Въпреки това трябваше да го стори. Нещастникът търсеше майка ми из всички стаи, викаше я, но не я намери. Старата слугиня му обясни какво беше се случило. Слугата на господин Драйфус бе дошъл и предал на графинята писмо. Когато графинята прочела писмото, тя извикала от радост и разпоредила да впрегнат конете. Запътила се към владението на господин Драйфус.

След няколко минути баща ми намери на писалището си записка от жена си. Тя му пишеше:

„Не се безпокой в случай, че закъснея. Нашият съсед Драйфус е научил за паричната ти нужда и иска да ти помогне. Тръгнах веднага към доброжелателя ни. Нашият имот няма да бъде продаден въпреки желанието на евреите. Ние сме освободени!

Стефания“

Като прочете писмото баща ми извика от радост. После коленичи и благодари на Бога, дето го е избавил от разорение.

Часовете течаха, а майка ми не се завръщаше. Минаваше полунощ. От минута на минута безпокойството на баща ми се усилваше. Той отвори прозореца, облегна се на него и се ослушваше неспокойно. Навън бе тихо. Отникъде не се чуваше конски тропот, нито скърцане на кола. Черни облаци забулваха небето. Беше горещо и задушно. От време на време се чуваха глухите трясъци на гръмотевицата, която приближаваше. Светкавици кръстосваха из облаците като гигантски змии. Часовникът удари три и баща ми се стресна. Нареди да приготвят коня му, за да тръгне към Драйфус. Предчувствие за нещастие стягаше сърцето му. Не можеше да си обясни по друг начин закъснението на любимата си жена.

Беше обул вече високите си ботуши, взел си бе и камшика, когато чу конски тропот и скърцане на колелата. Беше жена му. Баща ми излезе от стаята, срещнаха се в предната стая, която се осветяваше от малък полилей. Той искаше да я прегърне, но тя го отблъсна. Майка ми бе бледа и немощна. Косата й бе разрошена и покриваше част от красивото й лице, дрехите й бяха небрежно облечени.

Бедната носеше в ръцете си вързоп книжа.

— Вземи ги — каза тя и ги захвърли на масата, — ето ти полиците, ние сме спасени, твоите дългове са платени!

Баща ми не чу тези думи, които трябваше да го зарадват и да го успокоят, той не ги чу, защото ужасни мисли го бяха обзели. Спокойствието му беше изчезнало! Захвърли книжата с презрение и хвана здраво ръката на жена си.

— Стефания — извика той отчаяно, — ти казваш, че сме избавени? Признай ми — какво пожертва за тяхното избавление?

— Честта си!

Нещастната падна в краката му.

— Кому я подари? На Драйфус ли?

— Да — изстена тя. — На Драйфус! Бях принудена да му се покоря, в противен случай щяха да ни изгонят от къщата.

— И ти го направи, нещастнице — извика баща ми и замахна с камшика.

— Бий ме, бий ме — плачеше нещастната жена, — нямах силата да стана просякиня с децата си. Молих го на колене с кървави сълзи, но всичко бе напразно, той остана непоколебим — трябваше да изпълня желанието му.

Баща ми закри лицето си с ръце и заплака като дете. Той вдигна майка ми от пода и я помоли да си легне. Отвори шкафа, където бяха оръжията му, взе двуцевната си пушка и внимателно я напълни.

— Какво ще правиш, за Бога? — спусна се жена му и взе пушката.

— Искам да убия похитителя на честта ти, искам да го убия като куче — изкрещя баща ми.

Майка ми успя да го успокои, тя му обясни, че той ще опропасти както себе си, така и цялото семейство, ако стори това. Нито съдилищата, нито вестниците, нито хората трябваше да узнаят семейното им падение. Тя заплашваше баща ми, че ако не скрие този срам от хората и не напусне с нея страната, тя ще погуби себе си и децата.

На другия ден се разнесе слух, че Драйфус заминал за чужбина и там щял да се бави няколко месеца, понеже искал да посети Италия, Испания и Африка.

След осем дни баща ми продаде имението си. Родителите ми живееха разделени във вечни кавги. Майка ми е още жива. Тя е много набожна, денем и нощем се моли на Бога да й прости големия грях, който извършила онази нощ. Бедният ми баща не можа да понесе този ужасен удар и умря преждевременно.

Аз бях още юноша, когато застанах пред смъртното му легло. Той ме повика при себе си и ми повери семейната си тайна. Сега разбирам, защо моите родители ме гледаха накриво и защо ме изоставиха. Лошият живот на родителите ми се отрази и върху моето възпитание. То стана причината аз да ненавиждам хората. Баща ми не ми повери тайната си, за да Му олекне на душата, а да сторя онова, което той не можа да извърши. Завещанието му беше — отмъщение на целия Драйфусов род и на всички, които носят това име. Той ми каза в последния си час, че ще ме благослови при условие че отмъстя и аз се заклех, че ще го направя. Моята клетва бе ужасна, злите духове в ада едва ли са чували по-страшна!

Капитан Драйфус, ти си първата жертва на отмъщението ми. То ще сполети целия ти род и всички, които са ти мили. Сега знаеш, приятелю Драйфус, защо те презирам и защо желая да те погубя.

Колата спря. Бяха пристигнали.

Капитан Драйфус бе заведен във военното министерство. Шестима войници и един сержант го затвориха в малка стая с железни решетки и поставиха двоен караул пред вратата.

Нещастникът се разхождаше отчаян из стаята, като мислеше за това, което бе чул от Естерхази по пътя за военното министерство.

Капитанът не можеше да повярва на думите на черният майор. Животът на покойния му баща беше неопетнен, бяха известни благородните му дела и всеки го обичаше и почиташе. Възможно ли е човек да повярва, че е бил такъв подлец? Не, хиляди пъти не. Това, което черния майор бе казал, е коварна лъжа и подла клевета. Злият човек искаше да нарани повторно сърцето му и да опетни паметта на покойния му баща. Тази трябва да е целта на подлия мъж.

Драйфус не остана дълго сам.

Вратата се отвори и влезе добре облечен човек. Той беше в дълга черна мантия. Поздрави го учтиво.

— Казвам се Деманш — каза той. — Съдът ме назначи за ваш защитник.

— Страхувам се, господин Деманш, че вашият труд ще е напразен. Хората искат да ме осъдят и ще го направят.

— Невинен ли сте? — запита тихо Деманш.

— Кълна ви се, че невинно страдам, както някога невинно е страдал Синът божи на кръста заради човеците.

— Знам го и не ще скрия, че делото ни е загубено. Съдиите не ми разрешават даже да изуча най-важните документи, които доказват вашата вина. Те изгониха даже и свидетелите ни, а изслушаха само противниците.

— Това ли е правосъдието във Франция!… Горко на бедния френски народ!

Деманш наведе печално глава.

— Изглежда, че тук се крие някаква тайна — каза той дрезгаво. — Иначе не може да се обясни. Не ми се вярва, че във Франция има хора, които могат съзнателно да осъдят един невинен човек. Времето ми изтича, имам разрешение да говоря с вас само двадесет минути. Бедни ми приятелю, вие не можете да ми дадете силно доказателство за невинността си, също и аз не мога да ви обещая, че ще успея да ви оправдая. Мога поне да ви предам сърдечни поздрави от тези, които ви обичат. Вашата съпруга, вашето дете и вашият брат — каза съвсем тихо Деманш, — ви изпращат чрез мене безбройни горещи целувки и обещават, че ще ви останат верни до последния си час и никога не ще ви забравят, каквото и да стане.

— Колко утешителни са тези думи за мен — промълви Драйфус със сълзи на очи. — Най-после чух нещо за любимите ми. Господин Деманш, вие не можете да си представите какви мъки изтърпях в подземната тъмница! Вижте, аз не съм вече онзи Драйфус, който бях — аз съм негова сянка. За осем седмици съм станал с десет години по-стар.

— На колко години сте сега? — запита защитникът.

— На тридесет и две.

— Вие сте побелял като старец!

— Побелял ли съм? — усмихна се той печално. — Предчувствах го. Имате ли огледало у вас, господин Деманш? Заемете ми го за минутка. Стана вече осем седмици, откакто не съм виждал лицето си!

Защитникът извади красиво огледалце от мантията си.

— Съветвам ви, господин Драйфус, не се оглеждайте, откажете се от това!

— Не, не, господин Деманш, моля ви, дръжте огледалото, тъй като съм окован и не мога да го направя. Обещавам, че не ще се уплаша, искам само да видя какво са направили с мен.

Защитникът вдигна огледалото, Драйфус едва погледна в него и изхлипа.

— Побелях, остарях, станал съм старец на тридесет и две години. — И продължи печално. — Това ми сториха моите приятели, съграждани, отечеството ми, въпреки че съм им направил толкова добрини.

Откраднаха младостта ми, смазаха щастието ми, опетниха името ми, а сега ще отнемат и живота ми.

— Успокойте се, приятелю — каза Деманш високо, — и понесете с достойнство нещастието си! Ние, макар че сме французи, трябва да приемем думите на благородния германски кайзер Фридрих за девиз на живота си:

„Научи се да страдаш без да се оплакваш.“

— Научи се да страдаш без да се оплакваш — повтори Драйфус и изправи тялото си. — Този благороден човек, който е изрекъл тези думи, е трябвало също да страда и да се откаже от всичко, което е обичал. Трябвало е да се отрече от престола си. Вие сте прав, господине, трябва да помня думите на този мъченик и тогава, може би, по-лесно ще понеса страданията си.

На вратата се похлопа.

— Викат ме — каза защитникът. — Отговорете ми, капитане, бързо на няколко въпроса, които са от голямо значение за делото ви. Имал ли сте някога връзки с някоя артистка, която е имала син от вас?

— Да — отговори без да се замисли капитанът.

— Как се казваше тя?

— Клаудина Лорет.

— Какво стана с нея?

— Не зная. За последен път Я видях в деня на арестуването ми.

— Това е чудесно! Случайно ли се срещнахте с жената?

Драйфус разказа на Деманш какво се бе случило между него и Клаудина и че е ходил с нея в дома на майка Казота.

— Жената следователно е имала причини да ви мрази и да иска да си отмъсти?

— Тя ме обичаше страстно — отвърна Драйфус, — обаче сега ме ненавижда, защото я оставих и се ожених за друга.

Повторно се похлопа на вратата. Деманш стисна още веднъж ръката на капитана и излезе.

След четвърт час един поручик и шестима войници влязоха в стаята на Драйфус и го откараха в съдебната зала. Военният съд се състоеше от пет висши офицери под председателството на майор Брисе. Народ изпълваше галериите на залата.

Не разрешиха на Херманса и на Матийо да влязат в залата. Те стояха на улицата и чакаха на студа да разберат какво ще стане с техния любим. Алиса Тери ги наобикаляше от време на време, за да ги утеши.

Американката бе успяла да се снабди с пропуск и внимателно слушаше всичко, което ставаше в залата. Алиса излизаше често и съобщаваше всичко на Херманса. Но вестите бяха тъжни и печални. Военният съд обвини Драйфус, обаче не посочи доказателствата, на които се базираше обвинението му.

Защитникът настояваше упорито да се посочи онзи документ, който доказваше, че капитан Алфред Драйфус е предател на родината си.

— Докато не прочета този документ — изрече Деманш високо, — не мога да защитавам интересите на клиента си.

Тогава майор Брисе каза думи, които ще останат вечен позор за френското правосъдие:

— Господин защитнико, в нашето отечество има по-висши интереси от тези, да се защищава един обвиняем!

Отчаяната борба за един невинен човек трая цели три дни. Драйфус трябваше да защитава своята чест и живот срещу несправедливите съдии.

На двадесет и втори декември най-после позорната комедия свърши. Майор Брисе прочете обвинителния акт. Този документ беше пълен с жестоки обиди и хули. Достойният председател на военния съд нарече Драйфус шпионин, предател, изменник и клетвопрестъпник, който е продал собствената си майка, републиката, на неприятелите й за пари.

— Този окаяник трябва да се осъди — каза най-после председателят, — за да се даде пример на другите. Този предател трябва да се накаже най-строго, за да се уплашат и другите предатели и да се покаже на гражданите, че властта има сила да погуби всеки без изключение, който дръзне да оскверни свещения храм на родината ни!

Речта на обвинителя се посрещна с бурно „ура“. Стотици хора викаха от радост и възторг, когато Брисе завърши хулите и ругатните си!

Думата взе защитникът. Деманш описа с трогателни думи нещастието на семейство Драйфус и доказа, че той е невинен. Той нарисува страстно и развълнувано живота на капитана и сегашните му страдания и мъки. Със силни юридически аргументи доказа, че военният съд няма никакви улики, с които може да докаже вината на подсъдимия. Защитникът каза открито на съдиите, че капитан Драйфус е станал жертва на злобата и завистта и че този процес не е нищо друго освен една трагикомедия, направлявана от непонятна арогантност!

— Човек лесно се осъжда — завърши Деманш строго и издигна повелително ръка. — Французи, не е това първото убийство, което нашето правосъдие иска да извърши над невинен гражданин; не, френският народ е посрамен с много такива престъпления. Преди сто години френският народ осъди своя законен император на смърт и го изпрати на гилотината. Един от бележитите ни държавни мъже тогава каза: „Франция не извърши само престъпление, нещо повече, тя извърши грях“. И действително това беше така, историята на нашето отечество напълно доказа думите на този пророк. Франция заплати за невинната смърт на Людвик Шестнадесети с потоци кръв, с милиони свои синове, с безброй жертви.

Робеспиер, Дантон и Наполеон I отмъстиха по най-ужасен начин за невинно загиналия император.

Французи, сега не се касае до императорска кръв, а до смъртта на един мъж, който винаги самоотвержено е изпълнявал всички свои задължения като френски гражданин, служил е вярно на отечеството. Французи, кажете за Бога, кажете наистина ли желаете да се отнеме животът на един човек, само защото неколцина го подозират в предателство? Надявам се, че ще се намерят милиони съвестни френски граждани, които срещу всички блага на света няма да пожелаят да се обременят с такава тежка отговорност, да позволят да бъде осъден този нещастен човек.

Господа съдии, аз не моля нито за пощада, нито за великодушие. Аз не моля въобще за нищо, моля ви само за правда. Най-настойчиво я желая, за да предпазя отечеството си от най-ужасното нещо, което може да стори неговото правосъдие — да убие. Господа съдии, спомнете си, че великият Волтер не е могъл цели три години наред да спи спокойно и да се храни с охота, защото знаел за един човек, който невинно страдал в затвора. И той работи дотогава, докато успя да докаже невинността на нещастния и сполучи да го освободи. Господа съдии, това е благородно и великодушно от страна на най-великия философ и поет на Франция. Ала колко ужасно и недостойно е за човека да хвърли в пропастта един невинен. Внимавайте добре, господа съдии, чрез делото Драйфус да не се лепне едно позорно петно на Франция, което не ще може да измие от челото си целият френски народ. Помнете, господа съдии, че историята най-безмилостно ще ви осъди, ако опозорите и оскверните френското правосъдие, а заедно с него и целия френски народ.

Мъртва тишина цареше в залата.

Чу се само един глас:

— Браво! Сега говори достоен и почтен мъж! Тези думи бяха казани от американката Алиса Тери.

— Обвиняеми, какво имате да кажете още? — попита майор Брисе.

— Нищо — отвърна Драйфус, като хвърли презрителен поглед към съдиите си, — нищо друго освен това, че съм невинен и че осъждането ми ще бъде равносилно на убийство.

Майор Брисе даде знак на съдиите да се оттеглят на съвещание.

В пет часа и тридесет минути те отново заеха местата си.

Пред тях стоеше гордо, с високо вдигната глава подсъдимият.

Няколко минути преди това той бе прошепнал на защитника си:

— Те ще ме признаят за невинен. Скоро ще настъпи край на страданията и мъките ми.

В това време майор Брисе прочете присъдата:

— Капитан Драйфус е признат за виновен. Гръмко, продължително „ура“ се разнесе из залата.

Осъденият издаде силен вик и заканително вдигна юмрук.

— Законът ни забранява да осъдим на смърт шпионина и Юда на деветнадесети век — каза Брисе, — ала присъдата на военния съд е по-ужасна, отколкото ножът на гилотината. Предателят Алфред Драйфус се осъжда на вечно заточение в Каена.

В залата настана шум и се разнесоха силни викове. Председателят позвъни и залата утихна.

— Преди осъденият да бъде закаран в Каена, той ще трябва да понесе войнишката деградация. Предателят трябва да се унижи пред очите на войниците и на другарите си, които е обезчестил пред целия свят с предателството си. Обвиняемият ще заплати всички разходи по делото. Военният съд е изпълнил своя дълг. Коварният шпионин Алфред Драйфус е получил възмездие за позорното си дело. За съжаление, военният съд не е в състояние да сложи предателската глава пред краката му. Нека сухата гилотина стори своето. Дано страданията и мъките, ужасният климат на южноамериканската ни колония погубят предателя Драйфус. Нека орлите изкълват предателските му очи и нека изядат мизерния му труп! Чак тогава опозореното му име ще се забрави от великия френски народ.

— Да живее Франция. Ура! Да живее републиката. Смърт на предателите!

Бурни, оглушителни викове съпровождаха тази реч. Достойният Деманш прегърна нещастника и каза високо:

— Дете мое, вашата присъда е най-големият позор на деветнадесети век! Вие сте жертва на най-ужасното заблуждение на правосъдието, което познава световната история.

Безредица и шум настанаха в галерията. Обезумялата тълпа се наведе над оградата й. Стотина юмруци се протегнаха заканително към осъдения. Безбройни чадъри и столове полетяха към нещастника. Мъже, жени и деца викаха като луди и хулеха клетника по най-позорен начин.

— Юда! Шпионин! Предател! Подлец! Куче! Заплюйте вагабонтина! Обесете предателя! Извадете очите му, за да не види никога Франция! Нека да загине в Каена!

— Хора, хора — извика Деманш, — защо искате да разпънете ближния си? Защо сте кръвожадни като диви зверове? Къде е вашата християнска любов, къде е човещината? Какво ви е сторил този нещастен, беден и невинен човек, та го хулите? Вразумете се, хора, съжалете нещастника, съжалете го!

Двама войници и сержант Жирардин застанаха пред защитника и издърпаха Драйфус от прегръдките му. Жирардин постави оковите на ръцете на осъдения и го заведе на улицата, където го чакаше кола.

Множество се беше събрало пред военното министерство. Щом видяха Драйфус, хората се опитаха да извършат едно престъпление, което се случва само в дивите усои на джунглата.

— Убийте го — викаха хиляди гласове. — На парчета го разкъсайте! Хвърлете месото му на кучетата!

Войската се бореше с разярената тълпа.

Капитан Драйфус закри лицето си са шинела. Бедният, той очакваше смъртта, готов беше да умре.

Последната му мисъл бе за жената, детето и брат му!

— Ако убиете него, убийте и мен!

Тези сърцераздирателни думи екнаха внезапно във въздуха. Една жена си проби път през навалицата, отблъсна щиковете и сабите на войниците и се втурна с разтреперани ръце към нещастника, който още не беше стигнал до колата, понеже тълпата му пречеше да върви.

Изведнъж Драйфус усети, че някой откри лицето му и две горещи устни се впиха в неговите.

— Алфред, твоята жена е при тебе, твоята жена, която е убедена в твоята невинност и иска да умре с теб!

Като видя любимата си жена, Драйфус се стресна. Той не беше готов за такава изненада. Очакваше смъртта, а не жена си. Стори му се, че вижда ангел от небето, който му носи мир и спокойствие.

Херманса го прегърна, облегна се на развълнуваните му гърди.

— Не се отчайвай, мили — прошепна тя. — Спомни си клетвата, която ми даде, и аз ще удържа моята. Бог знае, че си невинен и той ще ни помогне.

Войниците отдръпнаха нещастната от мъжа й и я блъснаха настрана. Матийо я прихвана. Верният брат не обръщаше внимание, че войниците го биеха с шашките си — той здраво държеше Херманса, докато извика на капитана:

— Братко, ще дам живота си за тебе и за твоята чест. Ще осуетя пъклените планове на неприятелите ни!

— Или те тебе ще унищожат — чу се зад него. Беше черният майор.

Последва силно сблъскване, войниците отблъскваха освирепялата тълпа от осъдения. Няколко войници вдигнаха Драйфус и го качиха на колата. Естерхази седна до жертвата си. Кочияшът шибна конете и те потеглиха в тръст.

Тълпата побесня от злоба. Войниците й отнеха плячката. Ето там е жената на този Юда на Франция, бледата разплакана жена. Тя навярно е знаела плановете на мъжа си и тя също трябва да е виновна. Сигурно е негова съучастничка.

— Убийте я тогава, смажете я. Разкъсайте жената вместо мъжа.

С животински вик тълпата се втурна към нещастната жена. Освирепялото множество жадуваше за кръв, искаше да се наслаждава на кърваво насилие. Строгото, дори траурно, но елегантно облекло на Херманса още повече засили зверската страст на тълпата.

— Гледайте, облякла се е като принцеса — викаха няколко улични жени. — Да разкъсаме дрехите й на парцали. Жената на един Юда не трябва да е облечена по-добре от нас!

Войската беше напуснала зрелището. Полицията не успя да укроти разярената тълпа, която заплашително се приближаваше до жената на капитан Драйфус.

Херманса бе застанала бледа и разтреперана до девера си Матийо. Страхуваше се от тази тълпа, от тези пияни улични жени, от тези нагли и сурови мъже. Тя имаше необходимата смелост да загине с мъжа си, тя щеше даже да е щастлива, ако умреше в ръцете на любимия си мъж, обаче се страхуваше да попадне в ръцете на освирепялата сган.

Матийо очакваше смъртта спокойно. Той беше приготвил револвера си и беше решил да защитава живота на снаха си до последна капка кръв. Държеше оръжието още под мантията си, когато един глас му извика:

— Господин Матийо, извадете револвера и не жалете живота на тези зверове. Стреляйте и ги убивайте като псета!

Това бе американката Алиса Тери. Тя се упъти към Матийо и Херманса.

В нейната ръка светна револвер. Тя се прицели хладнокръвно в един от нападателите. Този човек крещеше най-силно. Беше дребен, червенокос мъж. Дива страст блестеше в очите му. Това бе убиецът Равелак. Зад него се виждаше грамадното тяло на Мъртвешката глава. Разбойникът носеше железен бастун и насъскваше тълпата да убие нещастната Херманса. Двамата разбойници се надяваха да намерят плячка, затова се бяха присъединили към тълпата пред военното министерство. Мъртвешката глава бе прикрил грозотата си с нос от гипс.

— Нейният часовник е златен, синджирчето също — каза Равелак на другаря си — и се басирам, че портфейлът й е пълен със злато.

— Тогава трябва да я ограбим, червено куче — каза Мъртвешката глава. — Ще я повалим на земята, ще я пребъркаме, а тълпата нека си вика.

— Аз ще я удуша — извика Равелак като звяр. — Отдавна не съм имал щастието да душа красавица. Това е най-голямото ми удоволствие!

— Достави си тогава това удоволствие, любезни приятелю!

— Напред!

Двамата разбойници изреваха като хищни зверове и се хвърлиха върху Херманса, Матийо и Алиса. Няколко изстрела процепиха въздуха, но куршумите не улучиха целите си.

Изведнъж Матийо почувства силна болка в лявата ръка, с която бе уловил нещастната си снаха. Мъртвешката глава му бе нанесъл удар с железния бастун. Матийо извика силно и пусна Херманса. В същата минута убиецът Равелак я хвана и се опита да я събори на земята.

Още не беше успял да изпълни плана си, когато Алиса Тери се притече на помощ на приятелката си. Нейният револвер беше празен, но тя нанесе с дръжката му силен удар по главата на червенокосия престъпник. Равелак изтърва Херманса. Алиса я дръпна към себе си, като я защитаваше самоотвержено от нападението на разярената тълпа.

Стотина ръце се протегнаха към бедната Херманса. Матийо не можеше да помогне на жените, защото отчаяно се бореше с Мъртвешката глава.

В минутата, когато Алиса мислеше, че всичко е загубено, се чу конски тропот и тракане на колелета. Покрит файтон влезе сред тълпата. Един конник яздеше пред елегантната кола. Облеклото му бе на висш полицейски чиновник. Държеше в ръката си револвер и препускаше безмилостно през тълпата.

— Това е полицейският пристав Гилберт — извикаха стотина гърла. — Дайте път на господин пристава!

Страхливата тълпа свали шапките си и му направи път.

— Назад, животни — извика Гилберт. — Ей сега ще дойде войската и ще ви смаже с щиковете си. Почитание към този файтон! В него е жената на парижкия градоначалник! Сторете път на госпожа Фон ла Бриер!

Вратичката на файтона се отвори и госпожа Катерина Да Бриер се показа.

— Бедна госпожо, влезте във файтона ми — каза тя на Херманса. — Също и вие, госпожо — обърна се тя и към Алиса Тери. — В моята кола сте в безопасност.

В миг Херманса и Алиса се намериха във файтона. Госпожа Ла Бриер видя Матийо Драйфус, който още се мъчеше да се отърве от ръцете на Мъртвешката глава.

— За Бога, този е моят избавител — извика тя, като позна Матийо, който я бе изнесъл от гробницата. — Животът на господин Драйфус е в опасност. Гилберт, помогнете му!

Полицейският пристав даде знак, тълпата се нахвърли върху Мъртвешката глава и освободи жертвата му.

— Послушайте, госпожа Фон Ла Бриер — извикаха множество гласове от тълпата, — тя е била винаги добрият ангел на бедните и Бог е сътворил невиждано чудо, като я е възкресил от мъртвите.

Тълпата ожесточено налагаше Мъртвешката глава. Бастуните и камшиците се сипеха по гърба на разбойника. Но звярът успя да се отърве от ръцете им и се нахвърли повторно върху Матийо. Той се затича към файтона на госпожа Ла Бриер, като се опитваше да се качи в него. Мъртвешката глава го настигна. Една кама блесна в ръката му, той я вдигна, за да я забие в гърба на жертвата си.

Матийо се обърна, отскочи и смъртоносният удар не го улучи. В това време Матийо удари Мъртвешката глава силно с юмрук по лицето. Изкуствения му нос се строши на парчета. Мъртвешката глава стоеше с цялата си грозота пред колата на госпожа Ла Бриер. Силен вик процепи въздуха. Той идваше от гърдите на госпожа Ла Бриер.

— Този е разбойникът — изпищя тя, — с мъртвешкото лице, който ме ограби в гробницата!

Госпожа Ла Бриер припадна, Матийо се качи бързо във файтона, кочияшът удари конете и колата тръгна.

— Войската иде — се чу сред тълпата и множеството започна да се разбягва. Пристигна отряд от гвардията на републиката и разгони останалите. Мъртвешката глава и Равелак също избягаха.

— Ти си свободен, Мъртвешка главо — извика Гилберт и препусна след файтона на госпожа Ла Бриер. — Аз те познах, но господин градоначалникът не се интересува от тебе. — Продължи той на себе си. — Навярно има причина за това. Навярно не иска да знае тайната. Защото ни поръча да търсим някоя си Наталка! И това ще узнаем от тебе, Мъртвешка главо. Ти си хитър разбойник, всичко знаеш. А онзи гърбав Питу нека е проклет. Страхувам се от него, той знае повече от мен. Така или иначе трябва да го изпреваря. Трябва да намеря тази рускиня Наталка.