Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (7)

Глава 7

Въпреки че на другия ден бе събота, Кетрин трябваше да отиде на работа. Преди да излезе, звънна на баба си, която навършваше деветдесет и една години. Нямаше никакво желание да се обажда. Не заради рожденичката, разбира се. Кетрин обичаше баба си. Но докато набираше номера и чакаше телефонът в Нокавой да иззвъни, се помоли наум, както правеше винаги, да не вдигне майка й.

— Ало? — обади се задъханият глас на Делия.

Кетрин изпита познатото раздразнение.

— Здрасти, мамо!

— Кетрин! — ахна Делия. — Преди по-малко от пет минути говорех за теб. Нали, Агнес?

— Не — чу Кетрин гласа на баба си. — Не си говорила за нея. Освен ако не си го правила наум, което няма да ти е за пръв път.

— Наистина говорех за теб — настоя Делия. — Знаех, че телефонът ще звънне и ще те чуя. Винаги познавам. Имам дарба. Пророческа.

— Иска ти се — присмя й се Кетрин. — Знаеш, че винаги се обаждам на рождения ден на баба.

— Не я наричай „баба“. Името й е Агнес. А и откакто се роди, все ти повтарям да не ми викаш „мамо“. Казвам се Делия.

Семейството на Кетрин беше доста необичайно. Поне за Нокавой. Стълбът беше Делия, дива красавица навремето. Разбиранията й били доста либерални и през тийнейджърските си години убеждавала всеки, склонен да я изслуша (не че желаещите били много), колко задушаващо въздействие има католическата църква върху Ирландия. Нямала страх от нищо.

Един ден, когато била на седемнадесет, влязла в кухнята с мръсни ръце, разрошена коса и блеснали от радост очи.

— Какво си направила? — попитала Агнес в очакване на най-лошото.

— Хвърлях буци торф по свещеника, когато мина покрай мен с колелото си — отговорила Делия през смях.

Агнес се втурнала към прозореца и в края на улицата видяла отец Кримънд, който бясно въртял педалите. Целият гръб на палтото му бил омазан.

— Дръж се прилично! Ще ни навлечеш ужасни неприятности — сгълчала я Агнес, разтревожена, но и въодушевена.

— Това място се нуждае точно от неприятности — мрачно отвърнала Делия. — Само те ще го оправят.

Новината за замервания свещеник се разнесла светкавично. Жителите на града били безкрайно възмутени, а две яки матрони направо припаднали. Никога не били чували подобно нещо. Отец Кримънд споменал за инцидента по време на неделната служба и приканил паството си да се моли за бедното побъркано създание, което го нападнало.

— Детето заслужава съжаление, а не наказание — завършил проповедта си той.

Думите му разочаровали паството, което се надявало да стане свидетел на сериозно наказание.

Делия се превърнала в най-обсъжданата личност в енорията. Хората клатели глави, когато я видели, и казвали:

— На момичето на Кейси му хлопа дъската. Определено не е с всичкия си.

Остин, бащата на Делия, кротък като муха човечец, бил убеден, че дъщеря му е сменена при раждането. Останалите, които имали повече акъл, смятали, че Агнес му е изневерила преди години.

Делия продължила да се бунтува срещу установените порядки. Никой обаче не се присъединил към нея — всички били прекалено уплашени. И тъй като не й било забавно да се бунтува сама, през 1966 напуснала Нокавой и заминала за Лондон, където намерила много други начини да изразява недоволството си от реда.

Осъществявала революционните си идеи с помощта на секс и дрога, като се радвала на огромни количества и от двете. И за да не би някой случайно да се усъмни в искреността на бунтарката, Делия забременяла. На всичкото отгоре любимият й бил женен и не възнамерявал да изостави семейството си.

Но внезапно, за своя огромна изненада, Делия се уплашила. Чувствала се прекалено млада, самотна и ужасена. Проклинала деня, когато напуснала Ирландия. Съжалявала, че кракът й е стъпил в Лондон. Ругаела проклетия си характер. Защо не можела да се държи като съученичките си? Една пета от тях били постъпили в манастир. Защо не се страхувала от ада като другите?

Горкият й баща. Щял да се почувства задължен да я набие, а бил такава нежна душа. Но пък правилата си били правила. Остин обаче бил пощаден. Седмица след като Делия разбрала, че е бременна, получил инфаркт, докато събирал торф за огъня, и умрял. Както казваше Агнес, торфът носи само беди на семейство Кейси.

Докато се прибирала с влака за погребението на баща си, Делия репетирала оправданието си.

— Нов живот на мястото на стария. Татко почина, но неговото място ще бъде заето от нов човек.

Била ужасно нервна. Бунтарските принципи, които й се стрували толкова важни и ценни в Лондон, губели бързо значението си с приближаването към Нокавой.

Наложило й се да изчака, докато опечалените изплюскат всички сандвичи с шунка и опразнят бъчвата с тъмна бира, преди да съобщи новината на майка си.

— Мамо, ще имам бебе — заявила решително тя.

— Не се учудвам, дъще.

Агнес наистина не била изненадана. Знаела какви ужасии стават в забравени от Бога места като Лондон и стоически се подготвила да приеме последиците. Съжалявала единствено за това, че тя самата не могла да прекара известно време там. Не се била забавлявала отдавна. Всъщност още от войната.

Детето се родило в края на август 1967 година. И понеже било Лятото на любовта, Делия се изкушавала да дари рожбата си с име като Дъждовна капка или Лунен лъч, но Агнес решително се противопоставила.

— Дъщеря ти е градското копеле — напомнила й тя. — Ако не й дадеш прилично име, ще я превърнеш в посмешище.

Всички очаквали Делия да се върне в Лондон, но тя не го направила. Останала в Нокавои. Никой не разбрал защо, най-малко тя самата. Усещала, че решението й е свързано със страха, който изпитала, разбирайки, че е бременна. Това чувство не й било присъщо и нямала никакво желание да я обземе отново. Живеела с майка си в къщата, където била отгледана, и двете се грижели за детето. Успявала да свърже двата края. През лятото работела като барманка, карала и училищния автобус, тъй като шофьорът бил мъченик на чашката. Помагала и на майка си с кокошките, кравите и прибирането на реколтата във фермата им.

Делия била красива жена, но понеже я смятали за смахната, никой от местните мъже не изявил желание да поеме грижата за нея и дъщеря й. Останала си пряма и вироглава и всички странели от нея. Продължила да отстоява радикалните си политически идеи. Организирала масова демонстрация срещу американското нахлуване във Виетнам, която трябвало да се проведе в четири часа една събота пред железарския магазин на Тъли. Избрала си Къдравия Тъли за жертва, защото през петдесетте бил живял година и половина в Бостън. Единствените, явили се на демонстрацията, били Делия н двегодишната Кетрин. Агнес обяснила, че и тя иска да даде своя принос, но била заета с доенето на кравите. В пет без пет, тъкмо когато Делия се приготвяла да си тръгне, видяла да се приближават шест души. И вместо да я отминат с обидна забележка, както правели цял следобед хората от градчето, те спрели до нея. Била обзета от въодушевление. Но се оказало, че са приятели на Падраг Кронин, дошли да му помогнат да си купи стълба.

После Делия се захванала с петиция срещу апартейда и започнала да досажда на излизащите от неделната служба да я подпишат. Успяла да събере седем подписа — нейния собствен, на майка й, на дъщеря й, на Лудия Томи, на господин Доналд Дък, господин Мики Маус и господин Джон Ф. Кенеди.

В края на седемдесетте се влюбила в сандинистите и организирала разпродажба, за да събере пари за каузата им. Посетителите били само четирима, а приходите — две лири и десет пени.

Мечтаела в селото да има кризисен център. Понякога дори говорела как ще приютява в него измъчени и изнасилени жени, макар в Нокавой да нямало изнасилвания от петдесетина години.

Опитала се да преподава йога, но нямало желаещи. Отворила и магазин за сувенири, но стоката й не вървяла.

Обличала се в дълги хипарски рокли и се кичела с дървени бижута. Претендирала, че има ясновидски способности. Карала Кетрин да я нарича Делия и й обяснявала, че не е длъжна да ходи на училище, нито да посещава църковните служби. Кетрин научила всички подробности за възпроизводителната система, преди да се научи да си връзва връзките на обувките.

Естествено Кетрин също се разбунтувала. Станала чиста, спретната, почтителна, старателна и съвестна. Била послушна, не задавала излишни въпроси, правела каквото й наредят монахините в училище, знаела Светото цисание наизуст и разправяла на всички, че първото й причастие било най-щастливият ден в живота й. Делия се отчаяла.

— Да видим какво ще стане, когато влезе в пубертета — изхлипала тя, но не губела надежда. — Гените ще надделеят. Все пак тя е моя дъщеря.

Но Кетрин била дете и на баща си.

Вярна на либералните си принципи, Делия не надрънкала на дъщеря си куп лъжи как баща й е загинал трагично при катастрофа. От ранна възраст Кетрин знаела, че баща й е смотан страхлив буржоа на име Джеф Мелъди, който вкарал майка й в леглото с помощта на дрога и празни обещания, че ще напусне жена си.

Любовта към Джеф Мелъди отдавна била умряла, но Делия редовно обещавала на Кетрин, че ако иска да се види с баща си, ще направи всичко възможно да й помогне.

Разбира се, голяма част от хлапетата се подигравали на Кетрин, че няма баща. Особено, когато Тара не била наоколо, за да я защити. Но Кетрин отвръщала с възхитително спокойствие, когато съучениците й, нервно очакващи завръщането на Тара, започвали да викат:

— Нямаш си татко! Нямаш си татко!

— Как може да ми липсва нещо, което никога не съм имала? — питала мъдро тя и се усмихвала загадъчно.

Децата се вторачвали объркано в нея и млъквали. Защо Кетрин не плачела? Защо те се чувствали глупаво? И къде Тара Бътлър се била научила да се бие така?

Години по-късно, след като сърцето й било разбито за пръв път, Кетрин решила, че иска най-после да се види с баща си. Делия охотно й дала последния му известен адрес.

— Отпреди двадесет години е, но предполагам, че още живее там — казала тя и добавила презрително: — Беше такъв тип човек.

Агнес взе слушалката и си поговори с Кетрин. Благодари й за двата еднакви копринени шала, които й бе изпратила.

— Свършиха ми чудесна работа — каза тя.

Това си беше чиста истина. Бяха се оказали невероятно полезни предишната вечер, когато паднаха пантите на вратата на кокошарника и трябваше да я вържат с нещо.

— Как е в Лондон? — попита Агнес с копнеж. — Все още ли е такъв безбожен град?

— Разбира се, бабо — ентусиазирано отговори Кетрин. — По-ужасен от когато и да било. Защо не ми дойдеш на гости, за да се увериш?

— А, не — възрази Агнес. — Може да не се окаже толкова лош и да се разочаровам. Не, по-разумно е да си седя тук и да си фантазирам.