Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (11)

Глава 11

След като приключи разговора с Кетрин и се върна в кухнята, Тара завари там Томас, вторачен в грозната кутия за хляб, която бе купил от пазара за една лира.

— Хлябът… ама той беше отворен снощи.

Обзета от леден ужас, Тара затърси цигарите си. Защо бе пъхнала хляба в кутията, без да го отвори? Как не се бе сетила, че Томас ще забележи?

— Нов хляб ли е това? — извика учудено той.

— Да — призна Тара, тъй като нямаше сили да излъже или поне да измисли духовит отговор.

— И къде е другият?

Тара се зачуди дали да не каже, че го е изхвърлила, защото е мухлясал, но бе прекалено депресирана, за да си направи труда.

— Изядох го.

Томас се вторачи в нея и ченето му увисна. Беше толкова шокиран, че едва събра сили да проговори.

— Целия хляб ли изяде? — заекна той. — Защо?

Тара усети внезапен прилив на остроумие.

— Ами стоеше си в кутията, а аз се чувствах самотна.

— Няма нищо смешно, Тара — избухна той.

— Е, стига де — засмя се тя. — Започвам диетата. Само глад за мен. И ще отида на курс по степ утре след работа.

През целия ден бяха в лошо настроение, сякаш влажната сива утрин бе проникнала в апартамента и бе наситила въздуха с напрежение. От Томас се излъчваше толкова силно недоволство, че Тара почти можеше да го види. Заприлича й на комин, от който излизат черни враждебни облаци.

Атмосферата във всекидневната, потискаща и в най-добрите моменти с кафявото канапе и кафявия килим, ставаше все по-тягостна. Двамата пушеха повече от обикновено и димът само влошаваше нещата. Тара умираше от желание да разведри обстановката, да каже някоя смешка, за да накара Томас да се усмихне и всичко да се оправи. Но не можеше да се сети абсолютно нищо. А когато му показваше нещо интересно във вестника, той само изсумтяваше или въобще не й обръщаше внимание.

Бяха седели по този начин безброй пъти и винаги се бяха чувствали добре. Според Тара нищо не се бе променило и нямаше причина за това тягостно очакване. Но какво всъщност очакваше?

— Много ми се иска да отида да гледам онази пиеса за Удсток — каза Тара, за да наруши едночасовото мълчание.

Всъщност въобще не й пукаше за пиесата, но не можеше повече да търпи тишината. Чувстваше, че се нуждае от оправдание, за да го заговори, и търсеше обещание за някаква интимност. Искаше да се убеди, че Томас ще дойде да си поиграе с нея.

Той вдигна очи от вестника си.

— Защо тогава не отидеш да я гледаш? — излая, сякаш никога в живота си не бе чувал нещо по-тъпо.

После бързо се скри зад вестника и не видя шокираното и ужасено лице на Тара.

Берил влезе в стаята, погледна презрително Тара, сякаш искаше да каже „Видях те как изплюска целия хляб, тлъста краво!“, и скочи в скута на Томас.

— Татко ли дойде да видиш? — изгука нежно той, а лицето му светна като коледна елха. — Красивото ми момиче! Прекрасното ми, любимо момиче!

Тара видя как ръката на Томас нежно гали гърба и опашката на проклетата Берил, която я гледаше самодоволно, и се почувства като в любовен триъгълник. Копнееше да е на мястото на гадното животно. Да получи поне една десета от обичта, с която Томас го даряваше. Да я гали по корема. Да й купи пънче, на което да си остри ноктите. Да я храни с желирано заешко.

Берил се поглези още малко, после с гордост и независимост, каквито Тара мечтаеше да притежава, скочи от канапето и излезе. Лошото настроение на Томас се завърна.

— Отивам да си взема душ — промърмори Тара, когато почувства как стените на стаята надвисват над нея.

Горещата вода и свежото ухание на сапун я поразвеселиха, но когато се върна във всекидневната, притеснението и тревогата я обзеха отново.

— Какво има? — попита тя, с което още повече раздразни Томас. — Хайде да направим нещо, вместо да седим тук като идиоти.

— Какво например? — заядливо попита той.

— Не знам — призна тя, а самоувереността й се изпари заради враждебното му отношение. — Да излезем. Живеем в Лондон, нали? Има милион неща, с които да се забавляваме.

— Като например? — упорито повтори той.

— Ами… — отчаяно затърси идеи — можем да отидем в някоя художествена галерия. Точно така! В „Тейт“! Там е прекрасно!

— Престани с дивотиите! — грубо й нареди Томас.

Тара изпита известно облекчение. Колкото и да й бе неприятно да седи в мрачната стая, в галерията щеше да е още по-лошо. Щеше да й се наложи да си проправя път сред безбройни туристи и ужасни хора, които разбираха от изкуство, а после да се реди цял час на опашка в кафенето.

— Да отидем по магазините? — предложи тя. — Това е най-модното забавление в момента.

Томас презрително сви устни.

— Надхвърлила си лимита по всички карти, а и аз съм закъсал, макар че работата ми е една от най-важните в света.

— Сетих се! — извика въодушевено Тара. — Ще отидем на разходка с колата.

— На разходка с колата?

Томас се бе провалил цели три пъти на изпита по кормуване и се опитваше да изкара шофьорите пълни идиоти.

— И къде ще отидем?

Мозъкът й блокира.

— До морето!

Внезапно това й се стори прекрасна идея. Пронизващият морски вятър щеше да разсее напрежението, а малко спонтанност щеше да ги разведри.

— До морето? Днес е четвърти октомври!

Томас я изгледа ужасено, сякаш внезапно бе прозрял, че е луда.

— Защо не? Ще се облечем дебело.

— Е, добре — съгласи се накрая той.

След разправията за хляба Тара не посмя да обядва. Пуши непрестанно през целия път до морето, полудяла от глад. Всичко, покрай което минаваха, й приличаше на храна. Дърветата й напомняха на броколи. Купите сено — на баклави, обсипани с мед и орехи. Подминаха стадо овце и дъхът й едва не спря при мисълта за печено агне. Белите скали покрай пътя я накараха да си мечтае за огромно парче нуга. Устата й се изпълни със слюнка при вида на лъскаво кално поле. Десет декара шоколадова торта с пищна глазура. А другите коли по пътя направо я побъркваха. С лъскавата си боя приличаха на скъпи, увити поотделно бонбони. Подмина я червена кола. Пълнеж от ягодов крем. После лилава — лешници с карамел. Жълта — капучино.

Често й се случваше. Лив слагаше зелените си контактни лещи и Тара веднага се сещаше за лимонени дражета. Преди години отиде в Италия и докато летяха над белите върхове на планините, единственото, за което можеше да мисли, бе огромно тирамису. Веднъж, когато влезе в апартамента на една приятелка, забеляза в другия край на стаята купа с шарени бонбони и попита дали може да си вземе един. Но не бяха бонбони, а кристали и й се наложи половин час да се преструва, че ужасно им се възхищава.

— Страдам от хранителна аналогия — промърмори тихо тя.

Томас, който пушеше и зяпаше през прозореца, не й обърна внимание. Е, вероятно така бе по-добре.

След като бяха пътували цял час, той посочи с пръст и каза:

— Виж!

Сърцето на Тара подскочи от вълнение, когато видя „Младият готвач“. Може би Томас щеше да й позволи да хапне нещо. Но се оказа, че той сочи морето. Отидоха до Уитстей-Оъл в Кент и бяха сами на просторния плаж. Денят бе влажен и мъглив. Цветът на морето бе мрачна смесица между кафяво и сиво и настроението на Тара се развали напълно. Идването тук бе грешка. Двата часа в колата я потиснаха повече и от седенето у дома. Въпреки противното време бе настояла да се разходят с надеждата, че свежият въздух ще извърши чудеса. А сега, навели глави, вървяха отегчени по плажа. Накрая намериха очукана пейка, седнаха и се вторачиха в морето. Все едно да гледаш загасен телевизор. Дори нямаше птичи песни.

След петнадесет мълчаливи минути се завлякоха обратно до колата и се прибраха у дома. По пътя към Лондон заваля силен дъжд.