Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (78)

Глава 78

— Не мога да повярвам! — ахна Тара, когато Кетрин натисна бутона на домофона.

Каква наглост от негова страна! Значи Кетрин не бе толкова луда все пак.

Кетрин отвори вратата. Коленатай се разтрепериха, когато го видя. Висок, силен и мъжествен. Преценяващият поглед на тъмните му очи я върна дванайсет години назад. Арогантното отмятане на лъвската му грива също не се бе променило.

— Влез! — каза тя. Опита се да събуди желанието си за отмъщение, което почти се бе изпарило при вида на хипнотизиращата му красота.

Лоркан влезе пред нея във всекидневната, където Тара чакаше с мрачно лице.

— Здрасти! — студено го поздрави Тара. — Не те очаквахме.

— Струва ми се, че Кетрин ме очакваше.

Многозначителната усмивка на Лоркан, изпълнена със съжаление, намекваше на Тара, че ако не бе зает с приятелката й, веднага щеше да започне да я сваля.

— Откъде намери телефонния номер? — попита Тара, без да се впечатли.

— Не съм звънял — отговори той и отново й се усмихна ослепително.

— Разбирам.

— Тара, имаш ли нещо против… — заекна Кетрин.

Тара изфуча вън от стаята, учудена на гнева си. Лоркан беше пълен кретен. Всеки можеше да го види. За пръв път осъзна защо са се ядосвали приятелите й, когато са я гледали да се влачи с неподходящи мъже.

 

Вратата се затръшна. Кетрин и Лоркан седнаха — той на канапето, а тя на креслото — и се погледнаха.

— Така — каза той.

— Да — съгласи се тя с разтреперани устни.

Из главата й запрепускаха диви и объркани мисли. Още не можеше да повярва, че Лоркан седи срещу нея.

— Защо си тук? — попита тя заядливо, което й струваше огромно усилие.

В една от любимите й фантазии Лоркан започваше бурни обяснения от рода на: „Никога не успях да те забравя. Най-голямата грешка в живота ми бе, че те пуснах да си отидеш. Да забравим последните дванайсет години. Загубихме толкова много време…“ А тези излияния щяха да й дадат възможност да го осветли за всички начини, по които можеше да си завре чувствата в задника.

Но вместо да се впусне в обяснения, Лоркан каза самоуверено:

— Чудесно е, че пак се срещнахме. Можем да наваксаме пропуснатото. А и ми се иска да знам… — престорено свенливо добави той, приковал блестящите си очи в нея. — Иска ми се да знам какво стана с бебето.

Странно защо гневът й се изплъзваше. Трябваше да е бясна, че чак сега Лоркан питаше за детето си, но вместо това изпита известно облекчение.

— Кажи ми — настоя той. — Роди ли го? Мога ли да го видя?

Кетрин поклати глава.

— Аборт ли направи?

— Не — отговори тя след кратко колебание.

— Не?

— Пометнах.

— Но възнамеряваше да абортираш, нали?

Кетрин кимна засрамена.

Е, значи нямаше дете. Лоркан се успокои. Не знаеше какво въобще го накара да попита. Вероятно се бе поблазнил от мисълта, че някъде може да има прекрасен син. Но пък кой се нуждаеше от подобна отговорност?

— Е, значи всичко е ясно.

Нещата не вървяха, така както Кетрин си ги бе представяла. Беше си фантазирала как ще се изсмее презрително на нежните му думи, а ако опиташе да я сваля, щеше да го изгледа свирепо и да го засрами: „Казвала ли съм, че можеш да ме докоснеш? Сексуалният тормоз е престъпление.“ Но сега не можеше да направи абсолютно нищо. Шокът от присъствието му я вцепени.

Нужни й бяха огромни усилия, за да си възвърне самобладанието.

— Гледах те по телевизията, когато се прибирах в Ирландия през отпуската си — студено му се усмихна тя. — Ролята беше адски подходяща за теб. Всъщност играеше самия себе си.

— Ха-ха!

Героят на Лоркан бе двуличен женкар, който се отнасяше грубо с приятелките си.

— Хей, всеки прави каквото може!

— Но вече не се появяваш по телевизията.

— Не, писна ми.

Лоркан се зачуди нервно дали Кетрин знаеше за провала на кариерата му през последните години.

— Аха! — подсмихна се тя коварно. — А какво стана с жена ти?

— Разделихме се.

Това стана по времето, когато Лоркан започна да печели добри пари, но нямаше защо да го споделя с Кетрин.

— Защо?

— Такъв е животът. Нещо печелиш, друго губиш.

— Защо се разделихте?

Лоркан се размърда нервно. Искаше му се Кетрин да млъкне. Дори сега, след всичките изминали години, помнеше колко е упорита. Щом захапеше някоя тема, нямаше начин да се отървеш.

— Омръзнахме си — каза накрая той.

— Жалко, че не си бяхте омръзнали, когато забременях от теб.

— Така е. Но слушай. Искам да ти кажа, че наистина си разцъфтяла. Винаги си била сладка, но сега си направо великолепна.

Кетрин се канеше да попита за приятелката му, когато Лоркан се протегна и я погали по лицето. Докосването на пръстите му й подейства като токов удар. Всеки нерв в тялото й запя, а разумът й се изпари.

— Станала си невероятно красива жена — каза дрезгаво той.

После нежно прокара пръсти по бузата и челото й. Кетрин седеше със затворени очи, неподвижна като статуя. Знаеше, че пропуска възможността да го отблъсне грубо, но не можеше да помръдне.

— Седни до мен — потупа канапето Лоркан.

Кетрин поклати глава.

— Хайде де — ухили се той похотливо.

Гърбът го заболя да се навежда постоянно към нея. Всъщност, напоследък му се случваше доста често и май трябваше да отиде на лекар.

Не подозираше, че Кетрин ще се съпротивлява така упорито. В събота вечер му се стори, че е готова да се хвърли веднага в обятията му. Но явно желанието бе отстъпило място на гнева. Е, налагаше се да използва тежката артилерия.

— Знаеш ли, Кетрин с „К“ — започна той, като прикова влюбен поглед в нея. — Никога не можах да те забравя.

— Не ти вярвам.

— Истина е.

Тя отново поклати глава.

— Кълна се в Бога, че е истина — каза той сериозно. — Беше много специална за мен и ако не бях женен…

Искреността му стопли сърцето й.

— Ще дойдеш ли най-после да седнеш до мен? — нежно я подкани той.

И Кетрин просто не успя да се въздържи. Надигна се сковано като робот и се премести до него. Не разбираше защо го прави. Чувстваше се ужасно объркана. Желанието за отмъщение се смесваше с другите й емоции — сексуалното привличане, което бе усетила още на деветнайсет години, и нуждата да промени развоя на личната си история.

Веднага щом се настани до него, Лоркан притисна огромните си ръце към лицето й, сякаш се канеше да я целуне. Кетрин си помисли, че би трябвало да го фрасне в бъбреците или да му залепи звучен шамар, но всичките й грижливо разработени сценарии се изпариха. Гневът и желанието за мъст се стопиха. А мисълта, че Лоркан все още я желае, подейства като мехлем върху наранената й душа.

Но искаше да узнае нещо. Какво ли беше то? А, да!

— Ами приятелката ти? — попита тя.

— Не мисли за нея — спокойно отвърна Лоркан, като я погледна влюбено, сякаш бе единствената жена на света. — Всичко свърши.

После се приготви да й приложи коронния си номер. Целувката, на която жените никога не успяваха да устоят.

Парализирана от ужас, Кетрин загледа учудено как се приближава към нея, но тъкмо преди да я зашемети със страстта си, той добави небрежно:

— Тя не беше нищо специално.

Не беше нищо специално!

Думите отекнаха в главата й. Внезапно осъзна, че ако навремето съпругата на Лоркан бе разбрала за връзката им, той щеше да каже същото! „Хей, онази Кетрин ли? Не се тревожи, не означаваше нищо за мен. Не беше нищо специално.“

Изведнъж се сети за Джо. Той не би й причинил подобно нещо. Не би го причинил на никого.

Лоркан се приближи още повече и най-после устните му докоснаха нейните. Тя скочи стреснато и каза:

— Трябва да отида до банята.

За нейна изненада Лоркан не протестира. Но доволният му поглед говореше, че според него тя просто отива да си измие зъбите, преди да го целуне.

Кетрин се отправи към вратата с разтреперани колене. А веднага щом я затвори, Тара се хвърли към нея и я набута в банята.

— Какво става там? — прошепна истерично Тара.

На лицето на Кетрин се изписа паника.

— Не знам.

— Искам да ти напомня, че той дори не помнеше името ти в събота вечер. А още не може да си спомни фамилията ти, иначе щеше да намери телефона ти в указателя. А и защо идва толкова късно? Къде беше досега? Не ми казвай, че е имал делови ангажименти, защото знам от Ейми, че е безработен. А като говорим за Ейми…

— Между тях е свършено — измънка Кетрин. — Той ми го каза.

— И ти му повярва? Господи, извиненията му трябва да са били страхотни.

Кетрин се поколеба за секунда, но това бе достатъчно за Тара.

— А, не! — ахна тя. — Значи дори не се е извинил? Мамка му!

Кетрин пребледня като мъртвец.

— Имам предвид… аз мислех… — Наистина нямаше никакво оправдание. Тара беше права.

Лоркан не й се бе извинил. А тя почти му бе позволила да я целуне. Как можеше да допусне подобно нещо? Тя трябваше да владее положението, а не той. Но се чувстваше безпомощна и унижена както някога в кръчмата преди повече от дванайсет години. Лоркан я бе объркал с красотата си и нежните думи и тя вече не разсъждаваше трезво. Старата история се повтаряше.

— Съжалявам, че проявявам жестокост, Кетрин, но и ти би постъпила по същия начин — каза Тара. — Всъщност правила си го безброй пъти, когато ме спираше да отида при Томас.

— Сега е различно — неубедително отвърна Кетрин.

Далеч от физическото присъствие на Лоркан главата й започна да се прояснява. Кетрин се почувства унизена и омърсена от мисълта, че почти бе капитулирала.

— Лоркан Ларкин е гадно копеле — настоя Тара. — Виж само как се отнася с приятелката си. Припомни си как постъпи с теб. И ще го направи отново. Лоркан е най-голямата грешка, която някога си допускала.

— Но е любимата ми грешка.

— Той е гадняр. Не разбирам защо въобще го пусна да влезе. Признавам, че е хубав и вероятно все още си падаш по него, но помисли какво ти причини!

— Мислех, че ако го видя отново, ще успея да преодолея миналото си — оправда се Кетрин. — Животът ми е пълен провал и всичко се дължи на него. Смятах, че ако е мил с мен, а аз се държа лошо, най-после ще се почувствам добре.

— Животът ти не е провал! — разгорещено възрази Тара. — Миналото е преодоляно. Просто не го осъзнаваш. Ако може ше да се видиш през моите очи! Имаш чудесна работа, великолепна кола, добри приятели. А най-важното е, че имаш прекрасна връзка. Двамата с Джо сте родени един за друг! Излизаш с него от пет месеца и той е луд по теб. Ти също си луда по него.

— Рано или късно и той ще ме изостави — тъжно каза Кетрин. — Винаги го правят.

— Той няма да го направи. Познава те добре и те обича.

— Защо този път да е различно?

Тара трескаво затърси логично обяснение.

— Може да е заради Финтан. Ти толкова се тревожеше за него, че не ти остана време да се държиш като невротичка.

Това бе удар на посоки, но Кетрин кимна бавно.

— Може и да си права. Господи, наистина мисля, че си права!

— Ако не се стегнеш бързо и не разкараш онзи кретен Лоркан, ще загубиш Джо.

— Ще загубя Джо — повтори Кетрин. Мисълта да остане без него я разтърси. Не можеше да я понесе.

Заляха я мили спомени. Нощта, когато двамата с Джо се опитаха да сготвят вечеря и едва не запалиха кухнята му. Безкрайните часове, които Джо посвещаваше на Финтан. Упоритите му опити да поправи колата й. Нежното му съчувствие, когато му разказа за баща си. Милите подаръци, които й правеше. Животът им заедно. Припомни си как го бе утешавала, когато „Арсенал“ падна с пет на нула от „Челси“. Фъстъченото масло, което държеше в хладилника, защото веднъж Джо бе споменал, че го харесва. Усилията, които бе положила, за да научи правилата във футбола, защото смяташе, че това ще му достави удоволствие.

Преди да срещне Джо, животът й бе студена, стерилни бяла страница, а сега всичко бе обляно в ярки вълшебни цветове. Не можеше да се върне назад. Това щеше да я убие. Внезапно осъзна колко се бе променила. Бе пълна лудост дн захвърли всичко това заради човек, който с лека ръка щеше да я унищожи. Стори й се, че се събужда от сън, в който най-откачените неща изглеждат логични.

— Знаеш ли, Тара — учудено каза тя. — Мисля, че си права. Връзката ми с Джо е истинска. Не си въобразявам, нали? Той ме обича. Трябва веднага да му звънна!

— Амин! — ухили се Тара и кимна към всекидневната. — Проблемът е, че един червенокос кретен вътре чака да бъде обслужен.

— Какво да правя с него? Ще го разкараш ли вместо мен?

— Не бих се доближила до него, дори да умира, кажи му да се маха.

— Толкова ли е просто? Това е човекът, който ме заряза, когато забременях от него! Не може ли поне да го разстроя малко? Съвсем мъничко?

Тара се замисли, после кимна неохотно.

— Добре, но внимавай. Близкият контакт с него може да ти завърти главата. Ако не излезеш до пет минути, ще дойда да те извлека насила оттам.

Кетрин се ухили щастливо. Дори не й се налагаше да мисли какво ще каже. Беше се упражнявала наум поне милион пъти.

— Е, докъде бяхме стигнали? — мило попита тя, когато влезе във всекидневната.

— Дотук — усмихна се той, като погали косата й и придърпа лицето й към своето.

Притисна устни в нейните, но преди да успее да я целуне, Кетрин се отдръпна.

— Не.

— Не? — изненада се Лоркан.

— Съжалявам — въздъхна тя с лицемерно съжаление. — Просто не си падам по теб.

— Ка…

— Не си мъжът, който беше преди. А и знаеш ли какво — погледна го тя внимателно, — косата ти капе.

Лоркан пребледня.

— Това е заради онази лесбийка, приятелката ти, нали? — вбесено каза той. — Всичко беше наред, преди да отидеш до банята.

— Не беше. А и няма нищо общо с нея. Просто вече ти липсва сексапил — усмихна се тя. — Съжалявам.

— Лъжлива кучка!

— Не ми говори така — ледено каза Кетрин. — Как смееш?

Хвърли му презрителен поглед трета степен и Лоркан се сви стреснато.

— Как смееш да идваш след всичко, което ми причини преди дванайсет години?

Последва поглед четвърта степен и Лоркан остана без дъх. Кетрин приличаше на побесняло животно.

— И как смееш да се държиш, сякаш не си направил нищо лошо?

Тя си пое дълбоко дъх, стисна зъби и му хвърли прочутия си поглед „Медуза“. По ужасеното му изражение разбра, че е успяла. Лоркан бе обезумял от страх. Тази жена беше въплъщение на злото. Стана.

— Кучка!

Лоркан мина покрай Тара, която стоеше в коридори като куче пазач.

— Кучка! — изсъска отново той.

— Малоумник! — жизнерадостно му отвърна тя.

Роджър от долния етаж едва не получи инфаркт от затръшването на вратата.

Тара и Кетрин се спогледаха и избухнаха в смях.

— Ужасно се радвам, че използвах погледа „Медуза“ — похвали се Кетрин. — Особено като се има предвид, че винаги, когато го упражнявах, си мислех за Лоркан.

— Чудесно! Ще звъннеш ли на Джо сега?

— Смяташ ли, че трябва да забравя за Анджи?

— Кетрин!

— Добре, добре. Вече забравих.