Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (56)

Глава 56

Джо чакаше пред гишетата за билети на станция „Финсбъри Парк“, както се бяха разбрали. Наоколо имаше толкова много хора в тениски на „Арсенал“, че в първия миг Кетрин не го видя. Но после го забеляза — стоеше облегнат на стената с ръце в джобовете на якето си. Беше облечен в избелели джинси, груби кубинки и кожено яке. Кафявите му очи гледаха разсеяно. Докато вървеше нервно към него, лицето му си остана намусено и тя съжали, че е дошла.

Почти бе стигнала до Джо, когато мрачното му изражение се изпари.

— Кетрин! — извика радостно той и се отдръпна от стената. — Не те познах. Не те познах — повтори Джо, като огледа внимателно косата, якето, джинсите и ботушите й. — Страхотна си!

— Не съм чак толкова различна — скромно отговори тя.

— Не, но…

Усмихна се още по-широко и въобще не се опита да прикрие възхищението си.

Кетрин отвърна на усмивката му, после извърна поглед засрамена, но щастлива.

— Съжалявам, че закъснях.

Джо си погледна часовника.

— Три минути и половина. Притесних се — ухили се, но наистина се бе притеснил. — Важното е, че дойде. Насам — поведе я той към улицата.

Излязоха навън и тръгнаха по тротоара. Джо не я докосна. Не я хвана за ръка, но вървеше близо до нея, сякаш да я предпази от минувачите. Поведението му бе изключително мило, но това вече не беше повод тя да се държи жестоко или презрително.

Стадионът й се стори огромен. След като показаха билетите си, отидоха да пийнат в бара. После се блъскаха сред стотиците хора и излязоха навън.

Имаха чудесни места под гигантската козирка. Адски цивилизовано. Нямаше нищо общо с тъпченето под дъжда, което Кетрин си бе представяла. Наоколо се виждаха и много жени. Ура! Тя не бе единствената. Седнаха един до друг, като внимаваха да не се докоснат. Кетрин се изненада от броя на посетителите. Хиляди хора. Под нея редици и редици глави водеха към игрището. Тя се завъртя да погледне зад себе си и видя безброй тела, които стигаха чак до покрива. И от двете й страни се простираха безкраен низ от колене. Невероятна гледка.

Ръкопляскането и тропането с крака бе почти оглушително и някак си примитивно. Могъщо и много мъжкарско. Кръвта запулсира във вените й. Джо се завъртя към нея и попита:

— Добре ли си?

— Да — усмихна се тя.

— Топло ли ти е?

Кимна му енергично.

— Виждаш ли?

Ново кимване.

— Е, още няма какво да се гледа.

След кратка пауза Джо попита:

— Искаш ли хамбургер? Или програма?

Беше се уплашил, че Кетрин може да не одобри идеята му за мача.

— Не мислех, че ще се чувствам толкова…

Той я загледа разтревожено.

— Как?

— Развълнувана — призна Кетрин.

Заля го вълна от благодарност и радост. Беше прав! Под хладната й външност се криеха огън и страст.

— Това ли ти се вижда вълнуващо? — ухили се той. — Почакай още малко!

Кетрин го погледна стреснато. Ама че наглост!

— Имам предвид до началото на мача — заекна смутено той.

Хората около тях запяха:

„Моят старец ми каза:

— Стани фен на «Евъртън»!

Но аз отговорих:

Майната ти, старче, ти си…“

За щастие Джо не пееше. Но примитивната енергия около тях бе изключително силна, мъжкарска и секси. Студът нямаше никакво значение.

— Отдавна ли си запалянко? — срамежливо попита Кетрин.

— Да. Дълго преди Ник Хорнби да превърне футбола в мода за средната класа. От четиригодишен съм фен на „Торки Юнайтид“.

Кетрин си представи Джо като четиригодишно хлапе и се усмихна.

— Добри ли са „Торки Юнайтид“?

— Не — ухили се той и поклати глава. — Гола вода са. Третокласен отбор.

— Защо тогава си им фен?

— Защото съм роден там. Нямах избор.

— Късмет — разбра го тя.

— Точно така — потвърди той и си помисли каква великолепна жена бе Кетрин. — Съдба.

Всички други жени, които познаваше, си падаха по „Манчестър Юнайтид“ и искаха същото от него. Той й се усмихна широко. Всеки път щом погледите им се срещнеха, стомахът й нервно се свиваше.

— Защо тогава сме на мач на „Арсенал“? — попита Кетрин.

— Защото нямах възможност да пътувам до Девън през седмицата. А и квартирата ми беше близо до стадиона на „Арсенал“ и пак можех да гледам футбол…

— Разбирам — строго каза Кетрин. — Не е защото харесваш „Арсенал“.

— Сега ги харесвам — побърза да я увери той. — Но в миналото не им бях фен. Хей, тогава бях още много млад, почти момче. Не знаех нищо за лоялността.

— Сега зрял човек ли си?

— Много.

— Радвам се да го чуя — отвърна тя сериозно.

— Постепенно се влюбих — каза Джо и бързо добави. — В „Арсенал“.

Игрището се простираше пред погледите им, огромно, изумруденозелено и все още празно.

— Всеки момент ще започнат — каза Джо, после се завъртя, хвана я за ръката и погледна часовника й.

Беше небрежен жест, какъвто всеки би направил, но засега бе най-интимното нещо, което Джо си бе позволил. Дъхьт й спря, когато хладните му пръсти докоснаха китката й. Но всичко свърши за секунда.

Внезапно въздухът се изпълни с напрежение.

— Започва се — прошепна Джо.

Всички на стадиона скочиха на крака и започнаха да крещят и да ръкопляскат. Очевидно отборът на „Арсенал“ бе излязъл на игрището, но Кетрин виждаше само гърбовете и главите на хората пред себе си. После по освиркването и подигравките заключи, че и момчетата от „Евъртън“ са се появили.

Седнаха по местата си и щом мачът започна, атмосферата се изпълни с напрежение и агресивност. Кожата на Кетрин настръхна от приятен страх.

— Нашите момчета са в червено и бяло — обясни й Джо.

— Знам.

Тара й бе обяснила подробно всичко.

— Браво! — похвали я Джо.

Мъжът от другата страна на Кетрин бе страстен фен, който очевидно изпитваше лична омраза към „Евъртън“. Непрестанно скачаше на крака и викаше:

— Елате да си го получите, щом се мислите за толкова добри!

„Евъртън“ пропуснаха чудесна възможност за гол и фенът запя въодушевено.

— Няма да го вкарате и в бардак! — закрещя той. — Некадърници! Няма да го вкарате и в бардак!

После сръга Кетрин в ребрата и я подкани:

— Хайде, момиче, пей с мен!

— Боли ме гърлото — промърмори тя. — Не мога.

Джо не пееше, но бе изключително съсредоточен и заинтригуван от мача. Кетрин си помисли, че би трябвало да не негодува. Защо я бе довел тук, ако нямаше да й обръща внимание? Но не можа да му се ядоса. С присвити очи той напрегнато наблюдаваше играта, а Кетрин наблюдаваше него — високите му скули, гладката кожа, разрошената коса. Джо непрестанно я питаше дали се чувства добре. Тревожеше се, че може да й е студено, но макар бузите й да се бяха зачервили, тя въобще не усещаше студ.

Двайсет минути след началото на мача Джо се завъртя към нея.

— Добре ли си? — попита той за хиляден път.

— Да — нежно му се усмихна тя.

— Не те чувам — прошепна той, като приближи лице към нейното. — Ела по-близо.

Кетрин се наведе към него и повтори:

— Добре съм.

— Пак не те чувам — каза той с потъмнели очи. — По-близо.

Притеснена, че нахлува в личното му пространство, Кетрин се доближи още повече.

— Да, добре съм.

— Още не те чувам.

Гласът му бе толкова тих, че й се наложи да чете по устните му.

Объркана, тя се доближи още няколко сантиметра.

— Добре съм.

— Не те чувам.

Нямаше начин да се приближи повече. Лицата им бяха на милиметри разстояние. Очите на Джо гледаха напрегнато, а нейните — объркано. Внезапно Кетрин разбра…

Някъде далеч от тях „Евъртън“ пропусна поредния гол. Тълпата скочи на крака и закрещя въодушевено. В същия миг Джо напълно скъси разстоянието между тях и я целуна.