Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (49)

Глава 49

Когато Тара й отвори, Кетрин едва не падна, зашеметена от кошмарната миризма.

— Извинявай! — бързо каза тя, преди Тара да успее да й затръшне вратата под носа. — Ужасно съжалявам за скандала. Съжалявам за всичко, което ти наговорих. Наистина съжалявам. Купих ти цветя — подаде й тя букета. Лицето на Тара се изкриви. — Много са грозни и евтини — изхлипа Кетрин, — но свестните цветарници бяха затворени.

— Прекрасни са — просълзи се Тара. — И аз съжалявам за всичко, което ти наговорих, Кетрин. Нямах право.

— Имаше! — възкликна Кетрин.

Двете се прегърнаха развълнувано и захлипаха.

— Съжалявам! Ужасно съжалявам!

— Тара, бъди мила с мен!

— Разбира се. Какво е станало?

— Джо Рот се държа отвратително. Чувствам се адски унизена. Как ще отида на работа утре?

— Господи, значи си го направила? Горката Кетрин…

Тара я притисна в прегръдките си, но след малко Кетрин не издържа и попита притеснено:

— Каква е тази ужасна воня?

Тара въздъхна тежко.

— Влез и ще ти разкажа всичко.

Кетрин я последва в кафявата пещера.

— Направих нещо, което не трябваше да правя — призна Тара. — Но бях отчаяна.

— Не си… — уплаши се Кетрин. — Не си…

— Какво не съм?

— Не си убила Томас, нали?

Тара се засмя.

— Не още. Не, старите проблеми. Търсех вълшебен начин за отслабване.

Кетрин почервеня от срам.

— Ужасно съжалявам, задето ти казах, че си… че дебела.

— Това е самата истина — призна Тара.

 

През трите седмици откакто Финтан се разболя, беше качила толкова много, че когато се погледна в огледалото в петък сутринта, я обзе паника. Трябваше да направи нещо. Чувстваше се неудобно. Всичко й бе тясно. Полите й се усукваха, саката й пречеха да си вдига ръцете, коланите смазваха корема й. И непрестанно се потеше. Дрехите бяха неин враг.

Много хора успяват да отслабнат, утешаваше се тя. Я виж Опра Уинфри. Може да се постигне. Но трябваше да го направи бързо. Нужни бяха драконовски мерки.

— Ако съществуваха евтини липосукции, щях да си направя — призна Тара.

Но вместо това си припомни рекламата на козметичния салон до работата си: „Свалете излишните сантиметри чрез опаковане в кал.“ Тара едва не захлипа от облекчение. Бе слушала много за опаковането в кал и чутото й харесваше. Покриват те отгоре-додолу в топло, напомнящо шоколад вещество, така че се превръщаш в „Баунти“, тлъстините ти се топят без усилия, а в това време се грижат за теб. Отслабване и луксозни грижи едновременно. Имаше ли нещо по-хубаво?

Звънна в салона, веднага щом отиде на работа. Гарантирали загуба на поне двайсет сантиметра. Двайсет сантиметра! Въодушевена от мисълта как ще свали десет сантиметра от талията си и по пет от всяко бедро, Тара си записа час по обед. Ако козметичката изпълнеше обещанието си, щеше да я посети отново в понеделник и вторник. И да продължи да ходи, докато стане слаба като новата си приятелка Ейми.

— Сещам се за старата китайска поговорка — каза мрачно Рави, когато Тара затвори телефона. — Без усилия нищо не се постига.

— Гледай си работата!

— Канех се да те попитам дали искаш да помиришеш хартийката от сандвича ми, но се отказах. Е, предложи ли вече на Томас?

— Надявам се, че ако отслабна достатъчно, той ще ми предложи — отвърна тя и се насили да се усмихне, за да не покаже на Рави отчаянието си.

В дванайсет и половина Тара се понесе към козметичния салон. Запозна се с кльощавата като концлагеристка козметичка на име Ейдриън. Гримът й бе толкова силен, че ако я удареха по тила, фондьотенът щеше да падне като картонена маска.

— С какво се занимаваш? — попита Ейдриън, като въведе Тара в гола студена стая.

— Компютърен специалист съм.

— Знаеш ли, това не е истинската ми работа — каза мрачно Ейдриън. — Всъщност съм актриса. Ако на този свят имаше справедливост, но повярвай ми, такава не съществува, нямаше да ми се налага да се занимавам с тези глупости.

Настроението на Тара се помрачи от неочакваната горчивина на козметичката. Развали се още повече, когато Ейдриън й нареди да се съблече по гащи и сутиен. Ама че срам!

— Все едно ме претърсват в полицията — нервно се засмя Тара, като се опитваше да отвлече вниманието от отпуснатото си шкембе.

Ейдриън не й обърна внимание, а извади метъра със зле прикрито негодувание. Три години в театрален колеж, за да се озове накрая тук! После започнаха измерванията.

— Необходимо ли е това? — нервно попита Тара.

— Как иначе ще разберем колко сантиметра си свалила? — грубо отвърна Ейдриън.

— Добре, но не ми казвай колко сантиметра е коремът ми. Нито бедрата. Нито ръцете. Нито…

— Няма да ти кажа нищо — прекъсна я Ейдриън, като се чудеше дали метърът й е достатъчно дълъг за гигантския ханш на Тара.

Какво им имаше на тези дебелани? Нуждаеха се само от малко воля. Една седмица глад не можеше да навреди на никого.

В неловко мълчание Тара бе премерена около четиридесет пъти. С нарастващ ужас тя осъзна, че ако свали половин сантиметър от всички измерени места, лесно ще постигне обещаните двайсет. Но пък това едва ли щеше да се отрази много на вида й. По дяволите!

След като записа мерките й, а това отне доста време, Ейдриън се приближи към нея с пластмасова бутилка в ръка и я напръска с вода. Тара подскочи и ахна. Месата й продължиха да се тресат дълго след като бе застанала мирно.

— Нямаме топла вода — обясни злорадо Ейдриън, вторачена в треперещата Тара.

Господи, тази дебелана се тресеше като желе от няколко капки!

— А сега калта.

Във фантазиите си Тара си бе представяла, че я потапят в лъскава ароматна кал и я оставят да се валя в нея като щастлив хипопотам. Истината обаче се оказа друга. Стоеше и трепереше, а Ейдриън се доближи към нея с купа и дървена лъжица.

— Кекс ли ще правиш? — пошегува се Тара.

Ейдриън я изгледа презрително, загреба малко от топлата воняща кал и намаза бедрото й с дървената лъжица. Нанасяйки неравни слоеве тук и там, тя изпразни купата.

— А сега опаковането — заяви Ейдриън.

— Не съм покрита изцяло с кал — извика Тара.

— Няма нужда.

Опаковането се оказаха шест вехти ластични бинта, навити около корема, бедрата и ръцете и закачени с безопасни.

— Сега ще те облечем в специален гумен костюм, който загрява калта и засилва отделянето на токсини.

Тара се усмихна обнадеждено. Думите прозвучаха научно и достоверно. Но за нейно огромно разочарование гуменият костюм се оказа евтин найлонов анцуг, какъвто някое дванайсетгодишно хлапе би облякло, за да краде из магазините. Доплака й се.

Според Ейдриън процесът на топене на тлъстините отнемаше около час. Козметичката излезе от стаята и остави Тара, просната на голата маса да слуша стоновете на жените, дошли в съседното помещение на кола маска. В един момент дори задряма, но се събуди от ужасната воня.

Положението се влоши още повече. След малко бинтовете изстинаха. Ужасното усещане от студени и мокри дрехи й напомни за дните в детската градина. На четири годинки бе намокрила вълнения си чорапогащник, но не посмя да каже на учителката и изкара деня така.

Ейдриън се върна след час, поиска си анцуга, свали бинтовете и отново премери Тара, като този път стягаше силно сантиметъра.

— О, да! — повтаряше тя неспирно. — Много добър резултат. Свалила си двайсет и осем сантиметра.

— Разбира се — прошепна Тара. Можеше и да е дебела, но не бе тъпа. — Къде са душовете?

— Няма душове.

— Но аз съм мръсна!

Вонящата смес бе засъхнала по кожата й и сега се люпеше при всяко движение.

— Калта ще продължи да действа още двайсет и четири часа — настоя Ейдриън.

Да бе! Сигурно това нямаше нищо общо с липсата на топла вода, а?

Но след като бе платила четиридесет лири за противното преживяване, Тара държеше да извлече максимална полза от него, затова калта си остана по нея и тя се облече. Естествено, даде солиден бакшиш, тъй като кльощавата Ейдриън й създаваше комплекс за малоценност. После си тръгна в отвратително настроение.

Веднага щом се върна на работа, хората започнаха да душат разтревожени наоколо.

— Каква е тая ужасна воня? — попита Рави.

Тара седеше мирно зад бюрото си и не смееше да помръдне, защото при всяко движение от нея падаше кал.

— Някой е настъпил кучешко лайно — заяви Вини. — Всички да си огледат обувките.

Всички се отдръпнаха от бюрата и огледаха подметките си.

— И ти, Тара! — намръщи се Рави.

Тара вдигна крака си предпазливо, но явно не достатъчно бавно, тъй като около нея се надигна тъмен облак прах.

— Какво става? — попита Рави. — Да не би току-що да са те ексхумирали?

Той се приближи и застана до нея.

— Пфу! — извика Рави и стисна носа си. — Прекратете търсенето — обърна се той към останалите. — Вонята е от липосукцията на Тара.

— Не беше липосукция — защити се Тара разпалено и изтърси още няколко парчета засъхнала кал на пода. — Опаковаха ме с кал. Това се прави за гладка и хубава кожа.

Господ да й е на помощ, ако колегите й разберяха до какви отчаяни мерки прибягваше, за да свали няколко килограма.

Рави демонстративно премести бюрото си.

— Не съм съгласен да седя тук — заяви той. — Не мога да се концентрирам заради вонята.

Накрая по молба на всичките си колеги Тара си тръгна по-рано от работа, следвана от облак кафява прах.

— Не се връщай, докато не се изстържеш хубаво — нареди й Вини с измъчен глас.

Тара се прибра у дома. Трябваше да отиде до апартамента на Кетрин, да вземе семейство О’Грейди и да ги заведе в болницата. Но беше прекалено потисната, да не споменаваме и миризлива. Седна сама в мрачния апартамент на Томас и зачете „Можеш да излекуваш тялото си“, една от многото книги по алтернативна медицина, които беше купила. Но не успя да се съсредоточи. Вместо да си фантазира как раковите клетки на Финтан се стопяват, откри, че си представя как напуска Томас. Прекалено много хора й бяха говорили по въпроса и вече не можеше да си заравя главата в пясъка.

Обичаше Финтан. Наистина. А сега той беше болен, може би дори умираше, и искаше тя да напусне Томас.

Тара неохотно си призна, че приятелят й е прав. В сравнение с връзката с Аласдър, отношенията й с Томас напомняха емоционален боксов мач. Поне за външните хора.

Тя огледа стаята и си представи как си събира снимките, книгите и четирите диска, дърпа входната врата зад себе си за последен път и излиза сама в големия лош свят. Мисълта я накара да потрепери. Отново я загриза страх. Нямаше начин да го направи. Но може би имаше надежда. Просто трябваше да помоли Томас да се ожени за нея. Но не още…

Копнееше за Кетрин. Гневът й се бе изпарил и сега ужасно й липсваше.

Внезапно на вратата се позвъни и сякаш повикана от мислите й, отвън стоеше Кетрин с евтин букет в ръка, по-разстроена от когато и да било.