Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (9)

Глава 9

— Облечи си червената рокля — нареди Томас. — Изглеждаш много секси в нея.

— Но нали отиваме само на кино? — промърмори недоволно Тара.

Бе изминало доста време, откакто бе носила роклята, и се страхуваше, че излишните й килограми са се увеличили доста.

— Е, хайде де!

— След като се наядем — обеща тя с надеждата, че Томас ще забрави за роклята. — Вечерята е сервирана! — съобщи жизнерадостно Тара и го поведе към осветената със свещи маса.

— Овчарски пай? — попита Томас подозрително.

— Изненадата е, че моят е 127% лишен от мазнини, а твоят е обикновен.

— Страхотно!

— Спри телевизора, моля те.

— Ама дават „Гладиатори“!

— Добре тогава.

Изгледаха „Гладиатори“ на светлината на свещите и мълчаливо си изядоха вечерята. И понеже този път Томас не спомена каква страхотна мадама е Улрике Джонсън, Тара си позволи да се усмихне и да каже:

— Истинска романтична вечеря. Би трябвало по-често да го правим.

След кексчетата (без мазнини за Тара и обикновен за Томас) той отново я помоли да си облече червената рокля. Обзета от мрачни предчувствия, тя влезе в спалнята и откри, че наистина е надебеляла от последния път. Глътна си корема и се завъртя пред Томас.

— Я да те видя! — гордо се усмихна той.

Очите му пробягаха по нея и се спряха на корема й. Тара сведе очи и забеляза, че роклята е прекалено опъната отпред. Но пък нямаше начин да го глътне още. Отчаяно се замоли Томас да не изпадне в обичайните си нервни кризи заради теглото й. Размерите на тялото й я притесняваха, но той се дразнеше още повече, а лошите му настроения бяха пословични.

— Изглежда различна — отсъди Томас, объркан и ядосан.

Преди две години, когато започна да излиза с Тара, Томас не можеше да повярва на късмета си. Даде й изключително високи оценки за русата коса, пищния бюст и тънките талия, ханш и крака. Като по-голяма част от възпитаните от таблоидите мъже той имаше високи стандарти и изградена представа относно качествата на идеалната жена.

Но щом отново стана нечие гадже и мъката от раздялата с Аласдър намаля, апетитът на Тара се възвърна. Бързо качи изгубените килограми и Томас горчиво се разочарова. Защо жените вечно го наскърбяваха? Опитвайки да върне изгубеното съвършенство, той влагаше много време и енергия в отслабването на Тара. Настояваше да тича, предлагаше й да тръгне на фитнес, караше я да се чувства виновна, когато хапнеше нещо, макар той самият да не беше фиданка. Лелките в стола на училището, където работеше Томас, вечно недоволстваха.

— Внимавайте с него! — напомняше една от тях.

— Особено в четвъртък, когато сервираме пържоли.

— Ще изплюска и порциите на хлапетата, ако реши, че никой не го гледа.

Но въпреки собствената му закръгленост обичта на Томас към Тара намаляваше с увеличаването на килограмите й.

— О, Тара! — изсумтя той, като оглеждаше червената рокля от всички страни, — Приличаш на бременна. А беше толкова секси, когато се запознахме!

— Не бях чак толкова секси — засмя се тя.

— Беше! Ако сега те видех за пръв път, нямаше да искам да имам нищо общо с теб!

— Не те виня — отвърна нежно тя. — И аз самата не бих искала да имам нещо общо със себе си.

— Изглеждаш като в шестия месец — изруга той, като кимна към корема й.

— По-скоро в седмия — ухили се тя.

Томас обаче не се засмя и тя реши да го подразни.

— Ще е страхотно, ако открием, че наистина съм бременна, нали? Какво ще правим тогава?

Надяваше се да разведри мрачното му настроение. Обикновено успяваше. Но не бе очаквала, че той ще извика „Ние?“ така, сякаш никога преди не бе чувал тази дума.

— Ние ли? — повтори Томас изненадано. — Ние какво ще правим?

— Да, ние — потвърди тя и се усмихна на тъпотата му. — Двамата отговорни за забременяването.

Томас отвърна решително:

— Не искам да имам нищо общо с това!

— Безсънни нощи, мръсни пелени — игриво му намигна Тара. — Кой би те обвинил? Горкото дете вероятно ще умре от липса на грижи.

Надяваше се, че разговорът ще приключи с това, но Томас повтори със същия заядлив тон:

— Не искам да имам нищо общо с това!

Тара знаеше, че е по-разумно да си замълчи, но не можа да се сдържи и попита приглушено:

— Какво имаш предвид?

— Това, което казах. Няма да имам нищо общо.

Тара се стресна. Искаше само да се пошегува, но Томас не се смееше.

Забрави за станалото, каза си тя. Остави го на мира. Не отваряй врати, които не можеш да затвориш. Томас не говори сериозно. А ако наистина е сериозен, хич не ти и трябва да го знаеш.

— Искаш да кажеш, че няма… — Успя да спре, преди да изрече думите „да се ожениш за мен“. Беше подплашила Аласдър с тази идея и се бе заклела, че няма да допусне същата грешка с Томас. Затова довърши с измъчен глас: — … да ме подкрепиш?

Томас се отпусна на канапето и се вторачи в нея. Тара съжали, че въобще си бе отворила устата. Обзеха я ужасни предчувствия.

— Не знам — равнодушно отговори той.

Сърцето й заби лудо. Заля я вълна от леден страх.

— Убедена съм, че ще останеш до мен и ще ми помагаш — прошепна отчаяно тя. Томас отново се втренчи в нея.

— Не мисля, че бих искал да го направя — отвърна сериозно той, сякаш току-що го бе осъзнал.

Нищо чудно, опита да се утеши тя. Томас не вярва в брака. И как би могъл след онова, което се е случило между родителите му?

Тази мисъл обаче не я успокои.

— Но ти ме обичаш — настоя Тара.

— Да, но…

— Ще ми даваш ли пари за детето? — прошепна дрезгаво паникьосана, сякаш наистина очакваше бебе.

— Тара, ти печелиш два пъти повече от мен — напомни й той с горчивина.

— Така е — призна тя засрамено.

Възцари се тишина. Напрежението стана непоносимо.

В главата на Тара запрепускаха кошмарни въпроси. Какво означаваше всичко това? Какво бъдеще имаха двамата с Томас?

— А ако ти не… — започна Тара, но бързо замълча. Защо да отваря кутията на Пандора?

— Този разговор е налудничав — възкликна тя и се усмихна насила, за да закърпи положението, преди Томас да е забелязал нещо. — Дебела съм, но не и бременна. Няма за какво да се притесняваме.

Томас я гледаше странно. Объркано. Май и той започваше да си задава въпроси. След малко отвори уста, сякаш се канеше да каже нещо.

— Време е да вървим — изпревари го Тара. — Ще изпуснем филма.

Томас се поколеба, но докато си поеме дъх, опасната светлина в очите му изгасна.

— Добре — кимна той и я прегърна, — да вървим.

Не говориха повече по въпроса. Но след филма, вместо да отидат на купон или в някой клуб, както правеха обикновено, се прибраха у дома, гледаха телевизия, пушиха и мълчаливо изпиха бутилка вино. След като виното свърши, Тара отиде в кухнята и тайно си забърка един джин с тоник. После още един, и още един. Изгълта количество алкохол, което можеше да събори и слон, но не се почувства по-щастлива.

По-късно през нощта, докато Томас хъркаше до нея, тя започна да прави пиянски планове. И макар да не й се искаше да си припомня отминалата вечер, знаеше, че й бе отправено предупреждение. Очевидно трябваше повече да се старае да ощастливи измъчения си и наранен любим.

Можеше да го направи. В началото той бе луд по нея. Господи, как й се искаше да върне онези прекрасни дни, когато Томас непрестанно се усмихваше и й повтаряше колко е забавна. Дните, когато правеха секс непрекъснато. Тогава Томас й казваше, че не бил виждал момиче с по-хубава фигура, а тя се чувстваше обожавана и силна.

Не разбра кога точно бяха тръгнали по лошата пътека, но това бе само временно. Очакваха ги по-добри времена. Просто трябваше да се старае повече.

Тара стисна зъби и се закле, че наистина ще отслабне. И тъй като той се дразнеше, че пилее пари, щеше да спре да харчи като луда. Щеше да си купи секси бельо. Евтино секси бельо, разбира се, щом щеше да пести. Щеше да се превърне в изкусна съблазнителка, да го поваля на пода, когато се прибира от работа, и да правят див секс в коридора. Щеше да му готви прекрасни вечери, а тя самата нямаше да хапва нищо.

Вторачи се в тъмнината, напрегна мозъка си и се опита да измисли нещо специално. Какво беше най-хубавото, което някой някога бе направил за нея? Всъщност, доколкото си спомняше, тогава бе едва на девет години. Беше молила майка си да й купи дънкова пола и елече като онези, които бе видяла в „Джаки“, но Фиделма Бътлър, която вечно беше без пари, просто не можеше да си го позволи. Вместо това отиде с автобуса до Енис и купи кройки и дънков плат, за да ушие на ръка полата и елечето. Изработи ги точно според указанията на Тара, чак до двойните оранжеви тегели. Това беше най-прекрасното нещо, което някой бе правил за Тара. И дори когато баща й вдигна очи от вестника си и каза презрително „И в коприна да облечеш коза, пак ще си остане коза“, не можа да помрачи радостта й от новите дрехи.

Томас едва ли щеше да се зарадва, ако му ушиеше на ръка дънкова пола и елече. Но идеята да му подари някаква дреха й хареса и внезапно реши какво да направи. Щеше да… да… му оплете пуловер!