Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (23)

Глава 23

Първото лято, което Финтан, Тара и Кетрин прекараха заедно, беше вълшебно, нищо че Франк Бътлър не одобряваше младия О’Грейди и бе готов да обяснява с часове в кръчмата на О’Конъл какво вредно влияние има Финтан върху момичетата. Не че можеше да събере много последователи на каузата си.

— Какво лошо прави? — учуди се Тад Бренан, като си представи облечения в шалвари и мускетарска риза Финтан. — Съживява градчето. А и този етап скоро ще премине.

— Докато премине, дъщеря ми вече ще е развалена.

Приятелите на Франк замълчаха. Не беше честно да винят Финтан О’Грейди. Тара Бътлър щеше да стане развалено момиче и без него. Личеше й още на четиринадесет години.

Беше изключително популярна сред местните хъшлаци, които висяха на ъгъла на „Мейн“ и „Смол“.

— Ето ги циците ми, останалото идва след малко — побутваха се те, щом видеха Тара.

— Прекрасна жена си! — подвикваха й възхитено, когато минаваше покрай тях със сексапилна походка, вирнала нос във въздуха. — Иска ми се да те взема в моето стадо. Хайде да избягаме оттук и да заживеем заедно!

— Романтика в Нокавой — смееше се Кетрин.

Никой не казваше, че изрядната и спретната Кетрин е прекрасна жена. Момчетата на ъгъла дори я обиждаха понякога.

— Отпусни се малко, загубенячке! Човек по-скоро би ухажвал дъска, отколкото теб.

Тара се притесняваше за приятелката си.

— Тормози ли те…

— Кое да ме тормози?

— Ами… дето момчетата не казват, че те искат в стадото си.

Погледът на Кетрин бе изпълнен с върховно презрение.

— Не? Чудесно! — нервно промърмори Тара.

На четиринадесет години Тара доста се интересуваше от момчета, но не желаеше да има нищо общо с местните. Живееше с мисълта за летните месеци, когато гладът се превръщаше ако не в пир, то поне в хубава вечеря благодарение на свежите групи момчета, които пристигаха на почивка всяка седмица. Тара и Финтан се стремяха да се сближат с колкото се може повече от тях.

— Никой не се връща у дома разочарован! — обичаше да казва Финтан.

В дългите летни вечери Тара, Кетрин и Финтан седяха с часове на дигата край морето и чакаха слънцето най-после да залезе навътре в океана.

— Ей там е Америка — казваха замечтано те. — Следваща спирка — Ню Йорк.

После напрягаха очи с надеждата, че може да видят на хоризонта Статуята на свободата.

— Някой ден ще отидем там — въздъхваха те накрая.

— Какво правят? — ядосано питаше жена си Франк Бътлър. — Седят през цялото време. Минах в пет и половина и бяха там. В десет и половина, когато се прибирах, още не бяха помръднали.

Фиделма въздъхваше. Знаеше колко е лесно да прекараш пет часа на мократа стена, да градиш въздушни кули и да се пренасяш в тях. Спомняше си каква беше на младини — сигурна, че я очаква велико бъдеще, готова да разцъфне като цвете.

— Може да се възхищават на гледката — оправдаваше децата тя.

Франк изсумтяваше недоверчиво и бе напълно прав. Тримата приятели дори не забелязваха красотата на небето и морето. Единствената гледка, която ги интересуваше, бяха тълпите момчета, които се въртяха около стената. Това бе най-оживеното светско място, посещавано от всички млади туристи от Лимерик, Корк, Дъблин и дори Белфаст.

За огромно неудоволствие на Тара се появяваха и туристки, издокарани в модерни и изискани градски дрехи. И дори когато осъзнаеха, че си губят времето с Финтан, пак продължаваха да идват. Но поне никоя от местните не се опитваше да нахалства. Понякога момичетата от училище идваха до стената, но никой не ги приветстваше в затворения кръг и те си тръгваха разочаровани.

Нощем въздухът бе изпълнен с пуберски копнежи. Съществуваха определени ритуали за ухажване. Ако някой се опиташе да те спъне или метнеше медуза по теб, значи те харесваше. Младежите непрестанно сновяха по пясъка, събираха медузи и замеряха с тях обекта на желанието си.

Тара бе замеряна с най-много медузи. Едно дванадесетгодишно хлапе метна няколко и по Кетрин, но когато разбра, че е на четиринадесет, се оттегли с извинения. Финтан не го замерваха.

А после се спускаше мрак и наставаше истинската веселба.

Ако човекът, когото си замерил с медуза, извикаше „О, кретен такъв! Мразя те!“, значи те харесваше. Но ако след пет минути се върнеше с баща си и те посочеше с думите „Това е той, татко. Онзи, който се опита да ме убие“, това означаваше, че не си преценил правилно положението.

Друг сигурен метод да се обясниш в любов бе да размахаш шепа водорасли и да кажеш: „Познай какво е това. Косата ти!“ Или пък, ако някой намереше чифт вехти гащи, довлечени от прилива, и те попиташе твои ли са, можеше да си сигурен, че имаш обожател.

През юни и юли Тара живееше в състояние на постоянно очакване. Това бяха най-прекрасните моменти в живота й. Непрестанно заявяваше, че е влюбена, а Кетрин винаги я питаше в кого.

Повечето вечери, когато слънцето най-после залезеше зад хоризонта, Тара се оттегляше към пясъчните дюни с последното си завоевание. Кетрин я чакаше на стената, като си бъбреше срамежливо с изпадналите от класирането. Целувките по дюните не я вълнуваха.

Момчетата също не се интересуваха много от нея. Беше прекалено слаба и обикновена — нищо не намекваше за елегантната и загадъчна жена, в която щеше да се превърне. Казваха, че е мила, което на пуберски език означаваше, че няма цици.

В петък вечер Тара се сбогуваше със сълзи на очи с любимия си, като обещаваше да му пише редовно, а в събота следобед проверяваше новодошлите. Животът беше прекрасен.

Но Финтан искаше нещо повече от дюните и стената край морето. Имаше идеи. В средата на юли шокира Тара и Кетрин, като небрежно им предложи да отидат на дискотека През последните три лета в събота вечер организираха дискотека за младежите над осемнайсет години в общинската зала. Местното духовенство неохотно бе одобрило дискотеката с надеждата, че тя може да привлече туристи от Килки и Лахинч.

Дискотеката бе греховно нещо. И въпреки че отец Нейлън патрулираше по време на бавните песни с тояга в ръка, изповедалнята бе претъпкана с хора, завладяни от нечистите помисли. А грехът не трябваше да се поощрява. Освен ако от него не можеха да се изкарат пари.

— Дискотека! — извикаха Тара и Кетрин. — Още сме малки.

— Кой казва?

— Всички. Актовете ни за раждане например — напомни му Кетрин.

— Правилата се създават, за да бъдат нарушавани — ухили се Финтан.

— Ходил ли си вече? — попита Тара.

— Ами… да… разбира се — небрежно отвърна Финтан. — И миналата, и по-миналата година.

— Ще можем ли да влезем? — извика развълнувано Тара.

Досега дори не си беше помисляла да отиде на дискотека. Смяташе, че трябва да е поне на шестнадесет. Но внезапно идеята й се стори напълно осъществима.

— Ще можем — уверено каза Финтан. — Ако носите подходящи дрехи и грим. Оставете всичко на мен.

— Баща ми е прав — възхитено промълви Тара. — Наистина ми влияеш лошо. А това е прекрасно — тя се завъртя към Кетрин. — Ако разчитах ти да ме подкараш по кривия път, щях да си чакам до Деня на Страшния съд.

 

Приготовленията за ходенето на дискотека бяха трескави. Кетрин изтегли пари от сметката си и ги даде назаем на Тара. Двамата с Финтан отидоха чак до Инис, където Тара си купи чифт розови ластични дънки — най-прекрасното нещо в гардероба й досега. В аптеката на Нокавой поръчаха специален гел за коса. Блестящото розово червило, пристигнало безплатно с последния брой на „Джъст 17“, бе извадено от чекмеджето. Финтан каза, че ставало и за руж и сенки.

— Не мога да се приготвя у дома — каза уплашено Тара. — Ако татко ме види така издокарана, ще ме убие.

— Ела у нас — предложи й Кетрин.

— Делия няма ли да има нещо против? Да не ме издаде?

— Господи! — въздъхна Кетрин. — Цяло лято Делия ми предлага да отида на дискотека. Страхувам се само, че може да поиска да дойде с нас.

— Жестоко! — възкликна Тара. — Невероятна късметлийка си!

— Не съм.

— А твоята майка какво мисли? — обърна се Тара към Финтан. — Ще се ядоса ли, ако разбере?

— Ако майка ми чуе, че съм отишъл на танци с две момичета, ще умре от кеф — отвърна Финтан.

Великият ден настъпи. Следвайки съветите на „Джъст 17“, Тара купи четири лимона, изцеди ги и намаза косата си със сока. След това се приготви да седи шест часа на слънце — очакваше кестенявата й коса да стане руса. За съжаление по небето плъзнаха сиви облаци, а после заваля. Финтан пристигна тъкмо когато Тара се канеше да си изплакне косата с бира, за да я направи лъскава.

— Какво? — ужасено извика той. — Не ми казвай, че ще се цапаш с бира.

— Това лошо ли е за косата? — разтревожено попита Тара.

— На кого му пука за косата ти? Лошо е за трезвеността ти. Хабиш прекрасна бира!

— Искам косата ми да изглежда добре за дискотеката.

— Повярвай ми, косата ти ще изглежда много по-добре, ако изпиеш бирата. Или поне на теб ще ти се струва така.

Тара пристигна в дома на Кетрин с огромен найлонов плик, пълен с дрехи, гримове и две бутилки тъмна бира, които бе откраднала от запасите на баща си. Делия бе на работа в кръчмата. Агнес, прегърбена, побеляла и самотна, вдигна подозрително очи от списанието, което четеше.

Финтан завлече Тара в стаята на Кетрин.

— Трябва да остана насаме с клиентката си — заяви надуто той и затвори вратата под носа й. — Геният се залавя за работа.

Малко по-късно, когато Тара излезе от стаята, Кетрин ахна възхитено:

— Изглеждаш… толкова стара — заекна тя изненадано. — Приличаш на седемнадесетгодишна. Също като момичето от „Баданарама“ си.

Тара беше облечена в розовите дънки, бяла риза с къдрички и синя тениска, силно опъната по пищния й бюст. Сини сенки очертаваха очите й. Розовото червило украсяваше устните и бузите й, а косата й бе щедро намазана с гел и стърчеше закачливо.

— Много добре — кимна Финтан. — Сега е твой ред — обърна се той към Кетрин.

— Ама аз съм готова.

Кетрин бе облечена в широки черни джинси, огромна бяла тениска и не носеше никакъв грим. Щеше да се гримира само ако имаше кой да й забрани. Копнееше за баща, който да й каже „Почисти тая мръсотия от лицето си! Дъщеря ми няма да се разхожда из Нокавой като евтина курва!“, както би постъпил бащата на Тара.

— Трябва да изглеждаме по-възрастни, иначе няма да ни пуснат — разтревожено й обясни Финтан. — Няма ли поне да си сложиш подплънки на сутиена?

— Вече сложих — засрамено отвърна Кетрин. Тара влезе в кухнята и шашна Агнес.

— Мили Боже! — извика тя. — Среши си косата, дете. Как успя да я сплъстиш толкова?

— Така е модерно.

— Приличаш на проскубана четка.

— Благодаря — засмяха се Тара и Финтан едновременно.

— Аха, загрях — каза Агнес. — Това е последната мода в прическите, а?

— Точно така.

— Дали ще ми отива?

Последва кратка пауза, след която Финтан възкликна:

— Агнес, ще си направо божествена с такава коса!

А Господ погледна надолу усмихнато и си помисли, че този младеж ще постигне огромни успехи в модния свят.

— Но ще трябва да те подстрижа — предупреди Финтан.

— Режи колкото си искаш.

Агнес разпусна кока си, протегна се към бутилката уиски и добави:

— Вие си пийте черната бира на Франк Бътлър, но аз ще ударя едно качествено питие.

Делия се прибра след няколко часа и завари майка си в креслото, където я бе оставила, пияна като казак, омазана с шокиращо розово червило и с къса побеляла коса, стърчаща във всички посоки.

— Виж ме — извика Агнес. — Аз съм последният писък на модата!

Момчетата на ъгъла приеха със смесени чувства преобразената Тара.

— Не харесвам индианските цветове на войната — каза Боби Лайънс.

— И косата й прилича на купа сено — оплака се Мартин Дрискъл.

— Но розовият панталон е готин — призна Майкъл Кени.

— О, да! — единодушно се съгласиха всички. — Розовият панталон е жесток.

Въпреки черната бира Тара, Кетрин и Финтан застанаха нервно пред вратата на дискотеката.

— Не забравяйте — напомни им тихо Финтан. — И двете сте родени през шестдесет и трета.

Оказа се, че няма от какво да се боят. Единственото, от което отец Ивънс се заинтересува, бе дали имат достатъчно пари да си платят.

Бяха идвали в общинската зала безброй пъти, но тази вечер прашният дървен под, миниатюрната сцена, оранжевите пластмасови столове, плакатите за курсовете по йога на Делия и рекламите им се сториха вълшебно променени.

Нямаше седем и половина и навън още бе светло, но атмосферата в залата бе наситена с напрежение. Странна машина прожектираше по стените пъстри мехурчета, които се разширяваха, разделяха на две и променяха цвета си от синьо на червено или зелено. Кетрин си припомни часовете по биология, когато гледаше под микроскопа как клетките се делят и нарастват. Бяха първи. Седнаха притеснено на пластмасовите столове и зачакаха. И чакаха. И чакаха.

— Няма ли да потанцуваме? — попита Кетрин, която притежаваше силно развито чувство за отговорност.

— Почакай малко — посъветва я Финтан, вторачен с очакване във вратата, като се молеше някой да влезе.

Тара и Кетрин разбраха, че въпреки хвалбите си и той самият идваше тук за пръв път. Седяха мълчаливо, а из въздуха танцуваха прашинки.

— Ще отида до тоалетната да проверя дали косата ми изглежда добре — каза Тара след известно време.

— Чудесна е — отвърна Кетрин.

Продължиха да седят мълчаливо.

— Все пак ще отида — реши Тара.

Около девет и половина, когато песните се въртяха вече за трети път, влязоха още няколко души. После, щом слънцето най-после залезе, дискотеката се напълни.

Занемели от възхищение и завист, тримата приятели наблюдаваха учудено как всички други се движат спокойно и самоуверено, колко удобно се чувстват на това великолепни място. Дали някога и те щяха да се отпуснат така?

Кетрин непрестанно поглеждаше към вратата. Знаеше, че майка й е на работа, но не би се учудила, ако…