Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (2)

Глава 2

— Значи сме само четиримата? — изненада се Финтан.

Тара кимна.

— Прекалено тъжна съм за диво празненство. Имам нужда от няколко добри приятели, които да ме утешат в този ужасен ден.

— Имах предвид къде е Томас — ухили се Финтан.

— А, предпочете да прекара кротка вечер у дома — отвърна Тара леко засрамена.

Последва бурен протест.

— Но днес е рожденият ти ден! А той ти е гадже!

— Никога не излиза с нас — промърмори Финтан. — Проклетото копеле трябваше да си направи труда поне на рождения ти ден.

— Нямам нищо против да си седи у дома — настоя Тара. — Утре вечер ще ме води на кино. Остави го на мира. Признавам, че не е най-лесният човек на света, но не е гаден, а само емоционално наранен…

— Да, да, да — прекъсна я Финтан. — Знаем. Майка му го изоставила, когато бил на седем години, затова не е виновен, че е проклет и заядлив. Но би трябвало да се държи по-мило с теб. Заслужаваш най-доброто.

— Но аз съм щастлива — възкликна Тара. — Честна дума. Мнението ти за мен е прекалено… прекалено амбициозно. Приличаш на онези родители, които искат детето им да стане хирург, а него го бива само за чистач. Обичам Томас.

Финтан млъкна безпомощно. Вече изобщо не се съмняваше, че любовта е сляпа. В случая с Тара беше не само сляпа, но глуха, няма, куца, саката и в начален стадий на Алцхаймер.

— И Томас ме обича — твърдо каза Тара. — А преди да започнеш да ми обясняваш, че мога да си намеря по-добър, позволи ми да ти напомня, че вече съм в бар „Последен шанс“. На тридесет и една съм и вероятно никой друг мъж не би ме погледнал.

Лив подаде на Тара картичката и подаръка й. Картичката беше покрита с ръчно рисувана коприна, а подаръкът представляваше изящна висока кобалтовосиня ваза.

— Прекрасна е. Невероятно стилна — възкликна Тара, като прикри разочарованието си, че не получи антицелулитния крем на „Кларънс“, за който неведнъж бе намеквала. — Много ти благодаря!

— Готови ли сте да поръчате? — Дариъс изникна до масата с бележник в ръка.

— Да — отвърнаха всички едновременно.

— Е, някой да поръча.

— Добре — усмихна се Тара. — Искам пържено блокче „Марс“ с пшеничени зародиши и капучино с пащърнак.

Дариъс я изгледа мрачно. Шегата й бе същата като миналия път.

— Съжалявам — засмя се Тара. — Просто тези комбинации са толкова смахнати.

— Моля те — промърмори Кетрин. — Поръчвай най-после.

— Добре. Искам телешко брюле със спагети с кориандър, цвекло с къри и порция шоколадово пюре.

— Тара! — избухна Кетрин.

— Няма страшно — бързо се намеси Финтан. — Наистина го има.

Кетрин се вторачи в менюто.

— Да, прав си. Съжалявам. Добре, и аз ще поръчам същото.

След като храната беше сервирана — всяко блюдо по-завързано от предишното, — разговорът се насочи към проблемите на напредналата възраст. Все пак бяха на рожден ден.

— Не съм съгласна с всичко, което се говори — настоя Кетрин. — Тревожат ме не толкова бръчките, а фактът, че през последните десет години цялото ми лице…

— … се отпусна — довършиха в един глас Тара и Лив, които добре познаваха играта.

— Знам точно какво имаш предвид — Тара ловко пое темата като участник в щафета. — Ако погледнеш паспортната ми снимка, правена преди девет години, устата ми е някъде около челото. Сега очите ми са стигнали до брадичката. Всъщност коя брадичка по-точно? А пък слепоочията ми са паднали чак до талията.

— Колко е хубаво, че съществува пластичната хирургия — обади се Лив.

— Не съм убеден — намеси се Финтан замислено. — Чудесно е да остарееш елегантно и да оставиш всичко на природата. Остарелите лица имат характер.

Трите жени го изгледаха мрачно. Явно Финтан не можеше да си представи как се чувства човек, когато хубостта го напусне. Но какво можеха да очакват от него? Макар и гей, все пак бе мъж. Благословен с толкова високо ниво колаген, че се мислеше за Дориан Грей. Е, след десетина години мнението му за естественото остаряване щеше да се промени и тогава той спешно щеше да моли за скалпел.

— Остарелите лица имат характер — раздразнено повтори Тара. — И това са думи на човек, който се премести в по-голям апартамент, за да има място за цялата серия на „Клиник“. Банята ти се нуждае от разпоредител и можеш да откриеш изложба.

— Мяу! — засмя се Финтан. Някои възклицания бяха оцелели след повторното му преобразяване.

Разговорът премина към тиктакането на биологичните им часовници.

— Искам да имам бебе — каза Лив замечтано. — Утробата ми е празна.

— Не! — възкликна Кетрин ужасено. — Търсиш удовлетворение, а ще намериш само мъка.

— Не се тревожи. Няма да стане — тъжно отвърна Лив. — Не и докато гаджето ми е женено за друга жена. И живее в Швеция.

— Е, поне имаш гадже — весело се намеси Финтан. — Не си като Кетрин. Скъпа, откога не си се отдавала на бурни страсти?

Кетрин се усмихна загадъчно и Финтан въздъхна.

— Какво ще правим с теб? А на всичкото отгоре получаваш предложения от секси мъже.

Нова усмивка, но този път по-насилена.

— Знаете ли, и аз бих искал бебе — призна Финтан. — Това е единственото нещо, заради което съжалявам, че съм гей.

— Можеш да имаш бебе — утеши го Тара. — Намираш си готова на всичко жена, сключваш договор за наем на утробата й и готово.

— Вярно. Какво ще кажете за някоя от вас? Кетрин?

— Не — решително отвърна тя. — Никога няма да имам деца.

Финтан се засмя на отвратеното й изражение.

— Любовта на добър мъж ще те накара да размислиш. Ами ти, Тара? На теб нещо отвътре не ти ли трепва при мисълта за деца?

— Да, не… не знам, може би — заекна Тара. — Но да погледнем истината в очите — едва успявам да се грижа за себе си. Ако се наложи да пера, обличам и храня някого, не знам как ще се справя. Прекалено незряла съм.

— Вижте какво стана с горката Ема — съгласи се Кетрин. Ема, тяхна стара приятелка, навремето беше от най-готините момичета, но после роди две бебета едно след друго.

— Преди години беше страхотна, а сега е заприличала на природозащитничка.

— Загубихме една чудесна жена — добави Тара. — От бърсане на дупета няма време да си измие косата. Но пък е щастлива.

— Спомнете си и Гери — продължи Кетрин.

Гери беше дива купонджийка, но след като роди, се вдетини.

— Напълно е загубила способността си да говори като възрастна.

— Но пък използва гърне и може да брои до десет — напомни й Лив. — И е щастлива.

— Ами Мелани? — мрачно попита Кетрин. — Имаше толкова либерални разбирания, а сега се е превърнала във фашистка, готова да унищожи всички с леви убеждения. Ето до какво те докарват бебетата. Толкова е заета да подписва петиции срещу заподозрени педофили, че е забравила коя е.

— Какво ли е да държиш в ръцете си собствено пухкаво бебе? — тихо каза Лив. — Такава радост и щастие!

— Тревога! — изкикоти се Тара. — Лив се разлигави. Спрете я!

— Какво ти подари Томас за рождения ден? — попита Кетрин само за да попречи на Лив да избухне в сълзи.

— Десет шилинга? — предположи Финтан.

— Десет шилинга ли? — презрително повтори Тара. — Осъзнай се. Томас никога не би се разпуснал толкова. По-скоро една пръдня. — Тя удари с юмрук по масата и заяви със силен йоркширски акцент: — Не съм стиснат, просто съм разумен.

Приликата с Томас беше невероятна.

— Саксия, върху която собственоръчно е налепил мидички? Стара химикалка? — настоя Финтан.

— Бурканче крем за ръце и обещание за липосукция, когато спечели от лотарията — отговори Тара с нормален глас.

— Страхотен е! — възкликна Финтан саркастично.

— Кремът нов ли беше? — попита Кетрин с равен глас. — Или го е откраднал от дамската тоалетна в службата си?

— О, моля те! — отвратено отвърна Тара. — Разбира се, че не беше нов. Същият, който ми подари миналата Коледа. Бях го метнала в дъното на гардероба и той очевидно го е намерил и прибрал.

— Каква пинтия! — не можа да се сдържи Лив.

— Не е пинтия — възрази Тара.

Лив я погледна изненадано. Обикновено Тара първа заявяваше колко е стиснат Томас, за да покаже на приятелите си, че няма нищо против хулите им.

— Той е гадняр — довърши Тара. — Хайде, Лив, кажи го!

— Томас е гадняр — повтори Лив. — Благодаря ти, Тара.

— Е, все пак човек може да го разбере — оправда го Тара. — Празниците — Коледа, Свети Валентин, рождените дни — са си чист рекет. Възхищавам му се, че отказва да бъде манипулиран. А и няма значение, че не ми купува подаръци. Преди няколко седмици просто ей така ми взе плюшен термофор, за да облекчи менструалните ми болки.

— По-скоро не са му се давали пари за лекарства всеки месец — отбеляза презрително Финтан.

— Недей така — усмихна се Тара насила. — Не виждаш онова, което виждам аз.

— И какво е то?

— Знам, че изглежда голям тъпанар, но може да е много сладък. Понякога ми разказва приказки за едно мече на име Ърнест.

— Това да не е евфемизъм за пишката му? — подозрително попита Финтан. — Ърнест крие ли се из разни тъмни и дълбоки пещери?

— Само си губя времето с вас — разсмя се Тара. — Кажи някоя нова клюка. Хайде да чуем нещо пикантно за известните личности.

Благодарение на работата си като дясна ръка на Кармела Гарсия, испанска дизайнерка, считана едновременно за гений и смахната кучка, Финтан чуваше какви ли не интересни клюки за богатите и прочутите.

— Добре — кимна той. — Но няма ли първо да си поръчаме по още едно?

— Разбира се.

След още няколко кафета с коняк Кетрин с неудобство осъзна, че Лилавия маникюр искаше да си прибере парите и да си върви у дома. Или поне да си прибере парите и да иде да се надруса някъде.

— Трябва да плащаме — прекъсна веселбата тя.

— Аз черпя — предложи Финтан с пиянска щедрост. — Абсссолютно нассстоявам.

— В никакъв случай — възрази Кетрин.

— Обиждаш ме — възмути се Финтан и шляпна кредитната си карта на масата. — Обиждаш ме.

— Как ще си върнеш дълговете, като вечно плащаш сметките на хората? — скара му се Кетрин.

— Права е — присъедини се Тара. — Ти самият ми спомена, че ще те арестуват, ако отново си надхвърлиш лимита. Мъжете в униформи ще почукат на вратата ти с белезници в ръце.

— Жестоко! — изкрещяха Лив и Финтан и се разкикотиха.

— Да, но ще те отведат и никога вече няма да те видим. Нали ни помоли да те спираме, щом решиш да харчиш неразумно? — Тара плъзна картата обратно към него.

— Намерил кой да ми го каже — изсумтя Финтан.

— Е, никой не е съвършен.

— Защо вечно закъсвам за пари? — учуди се Финтан. — Получавам прилична заплата.

— Точно затова — утеши го Тара с пиянска логика. — Колкото повече печеля, толкова повече обеднявам. Колкото повече получавам, толкова повече харча. Диетите те правели дебел? Забрави за това. Увеличението на заплатата те прави беден.

— Защо не можем да приличаме на Кетрин? — запита Финтан.

Веднъж Кетрин им призна, че когато получи увеличение, допълнителните пари отиват направо в банковата й сметка според принципа, че щом досега не ги е получавала, значи няма да й трябват.

— Аз пък имам нужда от хора като вас, за да се чувствам разумна — отвърна Кетрин.

Най-после си тръгнаха.

Дариъс, сервитьорът, се загледа в Кетрин, която се носеше плавно по пода. Не беше негов тип, но у нея имаше нещо, което го заинтригува. Пи страшно много, но не залиташе и не се държеше за приятелите си, както правеха останалите. А и се впечатли от поведението й, когато влезе в ресторанта. Беше експерт по жени, които нервно се преструват на спокойни, докато чакат, и бе напълно убеден, че безразличието на Кетрин е истинско. Упорито ровеше из мозъка си за подходящ етикет. (Дариъс искаше да стане диджей и думите не бяха неговата стихия.) Търсеше прилагателното „загадъчна“, но просто не го знаеше.

 

— А сега? — нетърпеливо попита Тара, докато трепереха навън. Макар че беше началото на октомври, вече захладняваше. — Знаете ли къде има купон?

— Не и тази вечер.

— Нищичко? Обикновено някой се сеща за нещо.

— Можем да отидем в бар „Мундо“ — предложи Кетрин.

Тара поклати глава.

— Ходим там в сряда и вечно го свързвам с работа.

— „Тъжната нота“?

— Сигурно е ужасно претъпкано. Няма да си намерим маса.

— „Щастие“?

— Музиката беше отвратителна последния път.

— „Подземието“?

— Престани!

— Приемам това за „не“ — въздъхна Кетрин, изчерпила идеите си.

— Какво ще кажете за „Килията на мъченията“? — весело предложи Финтан, — Пълно е с прекрасни момчета и ги разхождат на каишки.

— Не става. Последния път не ни пуснаха да влезем, защото сме момичета — напомни му Кетрин.

— Така ли? — възкликна Лив. — Аз пък си мислех, че ни изритаха, защото главите ни не бяха обръснати.

— Знаете ли, май не ми се ходи на клуб — призна Тара. — Не съм в настроение за идиотщини. Искам да се отпусна, да седна удобно, да не ми се налага да се бия, за да си купя пиене, и да мога да чувам какво си говорим. Господи! — потръпна тя потресена. — Вижте какво става! Едва навърших тридесет и една и вече се държа като бабичка. Сега ще трябва да отида в някой клуб само за да докажа, че все още ме бива.

— И на мен не ми се ходи по клубове тази вечер — утеши я Лив. — Но аз съм на тридесет и една и половина и започнах да се примирявам.

— Не! — ужаси се Тара. — Достатъчно лошо е да не ти се ходи, но чак пък да се примириш с това! В никакъв случай! Мразя остаряването!

— Скоро ще предпочиташ да си легнеш и да гледаш телевизия — уплаши я Кетрин. — Ще откриеш, че си търсиш извинения да не излизаш. Този синдром има дори официално име — пашкулиране. И тогава ще се влюбиш в дистанционното си. Аз например много обичам моето — призна тя. — И вместо „Вог“ ще започнеш да си купуваш „Декорасион“.

— Това списание за обзавеждане ли е?

Кетрин кимна дяволито и Тара изохка.

— Хайде да отидем в нечий апартамент — предложи Финтан, който искаше да върне доброто настроение. — Ще се престорим, че сме в клуб.

— Какво ще кажете за моя? — попита Тара, като в същия момент се сети за Томас и започна да се моли наум дай откажат.

— По-добре в моя — каза Кетрин, която също си спомни за Томас.

— Отиваме у Кетрин! — бързо извикаха Лив и Финтан, понеже и те си мислеха за Томас.

— Имаш ли пиене? — попита Тара.

— Разбира се.

— Май наистина сме остарели — мрачно промърмори Тара.

Кетрин махна на приближаващото такси и вбеси двамата мъже, които от доста време чакаха по-надолу по улицата.

— Госпел Оук — каза тя на шофьора.

— Дотам можете и пеша — измърмори той.

— Не мога — възрази весело Тара. — Пияна съм.

— Помните ли — започна тя, когато и четиримата се настаниха — как, докато живеехме заедно, алкохолът никога не ни стигаше? Когато ние ходехме в Ирландия, а Лив — в Швеция, купувахме пиене от безмитните магазини и поглъщахме всичко за една вечер.

— Бяхме бледни — каза Лив.

— Бедни — разсеяно я поправи Тара. — И не само това. Бяхме млади!

— А сега сме стари — тъжно промълви Лив.

— Престанете! — скара им се Кетрин. — Прекалено рано е да се отпускате. Чака ни още пиене.