Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (30)

Глава 30

В понеделник сутрин, когато телефонът на Тара в работата иззвъня, тя реши, че сигурно е Томас, който ще й нареди да си събере багажа и да напусне апартамента му. Предишната вечер бе побеснял, а тя бе толкова пияна, че дори не разбра защо. Дали защото бяха изпили бирата и уискито му? Или заради празните кутии от пица около Тара и Лив? Или опаковките от хамбургери, които бе намерил в кофата за боклук? Или заради начина, по който Тара и Лив избухнаха в див смях, когато се изправи пред тях в окаляните си найлонови шорти? Или защото бяха забравили да нахранят Берил?

Тара пребледня от ужас. Сутринта, когато се събуди, Томас вече бе отишъл на работа. Тя седна в леглото, стисна с ръце главата си и изстена. После звънна на Лив и прошепна:

— Не мога да повярвам, че направихме такова нещо. Кажи ми, че съм сънувала. Можеш ли да повярваш, че наистина изядохме всичките хамбургери? И то на масите за отслабване? Леле, какъв срам!

— Държахме се ужасно — едва промълви Лив.

— Ще трябва да ходя на кола маска някъде другаде — реши Тара. — Не мога да вляза повече в онзи салон. Даже няма да минавам покрай него, а ще вървя по другия тротоар.

— Познай какво направих, когато се прибрах — каза измъчено Лив.

— О, не! Не си…

— Звъннах на Ларс. Разбира се, че го направих. Бях пияна.

— И какво му каза?

— Предполагам, че обичайното. Не помня точно, но май го нарекох „копеле“ и го заплаших, че ще кажа на жена му за нас.

— Е, стига да не си му казала, че го обичаш…

— О, не! — ужасено изстена Лив. — Направих го. Казах му, че го обичам. Сега наистина ще се наложи да му се обадя, за да се извиня. Ако реши, че съм говорила сериозно, ще ме зареже.

Телефонът на бюрото на Тара продължаваше да звъни. Тя се страхуваше да вдигне, но тъй като колегите й я гледаха укорително, трябваше да го направи.

— Ало? — едва прошепна тя с треперещ глас.

— Тара?

Не беше Томас, а Сандро.

— Здрасти! — щастливо извика Тара. — Къде бяхте през целия уикенд? Решихме, че са ви отвлекли извънземни.

Тара осъзна, че макар двамата със Сандро да се разбираха отлично, той никога не й бе звънял по телефона.

— Имам лоши новини.

Главата й се проясни за части от секундата.

— Какво се е случило? — разтревожено попита тя.

— Финтан.

— Какво за Финтан?

— Болен е.

— Болен? Колко болен? Грип? Или нещо друго?

— Не знаем със сигурност.

— Как изглежда? Какви са симптомите? Температура? Болки в стомаха?

Главите на Вини, Теди, Евелин и Сънливия Стив се завъртяха към нея. Рави не го направи, защото вече слушаше внимателно всяка дума.

— Слабост, температура и потене нощем — призна Сандро.

— Слабост, температура и потене нощем — повтори ужасено Тара.

Сякаш го бе очаквала. Откакто първият приятел на Финтан се разболя от СПИН, това бе един от най-страшните й кошмари. Беше неизбежно, чудеше се как въобще е можела да се съмнява, че някой ден няма да се случи. Спомни си как му се бе подиграла за буцата на врата и почервеня от срам.

— Много е отслабнал — продължи Сандро.

— Не съм го виждала само от една седмица — внезапно се ядоса Тара. — Как може да е отслабнал толкова много?

— Съжалявам, Тара.

— Защо не ми се обади? Оставях ви съобщения целия уикенд. Звънях безброй пъти…

— Не знаех, че е толкова болен — оправда се Сандро. — Не бях тук. Работих в една къща в Норуич. Вчера се прибрах.

— Защо Финтан не ми се обади?

— Тара, той е бил в болница през по-голямата част от седмицата.

— В болница!

Вини събори чашата си с кафе, а Черил, Сандра и Дейв се показаха иззад преградата, за да видят каква е тази суматоха. Тара не забеляза нищо. Мисълта, че Финтан вече е в болница, я разби напълно. Разплака се, но не знаеше дали сълзите й се дължат на ярост, мъка, страх или съчувствие.

— Мислех, че е в Брайтън.

— И мен ме излъга. Каза ми, че бил болен от грип.

— Как можа да го оставиш да отиде сам в болница?

Сълзите се стичаха по бузите й, носът й също потече, но Тара не обърна внимание на Рави, който й подаде носна кърпичка.

— Тара, не знаех! Не знаех! — разстроено й обясни Сандро. — Финтан ми се обади в Норуич, за да ми съобщи, че е болен от грип. Каза ми да не се тревожа, ако не вдига телефона, защото иска да поспи.

— И ти не се ли разтревожи? — заядливо попита Тара.

— Разбира се, че се разтревожих. Всъщност тревожа се от доста време.

Това беше шок. Ядът й към Сандро се изпари. Понито не бе пренебрегнало Финтан, а се беше притеснявало за него. Положението се оказа много по-лошо, отколкото очакваше.

— Може пък наистина да е грип — каза тя, обзета от безумна надежда. — Хората вдигат висока температура, когато имат грип. И отслабват. С изключение на мен, разбира се. Аз сигурно съм единственият човек на този свят, който надебелява, когато е болен.

— Беше в болница — напомни й Сандро. — Не е грип.

Обзе я отчайваща нужда да види Финтан. Да разбере какво точно му има и да му помогне с присъствието си.

— В момента сме в болницата, а той е при лекаря — каза Сандро. — По-късно ще се приберем у дома. Тогава можеш да го видиш.

— Предполагам, че не… не си… казал на Кетрин.

Не беше.

Тара набра номера на приятелката си.

Често лошите новини се съобщават със странен възторг. Дори когато има съчувствие, не липсва и зловещото удоволствие от драмата. Тара обаче не чувстваше нищо подобно. Струваше й се ужасно, че трябва да каже на Кетрин страшната новина. Тя поне бе усетила, че нещо не е наред, когато чу за буцата на врата на Финтан. А Кетрин тепърва щеше да научи всичко.

— Кетрин?

— Здрасти!

— Имам лоши новини — промълви Тара, без да се впуска в обичайния понеделнишки разговор как е минала съботата и как им се иска да е петък.

Кетрин зачака търпеливо. Не беше от хората, които се паникьосват лесно.

— Става дума за Финтан — продължи Тара. — Болен е.

— От какво? — загрижено попита Кетрин.

— Още не са сигурни. Но се поти нощем, отслабва и…

Настъпи мълчание, после по линията се чу странен звук. Кетрин плачеше.

Кетрин никога не плачеше.

 

 

Следобед Сандро се обади с молба от Финтан, който искаше приятелките му да го посетят след работа.

— Разбира се — заекна Тара. — Идвам веднага.

— По-късно е по-добре — успокои я Сандро. — Тогава ще знаем повече.

— Значи… — задави се Тара. — Значи има нещо?

— Да.

— Добро или лошо?

— О, Тара — въздъхна Сандро.

— Но…

— Ще се видим по-късно — твърдо каза той и затвори.

Офисът на Кетрин не й беше на път, но Тара настоя да мине да я вземе, за да идат заедно в апартамента на Финтан в Нотинг Хил. Кетрин се качи в мърлявия Фолксваген и седна върху гащите за бърсане на прозорци, без изобщо да забележи. Потеглиха мълчаливо. Беше мразовита октомврийска вечер и парното в колата не работеше, но и двете се потяха.

— Миналата седмица Финтан имаше буца на врата — тихо каза Тара, засрамена, че тогава не бе приела нещата сериозно. — Мисля, че това продължава от доста време, Кетрин. Съжалявам, ако те шокирам.

— Не съм шокирана — рязко отвърна Кетрин.

— Как така? — учуди се Тара. — Знаеше ли?

— Разбира се — вбесено отговори Кетрин. — Финтан си изгуби апетита, отслабна и непрестанно имаше болки къде ли не. Всички тези дрънканици за бяс, антракс и бери-бери…

— Аз ли бях единствената, която не знаеше? — ужаси се Тара. — Само аз ли не виждах?

Най-после стигнаха до улицата на Финтан. Тара паркира и изскочи от колата. Нямаше търпение да го види.

— Хайде! — извика тя и се затича по стълбите.

Но точно преди да звънне, се вцепени. Вече въобще не й се искаше да го вижда. Единственото й желание бе да избяга оттук.

— О, Тара! — въздъхна Кетрин, като я хвана за ръката и я стисна силно.

 

Как бе възможно някой да отслабне толкова много за нула време?

Само за една седмица лицето на Финтан сякаш се бе смалило. Имаше нещо странно, помисли си Кетрин. Зъбите му! Изглеждаха прекалено големи. Също като на старец, чиято уста е станала прекалено малка за ченето му.

Под ухото му имаше зловеща буца с размера на яйце. Покриваше я плътна бяла превръзка, от двете страни на която стърчеше памук.

Тара се вторачи ужасено в нея.

— Каза ми, че буцата е изчезнала — не можа да се сдържи тя.

— Излъгах — небрежно отвърна Финтан.

Сандро се мотаеше мрачно наоколо и сякаш изсмукваше целия кислород от стаята. Държеше се като ядосан човек, но Финтан изглеждаше странно спокоен.

— Сядайте, сядайте — покани ги той. — Сандро ще поднесе напитките. Имам добра и лоша новина. Коя искате да чуете първо?

— Добрата — извика Тара.

Бездруго вече знаеха лошата.

— Права си. Добрата новина — заяви весело Финтан — е, че ми направиха няколко теста за СПИН и всичките излязоха негативни.

— Негативни? — промълви Тара. — Отрицателни? Значи… значи нямаш СПИН?

— Нямам.

— И няма да се разболееш от СПИН?

— Ще направя всичко възможно да не се разболея.

— О, Господи! — радостно възкликна Тара. — Не мога да повярвам! Толкова се страхувах, че си отиваш! Това е прекрасна новина! — скочи тя и прегърна Финтан. — Няма да умреш!

— Е, чухме добрата новина — каза Кетрин с измъчен глас. — Каква е лошата?

Всички се вторачиха във Финтан.

— Лошата новина е, че имам интересно заболяване, познато като болестта на Ходжкин.

Кетрин пребледня като призрак.

— Това пък какво е, по дяволите? — попита Тара.

— Знам какво е — отговори Кетрин.

— Проблеми с лимфната система — прекъсна я Финтан.

— Рак — добави тихо Кетрин.