Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (48)

Глава 48

В коктейла от емоции, залял Катрин, бе и чувството, че няма какво да губи. Ужасните събития от последните седмици бяха преразали въжетата и тя се носеше по течението, а устоите, върху които се беше крепил светът й, оставаха далеч зад гърба й.

Лив, Сандро и семейство О’Грейди бяха разочаровани от нея. Тара не й говореше. Тя пък не говореше с Тара. А и отношенията й с Финтан не бяха идеални. Вече си нямаше никого. Какво толкова щеше да стане, ако се извинеше на Джо Рот? Дори и да се държеше ужасно с нея, какво значение имаше още един?

Обзе я странно неспокойствие. Завладя я приключенският дух, който винаги бе подтискала. Все пак тя беше дъщеря на майка си и бе орисана това да й се случи рано или късно.

Разбира се, тези мисли не й попречиха да трепери от нерви на път за работа в петък сутринта. А вчера бе смятала, че е притеснена! А тогава дори не знаеше какво е страх! С милите си усмивки и няколкото думи бе направила само неубедителна генерална репетиция. Днес обаче щеше да изнесе представлението. Този път патроните щяха да са истински. Някой можеше и да пострада!

Страхът я замая.

Днес Джо носеше елегантен костюм в много тъмно лилаво и ослепително бяла риза. Красотата му направо озаряваше стаята.

Въпреки нервността си Кетрин реши да изпълни задачата колкото се може по-бързо. Чакането беше по-лошо от действието. Затова още щом си съблече палтото, се опита да хване Джо насаме. Не искаше да доставя удоволствие на мъжкия персонал на „Брийн Хелмсфорд“ с извинението си. Джо обаче беше зает човек. Непрестанно ходеше по събрания, говореше по телефона или разни хора се отбиваха при него. Всеки път, когато поредният досадник най-после се отдалечеше от него, Кетрин се надигаше от стола си, но още преди да заобиколи бюрото, телефонът на Джо звънваше или някой друг отиваше при него. Не й оставаше нищо друго, освен да се отпусне отново на стола си със стиснати зъби. Не свърши никаква работа цяла сутрин.

На обяд той отиде на среща с клиенти и Кетрин изтърпя няколко часа в нетърпеливо очакване, като не спираше да се убеждава, че трябва да изпълни плана си. В три часа, когато Джо се върна, потокът от посетители и обаждания започна отново.

Стори й се, че ще се разплаче. Решителността й се изпаряваше бързо. Неизразходваният адреналин се обръщаше срещу нея и я караше да се чувства обезнадеждена и отчаяна.

Но в четири без двайсет на връщане от тоалетната забеляза, че Джо стои в малката стъклена стаичка, където бе ксероксът. И то съвсем сам. Сега! Веднага! Останала без дъх, тя забърза по коридора, който й се видя обширен като равнината на Серенгети. Молеше се някой да не я изпревари. Е, дотук добре. Джо беше сам. Не! Чу стъпки зад себе си. Жена, ако се съдеше по тракането на токчетата. И също бързаше. Когато стигна до вратата на стаичката, Кетрин се завъртя да види коя е. Проклетата Анджи, стиснала няколко документа в ръка.

Джо вдигна равнодушно очи към Кетрин.

— Свърших — каза той и посочи машината. — На твое разположение е.

Кетрин осъзна, че няма листа, с които да оправдае идването си при ксерокса, Джо и Анджи също го видяха. А в малката стаичка нямаше какво друго да правиш, освен да снимаш.

И двамата се вторачиха в празните й ръце.

— Забравих… — едва промълви Кетрин. — Забравих си доклада.

Анджи кимна и я изгледа подозрително.

— Разбира се.

— Отстъпвам ти реда си — каза й Кетрин и се отправи към вратата.

— Благодаря — отвърна й тя многозначително. — Ще се възползвам. Джо, би ли ми показал как се снима?

След малко Джо се върна на бюрото си и като по чудо до него нямаше никой, но Кетрин реши да не си прави труда. Нямаше смисъл. Щеше да събере кураж и да тръгне към него, а после някой щеше да я изпревари и усилията й да отидат на вятъра.

След няколко минути хвърли дискретен поглед към него. Джо отново беше сам и мрачно прелистваше някакви документи.

Без да се замисли, Кетрин скочи и се отправи към него. Отвори уста и каза с разтреперан глас:

— Мога ли да поговоря с теб?

Джо й посочи стола пред бюрото си с елегантен жест. На лицето му се изписа любопитство. Кетрин се отпусна замаяно и осъзна, че е настъпил часът на разплата:

— Вероятно си спомняш — започна притеснено тя, — как преди известно време аз…

Изражението му беше недружелюбно. Ослепителната усмивка отсъстваше. В очите му нямаше топлина.

— Преди няколко седмици ти дойде при мен и аз казах нещо — продължи ужасено тя. — Нещо, което може да те е накарало да мислиш, че… — гласът й пресекна. — Обвиних те в сексуален тормоз — завърши решително тя.

— Не беше обвинение, а по-скоро намек — отвърна Джо. — Да, спомням си.

Той не се засмя, нито се пошегува, а Кетрин осъзна, че се бе надявала да го направи. Джо изглеждаше сериозен и мрачен; и внезапно тя видя проблема през неговите очи. Хората губеха работата си и за по-маловажни неща.

— Искам да ти се извиня — каза тя, като за пръв път се почувства наистина засрамена от думите си. — Ужасно съжалявам. Не беше вярно и не трябваше да го казвам.

Лицето му остана безизразно.

— Приемам извинението. А и аз трябва да ти се извиня. Досадих ти прекалено много. Трябваше да приема, че „не“ означава „не“.

Това бе последното, което Кетрин искаше да чуе.

— Не! Не! — извика тя.

При въпросителния му поглед изгуби смелостта си и едва не побягна. После се стегна и заекна уплашено:

— Ако поканата ти за питие още важи, с удоволствие ще я приема.

Мразя те, Финтан О’Грейди!

Джо загледа преценяващо зачервеното й лице. Кетри отвърна на погледа, като се опитваше да прочете мислите му. Изпита дива неприязън към собствената си уязвимост. Мразеше да зависи от нечия милост. Особено от милостта на мъж. А още по-лошо бе, че си падаше по този мъж.

Най-после той заговори.

— Ще си помисля — каза Джо, без да отмести очи от лицето й.

Кетрин имаше желание да убие някого. Кимна сковано, насили се да се усмихне и се надигна с разтреперани колене. Побесняла от ярост и обида, тя се запрепъва към бюрото си.

Трябваше да излезе навън. Обиколи площад „Хановер“ и тръгна към улица „Оксфорд“, като непрестанно шепнеше разгневено:

— Ще си помисля! Ще си помисля!

Кълна се, че Финтан О’Грейди ще си плати за това, обеща си тя.

Върна се в офиса, взе спортния екип, който не бе използвала, откакто Финтан се разболя, и отиде на фитнес. Обикновено се ограничаваше с по-леки упражнения, но днес имаше нужда да си изкара яда върху боксовия чувал, тъй като не можеше да го направи върху Джо Рот. Или Финтан.

Инструкторът се опита да й обясни, че обувките й не са подходящи, но гневът й бе повече от убедителен. Кетрин започна да нанася енергични удари върху чувала. Подскачаше около него с почервеняло от ярост лице, издокарана в раирани шорти и кожени обувки за степ, и изливаше яда си от Джо, Финтан, Тара и Господ, който я бе създал такава.

Доста хора се събраха да я гледат. Нежно момиче, а такава сила!

— Може да участва в международни турнири — възхитено отбеляза едър мускулест мъж.

Кетрин спря за момент. По принцип би се задоволила с поглед трета степен (дълбоко презрение) или четвърта (още по-силно презрение, съчетано с отвращение), но днес не беше обикновен ден. Тя му отправи поглед пета степен (ледено обещание за физическа разправа) и дори се ухили презрително, когато той отстъпи шокирано назад. После отново са нахвърли върху чувала с надеждата да се освободи напълно от гнева.

Внезапно спря и разочарова насъбраната тълпа. Осъзна какво трябваше да направи — да излезе и да намери човека, който щеше да я накара да се почувства по-добре. Човека, който винаги й бе помагал. Тара.