Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (39)

Глава 39

— Как така не можеш? — възмутено извика Томас.

— Не мога — отвърна Тара. — Някой трябва да се грижи за семейство О’Грейди и не е справедливо да прехвърлям цялата отговорност върху Кетрин.

— Беше с тях през седмицата. Събота вечер е и ще излезеш с мен, Еди и новото му гадже. Точка по въпроса.

— Томас, не мога да изоставя семейство О’Грейди.

— Ами аз? — нацупи се Томас. — Аз кога ще те виждам?

Тара се поколеба. Отношенията им напоследък бяха толкова лоши, че сега изпита облекчение от настойчивостта му.

— Наистина съм длъжна да се погрижа за семейство О’Грейди — опита отново, но когато лицето на Томас помрачня от гняв, се предаде. — Е, добре. Но си ужасен — оплака се тя.

Томас й се ухили нагло.

— Такъв съм си. Напусни ме, щом не ти харесвам.

Високото му самочувствие се завърна и макар че не можеше да си обясни защо, Тара намираше властното му държане за много секси.

Томас й нареди какво да облече, като се надяваше да засенчи новото гадже на Еди.

— Сложи си късата черна пола, най-високите токчета и блузата с деколтето. И си глътни корема.

Тара положи огромни усилия да се погрижи за косата, грима и аксесоарите си, но и цяла кофа син спрей не можеше да отвлече вниманието на Томас от тлъстините й. След като огледа недоволно готовия продукт, той изхленчи:

— Надебеляла си от миналия уикенд. Така става, когато не ходиш на фитнес.

През седмицата Тара не бе успяла да отдели време за физически упражнения, тъй като всеки ден стоеше при Финтан в болницата.

— Обзалагам се, че не си спазвала и диетата — обвини я Томас.

Прав беше. Около леглото на Финтан имаше прекалено много храна за жена без силна воля. Всички му носеха шоколади, чипс, бисквити, пуканки, сладкиши и грозде с надеждата, че храната ще прогони болестта. Джейн Ан вярваше повече в поглъщането на сандвичи с шунка, отколкото в пиенето на лекарства. Но Финтан рядко поглеждаше вкуснотиите, а и останалите нямаха апетит. Само Тара не можеше да устои. Ръката й непрестанно пъхаше нещо в устата, сякаш се опитваше да запълни с ядене зловещата дупка в сърцето.

Но все пак се бе надявала, че Томас ще оцени тежкия момент и ще й позволи да забрави за диетата, докато животът не се върнеше в нормалното си русло.

— Преживявам тежък момент, Томас — обясни му тя.

— И къде ще стигнеш така, Тара? — скара й се той. — Заприличала си на слон. Опитвам се да ти помогна, но ти си ужасно неблагодарна.

— Съжалявам! Всъщност съм ти благодарна.

— Мислиш ли, че ми е приятно да те тормозя така?

Разбира се, помисли си Тара, но незабавно съжали за това. Томас беше труден, понякога прекалено груб, но не трябваше да забравя, че всичко бе за нейно добро.

Берил влезе в стаята и Томас се завъртя към нея.

— Къде е моето момиче? — изгука той. — Моето красиво момиче.

Ех, да беше толкова мил и с мен, каза си Тара с копнеж. Един ден щеше да постигне мечтата си. Само да престанеше да се тъпче.

— Ще повикаме ли такси? — попита изморено тя.

— Няма ли ти да караш?

— Не. Може да реша да пийна нещо.

— Да пийнеш? Ами това? — извика той, като я ощипа по корема.

— Престани, Томас — тъжно промълви тя. — Изкарах кошмарна седмица.

— Е, добре тогава — съгласи се той. — Все пак приятелят ти умира…

Изумена от гадното му подмятане, Тара внезапно осъзна, че й бе писнало от грубиянщините на Томас. От непрестанната му неоправдана жестокост. От вечните тъпи спорове. От обидите.

— Не ти ли е мъчно? — извика тя, а гласът й потрепери от гняв. — Млад човек, на същата възраст като теб, може да умре?

Томас отвърна изненадано:

— Не, това не ме засяга.

Тара се вторачи в него с надеждата да го засрами.

— Не го познавам достатъчно добре — призна Томас, притеснен от гнева й. — Може би, ако беше мой приятел, щеше да е различно.

Тя продължи да го гледа втренчено.

— Финтан не е мой приятел — настоя Томас, но без обичайната си грубост.

— Но разбираш какво преживявам, нали?

Нещо се появи в очите му. Не точно съчувствие, а само неохотно признание, че наистина й беше тежко. Накрая сви рамене и я погледна с неудобство.

— Съжалявам, но не мога да се преструвам, че тъгувам. Аз съм…

— Знам — презрително довърши Тара. — Ти си честен.

Томас я погледна неуверено. Какво й ставаше! Държеше се странно само защото приятелят й умираше? Да, тя просто не знаеше какво е майка ти да те изостави!

Преди да тръгнат, Тара видя как дребнавият Томас прибира грижливо малкото кафяво портмоне в джоба си.

— Дай двайсет кинта назаем, Тара — мило помоли той.

Новото гадже на Еди се казваше Даун, беше слаба и сексапилна млада жена с дълги загорели крака и тъмни игриви очи. Тара се почувства като гигантска гъба до нея. Забеляза как Томас ги сравнява раздразнено, ядосан, че неговата приятелка губи състезанието. Откри, че се е вторачил в задника й, разлял се щедро на стола. Обзе я паника. Презрението й се стопи и я завладя страх да не загуби любимия си.

Напи се зверски и се почувства по-добре. В клуба, където завършиха вечерта, танцува с Даун и двете доста се забавляваха. Накрая реши, че Даун й харесва.

По-късно, докато се прибираха към къщи с такси, Томас, пиян и в добро настроение, я хвана за ръка и я погали по косата.

— Защо ме обичаш? — закачи го тя.

— Кой казва, че те обичам? — предизвика я той с игрива усмивка, която накара Тара да повярва, че наистина я обича.

— Защо тогава си с мен?

— Защото ми даваш пари, разбира се.

— Томас се засмя и тя преглътна ужилването. Всъщност не беше неприятно да седят и да се заяждат добродушно.

— Добре — усмихна се Тара, готова да се включи в играта. — С мен си, защото ти давам пари. Що за човек си? Издържан от жена мъж — ококори очи тя в престорен ужас. — Мъжка проститутка! Значи аз съм сводник.

Но Томас не се усмихна, нито отговори. Лицето му се вкамени. Никакви шегички повече. Господи, защо вечно нещата се объркваха? Защо всичко се проваляше? Настроенией се срина.

Не искам повече да се занимавам с това, изморено си помисли тя. След ужасната седмица не й бяха останали сили. Бе изчерпила търпението, оправданията и надеждите си.