Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (24)

Глава 24

Джо Рот видя как Кетрин се приближава към бюрото си и сърцето му запя. В офиса имаше поне двайсетина други жени. Какво тогава го караше да потръпне, щом видеше Кетрин? Лицето й? Акцентът? Самочувствието? Предизвикателството?

След скромния успех на вчерашния обяд той събираше смелост да я покани на вечеря. И този път щеше да го направи без помощта на Фред Франклин или под претекст, че трябва да говорят служебно. Лъжите и манипулациите не спадаха към обичайните методи на Джо. Макар обядът им да бе отчасти служебен, той се срамуваше, че я бе притиснал. Но не можа да се сдържи.

Наблюдаваше я как грижливо си закачва сакото на облегалката на стола и се опитваше да реши къде да я заведе. На модерно ново място, където боята още не е изсъхнала? Или в стар романтичен ресторант извън града? Кое ли би предпочела?

 

Кетрин седна, включи компютъра и отвори файл. После го затвори и отвори друг. Не можеше да реши откъде да започне. И не й пукаше. После, когато видя как Джо се приближава към бюрото й, осъзна, че го беше чакала. Изглеждаше изключително добре днес. Това правеше четири поредни дни. Носеше великолепен тъмносин костюм с тюркоазени нишки, а от бледозелената риза очите и косата му изглеждаха още по-тъмни. Дрехите правят човека, напомни си тя решително. Безукорната кройка на костюма му придаваше елегантен и изискан вид. А мекият плат на сакото я приканваше да протегне ръка и да го погали.

Джо застана пред нея. Кетрин погледна копчетата на ризата му и внезапно си помисли, че иска да ги разкопчае и да пъхне ръка вътре. За миг си представи кожата му — гладка и стегната под космите по гърдите му — и я обля гореща вълна. Той седна на крайчеца на бюрото й и Кетрин откри, че наблюдава издутината отпред на панталона му. Какво ли щеше да стане, ако смъкнеше ципа му и пъхнеше ръка вътре? Отново й стана горещо. Хипнотизирана, едва успя да вдигне очи и да го погледне в лицето. Уплаши се. После се ядоса. Джо й се усмихна, както правеше всяка сутрин, но днес бе различно. Напрежението се бе преместило от устата към очите му. По-малко сладост, повече напрежение. По-малко лъчезарност, повече нетърпеливо очакване.

— Добро утро, Кетрин!

— Добро утро!

— Благодаря ти, че дойде на работа днес. Направи един стар човек много щастлив.

Кетрин повдигна студено вежди.

— Така ли?

— Да. А както един мъдрец веднъж каза… — Джо замълча за момент, потърка брадата си замислено и продължи: — Какво точно каза? А, да! „Ти си слънцето в живота ми.“

— Интересно — бавно отвърна Кетрин, — защото един друг мъдрец, всъщност съдия, веднъж заяви: „Сексуалният тормоз на работното място е престъпление.“

Джо застина за момент, после потръпна, сякаш го бяха ударили. Лицето му почервеня и той бързо се дръпна от бюрото й, шокиран и обзет от внезапна омраза към себе си.

Сексуален тормоз! Беше го обвинила в сексуален тормоз! Него! Джо Рот! Винаги бе смятал, че сексуалният тормоз е за всесилните старци, които злоупотребяват с властта си, за да получат сексуални услуги. Като Фред Франклин например. Никога не бе предполагал, че възторженото му ухажване може да бъде разглеждано в тази светлина. Смяташе, че просто флиртува с Кетрин. А сега се чувстваше мръсен и отвратителен. И отхвърлен.

— Съжалявам — извини се той слисано, като отстъпи назад. — Не исках… не възнамерявах… ужасно съжалявам.

Наслаждавайки се на горчивия си триумф, Кетрин насочи внимание към документите на бюрото си. Е, честно казано, не беше истински сексуален тормоз, помисли си тя. Джо никога не бе правил опит да я опипва. Нито й бе предлагал да спи с него, за да получи повишение. Дори не бе опитвал да се притисне към нея пред ксерокса, да я накара да почувства ерекцията му и да каже „О, извини ме, мъчех се да мина покрай теб. Тесничък е този коридор“, както правеше Фред Франклин с някои от момичетата.

Но пък Джо я бе принудил да отиде да обядва с него. Нищо че беше по работа. И й се беше усмихвал много, ужасно много, а това вече нямаше нищо общо с работата. Да не говорим за онези дразнещи дивотии с мъдреците, които казвали нещо си! Направо й лазеше по нервите.

Кетрин потисна неприятното подозрение, че истинските жертви на сексуален тормоз биха се възмутили от нея. Е, поне бе успяла да се отърве от Джо. Точно така! Време беше да се заеме с баланса.

 

Джо се върна на бюрото си, а Майлс, който бе станал свидетел на разговора му с Кетрин, както и повечето служители на „Брийн Хелмсфорд“, промърмори съчувствено:

— Изритаха ли те?

— Да — едва промълви Джо.

Изведнъж наоколо опустя, всички се разотидоха и го оставиха. Понякога бе най-добре да те оставят сам, така разсъждаваха те.

Ако бе изритана някоя от жените, колежките й веднага щяха да се струпат около нея и да я засипят с шоколадови бонбони и утешения. — „Ужасно животно!“, „Има и други риби в морето“, „Обзалагам се, че пишката му е малка“.

Но тъй като ставаше дума за мъж, бюрото на Джо заприлича на миниатюрен сал в бурно море. Цяла сутрин колегите му от дясната страна на офиса, които искаха да говорят с някого от лявата, отиваха чак до задната част на помещението, слизаха пет стъпала надолу и минаваха през другата врата, за да не го безпокоят.

Фред Франклин бе единствената му връзка със света и то само защото го мързеше да заобикаля. При поредното си минаване Фред сложи ръка на рамото му и го посъветва приятелски:

— Опъни някоя друга, синко.

Кетрин се престори, че не вижда нищо. А и смяташе, че Джо може да се върне. Ако го направеше, явно бе патологично нагъл. Ако ли не, значи не можеше да се справи с жена като нея. И в двата случая тя не губеше нищо. Но внезапно, без да иска, изпита неочаквано усещане за загуба. Може би Джо не беше толкова лош. Не, не трябваше да мисли така! Всички мъже бяха лоши. Рано или късно ставаха такива.

Обикновено след като преспяха с нея.

Джо едва издържа сутринта. Не спираше да си припомня поведението си през последните три седмици и накрая си призна, че е бил ужасно настоятелен с Кетрин. Но той бе практичен човек. Ако искаше нещо или някого, правеше всичко възможно да го получи. Но не бе възнамерявал да нахалства.

Нито пък да упражнява сексуален тормоз.

Всъщност бе напълно сигурен, че не е виновен. А това само влошаваше нещата. Кетрин му бе отправила обвинението не защото беше вярно, а защото толкова го презираше, че искаше да се отърве от него. Болката от отхвърлянето бе ужасна. Особено след като му се бе сторило, че ледът започва да се топи.

По обед Майлс затърси из главата си подходящи думи, с които да го утеши. Нещо мъдро и успокояващо. Най-после се сети, отиде до Джо, сложи ръце на раменете му и каза:

— Ще пием ли по бира?

Замъглените очи на Джо леко пробляснаха.

— Разбира се.

Позволиха си дълъг обяд дори според рекламните стандарти. С други думи, не се върнаха в офиса до три часа. На следващия ден.

Към петата халба бяха изчерпали обичайните теми — „Арсенал“, коли, „Арсенал“, цици, досадни клиенти, „Арсенал“, шансовете на Англия да стане домакин на Световното през 2006 — и бяха достатъчно пияни, за да започнат да споделят проблемите си. По средата на разговора за градския транпорт Джо неочаквано си призна за обвинението в сексуален тормоз.

— Не трябваше вчера да я принуждавам да обядва с мен — каза засрамено той.

— Заслужаваше си да опиташ, човече — утеши го Майлс.

— Притиснах я, а очевидно тя е твърде деликатна.

Майлс промърмори нещо от рода, че Кетрин е деликатна като танк „Шърман“.

— Не виждаш онова, което виждам аз — прекъсна го Джо. — Тя е толкова… толкова сладка понякога.

— Обвинява те в сексуален тормоз, а ти твърдиш, че е сладка. Пиян си, човече.

— Така си е.

— Когато изтрезнееш, ще забравиш за нея.

— Няма.

— Ще трябва. Тя не те иска.

Джо се намръщи.

— Ще й се извиня.

Майлс се ужаси.

— Ти си абсолютно откачен!

— Знам — кимна Джо.

— Слушай, човече, не може дай се извиняваш. Това е все едно да признаеш, че си виновен. Да не искаш да те уволнят? Работиш усърдно, амбициозен си. Просто забрави за нея!

— Не мисля, че тя самата си вярваше. Просто искаше да ме разкара.

— Тогава бягай оттам! — твърдо каза Майлс. — Послушай чичо си. Имаш нужда от някоя готина мадама. Тя ще те оправи.

— Не. Прекалено рано е.

— През уикенда?

— Не.

— Съжалявам, приятел. Забравих, че ще ходиш на мач.

— Не. Имах предвид, че пак ще е прекалено рано.

— Трябва само да си представиш, че си с Кетрин.

— Не мога. Ще знам, че не е тя.

— Кой гледа камината, когато стъква огъня? — триумфално се ухили Майлс, който имаше отговор за всичко.

— Майлс, депресираш ме.

— Развесели се, момче. И преди са те изритвали, нали?

— Ами… ходих с Линдзи три години, а тя се премести в Ню Йорк.

— Но продължи да си падаш по момичета, нали?

— Предполагам, че си прав. Е, беше ми нужно известно време. Нещата вече не вървяха, но не беше лесно и въпреки че се разделихме приятелски…

— Много интересно — прекъсна го Майлс. — Исках само да ти кажа, че понякога печелиш, а друг път губиш. Ще го превъзмогнеш.

Джо се изпълни с пиянска надежда. Благодарение на алкохола му се стори напълно възможно да забрави за Кетрин. Дори да излезе с друго момиче. Почувства се по-добре.

— Прав си! — извика той. — Животът е прекалено кратък.

— Точно така — окуражи го Майлс. — А и защо трябва да ходиш там, където не те искат?

— Не мога да се натрапвам.

— А така! А онази Кети…

— Името й е Кетрин — прекъсна го Джо. — И не отговаря на умалителни.

— Ооооо! Съжалявам! — извика Майлс, като грабна чантата на жената от съседната маса и я връчи на Джо. — Получаваш награда! Не го приемай толкова навътре, човече!

— Извинявай! — промърмори Джо и отново изпадна в мрачно настроение. — Просто си мислех, че съм стигнал донякъде с нея.

— Целувахте ли се?

— Не.

— Послушай съвета ми, синко. Щом не сте се целували, доникъде не си стигнал.

Джо въздъхна. Макар и да се изразяваше грубо, Майлс бе напълно прав.

— Върни чантата на жената — изморено каза той.