Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (64)

Глава 64

— Ухааа! — извика Финтан, като свали перуката а ла Мерилин Монро от главата си и я размаха въодушевено. — Още не мога да повярвам, че го е направила. А ти, Кетрин?

Кетрин се замисли за Тара, която не спираше да плаче през последните четиридесет и осем часа, и промърмори:

— Всъщност мога.

— Разкажи ми какво си научила. Томас бил ли е съкрушен?

— Доста разстроен.

— Оооох! — стисна юмруци Финтан. — Да можех да съм муха на стената. Жалко, че Тара не го е записала на видео. Как е тя?

— Сърцето й е разбито.

— Рой Орбисън?

— Не — загадъчно се усмихна Кетрин.

Рой Орбисън в момента лежеше върху гардероба й в кутия за обувки, под четири дебели албума със снимки. Това бе едно от първите неща, които Кетрин направи, когато Тара се появи с багажа си, защото бе убедена, че няма да издържи още два месеца на „Свъъършееенооо ееее“.

— Пак ли дрънка, че ще стане лесбийка, защото никога вече няма да си намери мъж?

— Да. Също като в добрите стари времена.

— Вечерни курсове?

— Говори за подреждане на мозайка, учене на португалски и свирене на банджо. Трябва да те предупредя нещо. Тара смята да включи и теб в програмата.

— Олеле майчице! Банджо! Не съм ли късметлия, че утре трябва да вляза в болницата за следващия курс химиотерапия?

— Истински късметлия.

— Слушай, не мислиш, че ще се върне при Томас, нали?

— Той вече й звънна да я пита дали не може да останат приятели.

— Ясно. Искал е да я изчука. И какво стана?

— Тара му отговори: „Как да останем приятели, като никога не сме били такива?“ Беше страхотно.

— Чудесно. Е, Тара постепенно ще се съвземе. Но в никакъв случай не трябва дай предлагаме да се метне отново на коня. Виж какво се случи след Аласдър.

— Точно така. Какво има в онази кутия в ъгъла?

— Покупките от телевизионния канал. Не се тревожи, връщам ги. А как вървят нещата с теб?

— Много добре — доволно се усмихна Кетрин. — Наистина отлично.

— Все още ли спиш само по три часа на нощ?

— Не знам дали има и толкова.

— Виж се само! Цъфтиш! Кога ще се запозная с Джо?

— Кога искаш?

— Най-добре да изчакаме, докато химиотерапията ми се разкара от главата. Не искам да повърна върху новото ти гадже при първата ни среща. Ще направя лошо впечатление.

Телефонът звънна и Финтан помоли:

— Би ли вдигнала? По-близо си. Кой ли може да е? Каква лудница!

— Ало? — обади се Кетрин. — А, здравейте, госпожо О’Грейди. Наистина ли? Сигурна ли сте? Не, не знам нищо за това. Наистина не знам. Кълна се в Бога. Разбирам. Да. Разби… Почакайте малко. Няма ли да е по-разумно да разберете дали е истина, преди да заплашвате, че ще ги убиете?

Кетрин подаде телефона на Финтан.

— Майка ти. Знаеш ли, че Майло е решил да продаде фермата и да се премести в Лондон завинаги?

 

Тара се надигна от леглото и първо погледна календара, който Кетрин й беше дала. Вече десет дни бе разделена с Томас. Десет дълги безсънни нощи. И огромни количества алкохол, погълнати, за да премахне болката и страха от зловещото самотно бъдеще.

Първоначалната й смелост се изпари още преди да стигне до апартамента на Кетрин. Едва не обърна колата, за да се върне при Томас. Но знаеше, че след унижението, на което го бе подложила, си бе изгорила мостовете към него. Всички й казваха, че ще превъзмогне мъката си, но тя знаеше, че животът й е свършил. Припомняше си безгрижните дни в края на двадесетте си години, когато още имаше време. Разбира се, когато Аласдър я заряза, също мислеше, че с нея е свършено. Но сега, цели две години по-късно, краят наистина бе настъпил.

Вече нямаше сили да се съвземе от удара и да продължи напред. Беше пропиляла последния си шанс.

Мисълта да се върне при Томас бе адски съблазнителна. След като се разделиха, вече не й се струваше толкова лош. Проклетията му не й изглеждаше прекалено висока цена за компанията му. Да, често се караха, но пък се познаваха толкова добре. В това имаше нещо успокояващо. По-добре да си с човек, с когото се караш, отколкото да си съвсем сама. Освен това, когато успяваше да бъде честна със себе си, признаваше, че й липсва не толкова Томас, колкото идеята да е половинка от дадена двойка.

Но въпреки самотата знаеше, че ще допусне огромна грешка, ако се върне при Томас. Освен ако той не се променеше напълно. А и отчаяно й се искаше да избегне унижението, на което се бе подложила с Аласдър.

Моля те, Господи, не ми позволявай да се обадя на Томас. Моля те, дай ми сила. Моля те, накарай го да ми звънне. Накарай го да ми каже, че се е променил.

 

Кетрин беше в кухнята и правеше кафе за Джо и себе си.

— Здрасти! — поздрави я весело тя.

Напоследък почти не спеше, но бе свежа и жизнерадостна, макар от време на време да изпадаше в сънлива замечтаност. Изглеждаше различна. Всички го забелязваха. Онзи ден в службата, когато малкото й стегнато дупе мина покрай стъкления кабинет на Фред Франклин, той сръга Майлс и каза:

— Страхотен задник. Ако можеш да се уредиш с него. — После Фред застина. — Чий е този задник? Не ми казвай, че е на Снежната кралица! По дяволите, точно нейният е! Как можах да му се възхитя?

Тара се усмихна тъжно на приятелката си.

— Тара — бавно промълви Кетрин.

— Какво?

— Това — отвърна Кетрин, като пъхна пръст под колана на Тара и го дръпна.

Появи се огромна пролука.

— Я! — изненада се Тара.

— Ядеш ли въобще?

— Винаги става така. Разделяш се с гаджето си и не можеш да хапнеш нищичко. Ставаш красива и слаба, а после срещаш някой друг. Това е утехата на Майката природа — усмихна се Тара.

— Трябва да хапнеш нещо.

— Не съм гладна.

— Не се скапвай — смъмри я Кетрин. — Томас не го заслужава.

— Не беше чак толкова лош — възрази Тара. — Понякога дори беше мил.

— Дай ми поне един пример.

Тара се замисли.

— Винаги попълваше застраховката на колата ми и данъчната декларация. Знаеше, че мразя да го правя.

— Това е най-малкото, като се има предвид, че го возеше навсякъде. Дай друг пример.

— Държеше се като джентълмен. Отваряше ми вратата и ми държеше стола.

— Старомоден сексист.

Тара въздъхна тежко.

— Добре де, беше много сръчен. Когато сребърната ми верижка се оплете, с часове я разплита, без да я скъса. Аз никога не бих проявила такова търпение.

Кетрин изсумтя презрително.

— Пушехме заедно, опитвахме се да откажем цигарите заедно и заедно се проваляхме — промълви Тара с копнеж. — Палеше ми цигарите, а аз неговите. И ако моите свършеха, винаги можех да разчитам на неговите.

— Искаш да кажеш, че Томас ти е давал от цигарите си безплатно?

— Е, трябваше да си платя, разбира се — усмихна се тъжно Тара. — Но никога не ми е отказвал.

— Развесели се. Много по-добре си без него. Погледни истината. Връзката ви не беше най-великата любовна история.

Тара си помисли, че приятелката й е права. Връзката й не беше нито романтична, нито трагична. Но си беше нейна.

— Виж сега — започна Тара. — Знам, че Томас беше грубиян и пинтия. Съгласна съм, че вероятно съм по-добре без него. Но когато ти ампутират инфектирал крайник, продължаваш да усещаш сърбене.

Кетрин се зарадва, че Тара сравни Томас с ампутиран крайник. Това бе ужасна обида за ампутираните крайници, но все пак бе някакъв напредък.

— Благодаря ти за снощи — промърмори Тара.

— Няма проблеми. Съжалявам, че разплетох пуловера.

— Постъпи чудесно. Самозалъгвах се.

Предишната вечер, за ужас на Кетрин, Тара извади пуловера, който бе плела за Томас, и каза:

— Трябва да го довърша и да му го дам. Срамота е да похабявам преждата.

— Не! — скочи Кетрин, грабна куките, издърпа плетивото и разярено го разплете. — Това е само оправдание да се видиш с него. Също като парите, които ти дължи, забравената завеса за душ и факта, че си пропуснала да сриташ Берил, преди да си тръгнеш. Не, Тара, не!

Тара я изгледа изненадано и прошепна:

— Добре.

Кетрин се върна на мястото си до Джо и промърмори:

— Съжалявам, че стана свидетел на това.

— Страх ме е! — изхленчи Джо.

Всички се засмяха и напрежението се изпари.

Джо наистина беше чудесен. Тара подозираше, че двамата с Кетрин прекарват толкова много време в апартамента й, вместо да се усамотят в неговия, за да я държат под око. Кетрин дори беше преместила телефона от всекидневната в спалнята си и бе конфискувала мобилния на Тара.

— Не мога да ти попреча да му се обадиш през деня — каза тя. — Но поне няма да го направиш, когато се прибереш натряскана у дома.

Джо и Кетрин й бяха попречили една нощ да отиде на разходка с колата пияна.

— Няма да ходя при Томас — обясни им ядосано тя. — Само ще мина покрай дома му.

— Бих те пуснала да отидеш дотам само ако знам, че ще го застреляш — твърдо отговори Кетрин. — А сега върви да спиш.

 

Тара се надигна от леглото и погледна календара. Двадесет дни. Почти три седмици. Скоро щеше да стане месец.

Досега бе успяла да не му се обади. Това бе свръхчовешко постижение, което се дължеше на херкулесова борба. Всеки ден приличаше на тежък военен поход през поле, минирано от възможностите да му звънне. От време на време наистина се потеше от усилията, които полагаше, за да не вдигне телефона.

През уикендите, лишена от успокоението на работата, тормозът се увеличаваше стократно.

След като началната агония попремина, Тара осъзна, че всъщност й липсваше не Томас, а онова, което той представляваше: компания, човек, с когото да правиш планове, чувството, че си част от двойка. Изпитваше дълбока благодарност към приятелите си, но липсата на гадже не спираше да я измъчва.

Преди не се вълнуваше, когато съобщаваше на Томас, че ще закъснее. Но сега, когато нямаше пред кого да се отчита, ужасно й липсваше. И макар двамата с Томас никога да не бяха ходили на почивка заедно, сега се надяваше, че някоя от влюбените двойки — Майло и Лив или Кетрин и Джо ще се съжали над нея и ще я вземе със себе си. Знаеше добре, че чувствата й са глупави и дребнави, но не можеше да се отърси от тях.

Изпитваше такава носталгия към миналия си живот, че дори й липсваше противния, подобен на хралупа кафяв апартамент. Да, беше на името на Томас, но все пак бе и неин дом. А сега се бе свила като бежанка в чуждо жилище, страхуваше се, че досажда на приятелката си и не можеше да се отпусне. Тревожеше се, че прекарва прекалено дълго време в банята. Смяташе, че няма право да каже какво й се гледа по телевизията. Чувстваше се виновна, задето хаби много ток и се притесняваше, че трябва непрестанно да разтребва.

Постоянно си фантазираше как Томас ще дойде и ще я моли на колене да се върне при него. Но с изключение на единственото обаждане по телефона, когато я попита дали могат да останат приятели, той не я бе потърсил повече. Тара бе наясно, че неговата фалшива мъжественост му пречи да си признае слабостите и нуждите. Дори да умираше без нея, нямаше да направи нищо.

Освен тежките мисли за самотното й бъдеще я тормозеха и тревогите по Финтан. Беше изкарал три курса химиотерапия, но очакваните резултати не се появяваха. Кръвните проби показваха, че нищо не се е променило, а и буцата на врата му не се смаляваше.

Онколозите настояваха, че е нужно време и състоянието му ще се влоши, преди да се подобри, но Тара все още трепереше от страх и упорито четеше всичко, което можеше да открие за алтернативните методи на лечение.

 

— Днес се навършват двайсет дни! — извикаха Кетрин и Джо едновременно и заръкопляскаха, когато Тара влезе в кухнята.

Тара потръпна.

— Понеделник сутрин е. Как може да сте толкова жизнерадостни?

— Време е за сутрешното ти оплакване — ухили й се Кетрин.

— Благодаря. Днес ми е мъчно, защото нямам с кого да отида да гледам „Повелителят на конете“.

— Но и Томас не искаше да дойде с теб.

— Позволи ми да погледна с розови очила в миналото си — достойно отвърна Тара.

— Ние не искаме да гледаме „Повелителят на конете“ — каза Кетрин.

— Коя вечер няма да го гледаме? — усмихна се широко Джо.

Известно време двамата се гледаха влюбено, после Кетрин отговори:

— Следващия вторник.

— Не сте задължени да го гледате — каза Тара. — В живота ви има достатъчно романтика. Е, добре, тръгвам за работа.

— Радвай се на двайсет и първия си ден без Томас!

— Ще се прибера късно — съобщи Тара и замълча за момент с надеждата някой от двамата да я помоли да си дойде навреме. — Ще ходя на фитнес, а после някъде другаде.

— С кого?

— С когото намеря. Рави, някой продавач на списания, който и да е. Знам, че действам като по учебник — всички тези кръчми и пиянски нощи.

— Но наруши традицията с липсата на еднократни свалки.

— С човек, когото не би погледнала, ако току-що не си скъсала с гаджето си — добави Джо с мила усмивка, с която искаше да покаже, че и той е преживял същото.

— Има време. Още не съм пропяла.

В мига, когато затвори входната врата зад себе си, Тара си помисли колко глупаво бе всичко. Защо отваряше и затваряше чужда врата, когато си имаше чудесна собствена врата на няколко километра оттук?

Застана на улицата и огледа къщите, магазините и офисите, които се простираха между нея и истинския й дом.

Искам да се прибера у дома.

Да, ама не можеш.

— Добро утро, Тара! — поздрави я весело Рави, когато влезе в офиса. — Чудесни новини. Прочетох в „ЕС“, че „Макс Фактор“ са произвели ново червило. Не твърдят, че е неизтриваемо, но било самоподновяващо се. Не знам за теб, но на мен ми се струва, че звучи страхотно. Предчувствам, че ни предстои разходка до „Бутс“.

— Наистина ли? — зарадва се Тара. — Разкажи ми подробно, Рави.

— Слагаш го и забравяш за него. А ако се притесняваш, че може да се е изтрило, просто притискаш устни и бум! Червилото е свежо, все едно сега си го сложила.

Телефонът на Тара звънна. Обаждаше се Лив.

— Какво има? — притесни се Тара. — Джей Ан ли?

Лив въздъхна.

— Тази жена е ангелът на отмъщението. Но не става дума за нея. Имаш ли някаква дрога?

— Моля?

— Хашиш?

— Нямам подръка. Какво става?

— За Финтан е. Чувства се ужасно от химиотерапията, а някой му казал, че хашишът премахва гаденето. Но нямам представа откъде да намеря. Дизайнер съм, по дяволите! Кокаинът е единственият наркотик, който някога са ми предлагали.