Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (20)

Глава 20

Ресторантът беше съвсем близо до службата. Кетрин благодари горещо на Бога. Мисълта да седи до Джо в тясно такси направо я изпоти. Е, и ходенето пеша не се оказа особено приятно. Чувстваше се неудобно и не смееше да го погледне.

Двамата вървяха с различна скорост. Джо беше доста висок и Кетрин реши, че сигурно върви много бързо. Не искаше да изостане от него, затова ускори ход, после внезапно осъзна, че се е забързала прекалено много и рязко забави крачка. Междувременно, забелязал скоростта й, Джо се уплаши, че я е принудил да бърза, и почти спря. Кетрин го усети и това й се стори неестествено, така че отново ускори. Джо също. Като ту забързваха, ту почти спираха, най-сетне стигнаха; „Лимонов плод“.

Беше модерен, скъп и шумен ресторант. Витрината бе от стъклени тухли и светло дърво. Приличаше много на заведението, където в събота вечер празнуваха рождения ден на Тара. Дори нямаше нужда да поглеждаш менюто, за да разбереш какво предлагат.

Джо си бе направил труда да резервира сепаре. След като ги настаниха, шумът намаля и Кетрин започна да се отпуска. Дори си поръча чаша вино.

— Не ме гледай така! — скара се тя на Джо. — Може да съм старателна и съвестна, но все пак съм човешко същество.

— Не те гледам — усмихна й се той с блестящите си зъби. — Щом ти се пие вино, пий. Поръчай си колкото искаш чаши.

После я погледна толкова мило, че Кетрин не се сдържа и каза делово:

— Да се залавяме за работа. Основните разходи по „Нориаки“…

— Кетрин — нежно я прекъсна той, а начинът, по който произнесе името й, едва не я накара да скочи и да си тръгне, — хайде първо да поръчаме.

Внезапно реши да се отпусне и да си почине поне за час. Три седмици беше отблъсквала Джо и в момента бе останала без амуниции. Майната му, все пак съм човек, каза си тя. Защо да не позволя на някого да се държи мило с мен? Само за един час.

Усмивката й към Джо за пръв път бе лишена от сарказъм или презрение.

— Какъв ордьовър ще си поръчаш? — попита я той.

— Ризото с гъби — отговори весело тя. — А ти?

— Супа с лимон и кориандър. Хей! — извика той, като погледна менюто. — Няма ризото с гъби.

— Невъзможно — усмихна се тя. — Имам предвид, я виж ресторанта!

Кетрин размаха ръка към стените, задължително боядисани в бледожълто, миниатюрните японски градини и кръглите метални плафониери. Джо се засмя и тя видя как разцъфва в очите му. Но когато отвори менюто си, възкликна учудено:

— Няма и супа с лимон и кориандър!

— Невъзможно — засмя се Джо. — Имам предвид, я виж ресторанта!

Беше неин ред да гледа как Джо цъфти.

Не можеше да го вкара в нито една от обичайните категории. Повечето мъже, които я преследваха упорито, имаха самочувствие с размерите на континент. Така и трябваше — ако в броните им имаше пукнатини от неувереност, Кетрин веднага ги откриваше и нанасяше смъртоносни рани. Но ако не беше смахнат егоист, значи бе тъп като пън или наивен като Форест Гъмп. Ней приличаше на нито едно от двете.

Келнерката застана до масата им.

— Съветвам ви да опитате днешните специалитети — започна тя. — За ордьовър предлагаме ризото с…

Кетрин не чу останалото. Избухна в смях, а Джо, зашеметен от неочакваната сърдечност, й се усмихна широко. Тя си припомни доволно колко забавен можеше да бъде един обяд. А докато наблюдаваше как дългите му чувствителни пръсти си играят със столчето на чашата, странно, отдавна забравено усещане пропълзя по тялото й. О, не!

Поръча си талятели. Нямаше да се предаде! Отказа да вземе подходящо за среща ядене, с което не можеше да стане инцидент. Не й пукаше дали талятелите няма да увиснат грозно, докато ги поднася към устата си. Нямаше да се притесни, ако изцапаше брадичката си със сос. Беше готова да си поръча дори спанак и да рискува да полепне по зъбите й, но за съжаление го нямаше в менюто.

Докато ядяха ордьоврите си, разговорът естествено се насочи към общия им интерес — работата. Джо говореше за себе си с лекота и очевидно се надяваше Кетрин да му отвърне по същия начин. Спомена й, че си бил ходил у дома преди няколко седмици. После каза:

— Навърших тридесет през юли и майка ми реши, че сигурно съм гей, щом още не съм се оженил.

След тези думи обаче Джо не направи многозначителна пауза, нито пък я погледна нетърпеливо и тя се успокои. Може пък да не се опитваше да открие дали е сгодена и на колко години е.

— Откъде си?

— От Девън. Аз съм си селско момче по сърце.

Това не е нещо, с което да се гордееш, презрително си помисли Кетрин, но внезапно откри, че отвръща:

— И аз съм от провинцията.

После му разказа за Нокавой. Или поне за природата му. За огромните вълни на Атлантическия океан, които понякога достигаха до прозорците на къщите. За въздуха, който бе толкова свеж, че според Тара „човек може да го реже с нож и вилица и да го яде“. Горката Тара наистина страдаше от мания за ядене.

— Звуча като реклама на Ирландия — засмя се Кетрин.

— Сигурно ти е било доста трудно да напуснеш Нокавой.

— Не. Нямах търпение да се махна оттам — призна тя. — Харесвам анонимността на Лондон.

— Забравено от Бога място, където на хората не им пука един за друг — усмихна се Джо.

— Може и така да е, но пък има великолепни магазини за обувки.

Той се засмя и я изгледа възхитено. Основните ястия пристигнаха. Порцията на Джо представляваше сложна вертикална конструкция.

— Как го правят? — учуди се той. — Аха! Пухкаво канапе, пласт пиле, пласт босилек, после сушени домати и моцарела. Повторете, ако е необходимо. Но не го изпробвайте у дома!

— Можеш ли да готвиш?

Не знаеше защо въобще го попита? Какво я интересува ше?

— О, да — намигна й Джо. — Правя жестоко тайландско къри. Да ти обясня ли как?

Кетрин кимна примирено, а настроението й започна да се разваля. Очевидно Джо щеше да се опита да я впечатли с готварските си умения. Каква скука!

— Първо отиваш на пазар — всеки магазин „Маркс и Спенсър“ ще ти свърши работа. Спираш до щанда за охладени храни. Това е важно, Кетрин — размаха ръка той, — защото много хора допускат грешката да пазаруват от замразените. Взимаш едно готово къри. Прибираш се у дома, махаш капака и надупчваш фолиото с вилица. Четири пъти. Не по-малко. После го пъхаш в микровълновата само за три минути и половина. Сваляш фолиото и го оставяш за още тридесет секунди. Резултатът е чудесно леко препечено къри — навърши усмихнато той. Кетрин се засмя облекчено.

— Е, става малко твърдо — призна Джо, — но не е страшно. Сервираш го с ориз, доставен от кой да е индийски ресторант. А сега ми кажи някоя от твоите рецепти.

— Добре — съгласи се весело тя. — Чакай да помисля. А, ето една хубава. Имаш нужда от телефонен указател, макар че и пуснатите в пощенската ти кутия реклами вършат работа. Вдигаш слушалката, набираш номера и поръчваш голяма пица с допълнително кашкавал и домати. После, това е най-важното, им съобщаваш адреса си. И след по-малко от половин час получаваш великолепно ядене!

— Полезна информация — замислено кимна Джо. — Може да изпробвам рецептата някой път, когато съпругът ми покани шефа си на вечеря.

— Готвиш ли понякога? — попита тя, усетила сродна душа.

— Не — искрено отговори той. — Никога. А ти?

— Мразиш ли хора, които вдигат шум за готвенето?

— Е, не ги мразя, но не ги разбирам.

— Да, знам какво имаш предвид.

— Ако Господ е искал да печем кексове, защо е създал сладкарница „Валери“?

— Точно така!

Усмихнаха се приятелски.

— Можем да станем съавтори на готварска книга — внезапно предложи Джо. — За хора, които мразят да готвят.

— Можем. Знам много рецепти — усмихна се Кетрин с блеснали очи. — Имам една съвсем лесна. Влизаш в „Макдоналдс“. Купуваш си сандвич. Вадиш го от кутията и поднасяш!

— Харесва ми. Чакай да ти кажа чудесна лесна рецепта за вкусно печено. Инструкции: отиди на гости на майка си за уикенда.

— Можем да добавим и лъскави снимки — ентусиазирано каза Кетрин. — Хора, които ядат от пластмасови кутии, и доставчици на пипа.

— Това ще е невероятна промяна в обикновеното гастро-порно — захили се Джо. — Делия Смит, дните ти са преброени!

Макар и неохотно Кетрин бе принудена да признае, че Джо е свестен. Или поне изглеждаше такъв. Но това вероятно означаваше, че е сериен убиец.

Настъпи тишина и за пръв път забелязаха, че навън вали.

— Дъжд — въздъхна Кетрин.

— Обичам дъжда.

— Ти май обичаш всичко — каза Кетрин и изведнъж се вкисна. — Има ли мъжка версия на Майка Тереза? Защото ако има, това си ти.

Джо се засмя.

— Просто смятам, че повечето неща могат да се обърнат в твоя полза. Например дъждът. Представи си следната сцена — подкани я той, като размаха елегантно ръка. — Навън вали проливно, но ти си у дома. Дъждът плющи в прозорците, а ти лежиш на канапето пред камината, в която пламти буен огън. Бутилка червено вино…

— Носиш дебели чорапи и пухкав анцуг — прекъсна го Кетрин, изненадана от поведението си.

Джо кимна.

— Очакваш доставка на китайска храна…

— По телевизията тече страхотен филм…

Очите на Джо заблестяха ентусиазирано.

— Черно-бял…

— „Филаделфийска история“…

— „Казабланка“…

— Не — извикаха едновременно. — „Римска ваканция“!

Втренчиха се един в друг. Стори им се, че ги е ударил гръм. Кетрин почувства, че Джо е проникнал дълбоко в душата й. Когато келнерката избра точно този момент да ги попита дали са свършили, бе готова да я разцелува, макар че Джо с удоволствие би я пребил.

Опитвайки се да удължи приятния обяд, Джо ентусиазирано предложи на Кетрин да си поръча десерт.

— Какво ще кажеш за шоколадова торта? — попита той, като отвори менюто. — Или крем карамел с шоколадов сос?

Кетрин стисна устни. За каква я смяташе? За жена ли?

— Ти ще си поръчаш ли нещо?

— Не, но…

— Добре тогава — кимна ледено тя и той се зачуди какво е объркал.

Катрин си погледна часовника и видя, че определеният час е изтекъл. Всъщност бяха минали почти два часа и тя се ядоса на себе си.

Наложи сериозното си изражение, поръча си двойно еспресо и с рязък тон започна да изброява разходите по „Нориаки“. Искаше да му покаже, че веселбата е приключила, затова извади компютърната разпечатка от чантата си. А за да задоволи жестокостта си — нямаше друга причина, — сложи и калкулатора на масата.

— Да пийнем по един ликьор — предложи Джо, когато тя приключи. — Само един и ще се връщаме на работа.

Кетрин поклати глава.

— Хайде де — помоли я Джо. — Както един мъдър мъж каза навремето: „Няма ли да останеш още малко?“

— Ще ти отговоря с думите на един от великите мозъци на двайсети век — студено отвърна Кетрин, като пусна калкулатора в чантата си. — „Това е всичко, приятели!“

Остави го да плати сметката и потисна чувството си за вина. Все пак не беше искала да обядва с него. Но когато Джо се надигна, не можа да се сдържи и каза заядливо:

— Не забравяй касовата бележка, за да я дадеш за осребряване.

Нараненият му и отвратен поглед я накара да съжали за думите си.

Наближаваше четири, когато се върнаха в офиса. Как бе възможно? Е, нямаше да се повтори. Тя щеше да се погрижи за това. Бездруго Джо сигурно щеше да бъде изритан от работа още преди края на месеца. Трудовият му стаж тук бе доста дълъг според стандартите на „Брийн Хелмсфорд“. А изчисляването на обезщетението му щеше да й достави огромно удоволствие. Единственият проблем бе, че Джо работеше много добре и хората го харесваха. Това определено я плашеше.

Но вечерта, когато се прибра у дома, лошото й настроение бе изчезнало напълно, а очите й блестяха щастливо. Разбира се, самата тя нямаше представа за това, докато Тара не й го каза. Новината никак не я зарадва.