Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (32)

Глава 32

На следващия ден, изправена гордо в цялото си величие от метър и петдесет, Джейн Ан отлетя за Лондон с двама от огромните си мълчаливи синове.

Никой от тях не бе пътувал със самолет досега. Всъщност рядко бяха излизали дори от област Клеър. В старомодните си евтини дрехи, застанали сред блясъка и тълпите на летището, тримата изглеждаха като от друга планета.

Тара и Кетрин отидоха на работа чак по обед, а в четири потеглиха да ги посрещнат на летището.

— Ето ги! — извика Тара и посочи Джейн Ан, Майло и Тимъти, които стояха в кръг около куфара си като бежанци.

Джейн Ан бе облечена в древно черно палто с яка от астраган. Майло носеше взето назаем кафяво сако върху гащеризона си, а Тимъти — единствения си костюм. Тъмносин, на тьнки райета, с широки ревери, с него се бе оженил преди двайсетина години. Костюмът бе толкова стар, че отново бе на мода. Тимъти бе понаедрял, откакто го бе обличал за последен път. Или пък просто му бе тесен заради дебелия пуловер под него.

Въпреки че не изглеждаха кой знае колко изискано, семейство О’Грейди не се впечатлиха от лудницата на „Хийтроу“. Движеха се бавно както из Нокавой и се засмяха, когато млад бизнесмен се провря забързано покрай тях и изсумтя недоволно:

— Ама че хора!

— Сигурно е въпрос на живот и смърт — отбеляза Джейн Ан.

— Надали — ухили се Майло. — Изглежда още по-важно.

Потеглиха направо към болницата, натъпкани във фолксвагена на Тара. Майло и Тимъти се настаниха отзад заедно с Кетрин. Протоколът диктуваше, че колкото и да са едри синовете, ирландската мамичка сяда отпред.

Настроението не беше мрачно. Чуха последните клюки от дома и дори се засмяха няколко пъти. От време на време Кетрин се сепваше ужасена.

Тара също се държеше откачено, сякаш смяташе, че семейство О’Грейди са дошли в Лондон на екскурзия.

— Това е дворецът Кенсингтън — посочи тя напред.

— И какво става там? — любезно попита Майло.

— Там живееше принцеса Даяна — заекна Тара.

— Леле, сигурно е имала страхотна сметка за отопление! — присви очи, за да види по-добре, когато минаха покрай двореца.

Болницата приличаше повече на хотел, отколкото на място, приютило болни и умиращи, но никой от семейство О’Грейди не каза и дума. Нито пък си губиха времето да купуват бонбони или цветя за Финтан. Настроението се промени и всички бяха изплашени.

Напрежението се засили, докато се качваха нагоре с асансьора и вървяха по широкия, застлан с линолеум коридор към стаята, която Финтан споделяше с още пет души. Пред летящата врата Джейн Ан стисна Кетрин за ръката.

— Как изглежда той?

— Чудесно — отвърна Кетрин със свито сърце. — По-слаб отпреди и вратът му е подут, но иначе е добре.

Нямаше нужда да споменава, че не бе изглеждал никак добре, когато го върнаха от биопсията. Мускулите на краката й се свиха при спомена за посивялото лице на Финтан, който й прошепна със затворени очи:

— Болката беше невероятна. Наистина видях звезди.

Тара и Кетрин отстъпиха назад и направиха място на семейство О’Грейди. Тримата се струпаха около бялото метално легло на Финтан. Сандро седеше на стол отстрани.

— Господ да благослови всички тук! — поздрави Майло който водеше групата.

— Страхотен блейзър, Майло — със слаб гласец каза Финтан, който лежеше неподвижно, издокаран в новата си пауновосиня копринена пижама.

— Направо съм неотразим — засмя се Майло.

— Здрасти, мамо! — поздрави Финтан майка си.

— Ужасен си — проплака тя със сълзи на очи. — Така да ни разтревожиш!

— Но, честно казано, избра подходящия момент — обади се Тимъти.

— Да, изчака да приберем сеното — обясни Майло. — На това му викам аз почтен човек.

Сандро се мотаеше наоколо притеснено. Сутринта изчака до леглото завръщането на Финтан от биопсията и след като се увери, че приятелят му разполага с всичко, от което се нуждае, каза уплашено:

— Ами ако не ме харесат?

— Кой? — учуди се замаяният от болка Финтан.

— Семейството ти. Как да се държа с тях? — попита Сандро, като нежно сложи ръка върху изтормозеното от биопсията бедро на Финтан.

— Ох, ох, Господи! — сгърчи се Финтан. — Моля те, недей! Горкото ми бедро.

— Извинявай, извинявай, извинявай! Моля те, прости ми! Е, какво ще кажеш, с този костюм ли да остана, или да съм по-небрежен?

— На кого му пука? — измъчено промърмори Финтан. — Имаме по-важни неща, за които да се тревожим, нали?

— Прав си. Все едно да почиствам пепелниците на „Титаник“ — съгласи се Сандро.

Сега Финтан го призова да излезе от сянката.

— Сандро — каза той официално от леглото, — това са мама, Джейн Ан, и братята ми — Майло и Тимъти.

Сандро нервно протегна ръка.

— Здравейте! Приятно ми е да се запознаем.

— Сандро е моят… — многозначителна пауза от страна на Финтан — … приятел.

— Двамата с Финтан сте се взели? — досети се Джейн Ан.

Сандро се ужаси.

— Не! Нищо не взимаме — побърза да излъже той.

— Не, не — обясни му Финтан. — Мама има предвид, че сме гаджета.

— Аха! Разбирам. Да, госпожо О’Грейди, двамата с Финтан сме се взели.

— А откъде си? — мило попита Джейн Ан.

— Италия. Рим.

— Рим! Срещал ли си папата?

— Мамо! — махна с ръка Финтан.

— Да, срещал съм Папата — изненада ги Сандро. — Е, наистина имаше много народ, но съм ходил на службата на площад „Свети Петър“ с майка ми.

— Ти си благословен — възхитено се вторачи в него Джейн Ан. — Красиво ли беше?

— Великолепно — потвърди Сандро, като се зачуди дали да опише прекрасната лилава мантия на папата.

После обаче реши, че е по-разумно да не го прави. Нещата вървяха много по-добре, отколкото бе очаквал, и не биваше да се проваля.

Майло заклещи дежурния лекар в кабинета му и заговори толкова тихо, че доктор Сингх едва го чуваше.

— Аз съм най-големият брат на Финтан — представи се той. — Отгледах го като баща. Наясно съм със СПИН-а. Не мислете, че сме невежи, като сме от провинцията. Можем да понесем истината.

Доктор Сингх бе зает човек, работил тридесет и два часа без прекъсване, а и не беше от търпеливите. Майло се върна в стаята, напълно убеден, че брат му не е болен от СПИН.

В седем и половина, когато и шестимата се приготвиха да си тръгнат и да оставят Финтан да поспи, откъм коридора се чу шум от забързани стъпки. Лив нахлу в стаята с развята руса коса, порозовяла кожа и наситеносини очи. Приличаше на викингска кралица. Когато видя тълпата около леглото на Финтан, тя се закова изненадано на място.

— Лив — извика я Финтан, — заповядай, влез. Това е майка ми, а това са братята ми — Тимъти и Майло.

— Здравейте! — учтиво поздрави Лив. — Как сте?

Тя се ръкува и с тримата, но когато спря пред Майло, се вторачи в него.

— Съжалявам — извини се Лив, — но толкова приличате на Финтан.

— Ами! Финтан е хубавецът — сви рамене Майло и се усмихна. — Аз съм само бледа имитация.

— Въобще не е вярно — прекъсна го галантно Финтан. — Винаги съм те взимал за пример.

Наистина двамата много си приличаха — тъмносини очи и черна коса, но Майло сякаш бе подстриган с косачка за трева.

— Имаше ли късмет? — попита Финтан.

— Открих ги! — въодушевено отвърна Лив и му подаде елегантна торбичка, от която Финтан извади две изключително красиви стъклени чаши в тюркоазено и лимоненозелено.

— Какво е това? — попита Тара.

— Преди два часа, когато дойдох тук, Финтан се жалваше колко е грозна чашата му за вода — обясни Лив.

— Бях виждал тези красавици в „Ел Декорасион“ — продължи Финтан. — И готината Лив веднага изтича до магазина на „Конран“, за да ми направи подарък.

— Далеч ли трябваше да ходиш? — попита Майло.

Лив порозовя.

— В сградата на „Мишлен“ ги нямаше, затова отидох с такси до магазина на улица „Марилебоун“, но и там нямах късмет. За щастие ги открих в „Хийл“.

Майло, който никога не бе стъпвал по на изток от Шанън, кимна мъдро, сякаш одобряваше избора й. Точно така, в „Хийл“ винаги ще намериш каквото търсиш.

— Хайде, време е да тръгваме — подкани Тара останалите и се надигна от мястото си.

— Закъде си се разбързала? — подкачи я нежно Майло.

— Нали се канехме да…

Тара загря учудващо бързо. Семейство О’Грейди смяташе, че е проява на лоши маниери да си тръгнеш веднага след появата на нов посетител.

Тя седна на стола си и се завъртя към Финтан.

— Утре в колко часа ще те изпишат?

— Няма да ме изписват.

— Моля?!

— Сега пък какво ставаше, по дяволите?

— Няма нищо страшно — обясни Финтан. — Имам лека инфекция на врата, откъдето извадиха лимфния възел, и лекарите искат да ме държат под око, докато се оправя напълно. А ако не се оправя, ужасно ще се ядосам, защото ще се наложи да ми ампутират врата. И тогава ще заприличам на играч на ръгби.

— Колко време трябва да останеш тук? — уплаши се Кетрин.

Новината никак не й хареса. Безплатните легла в болница бяха рядко срещано явление. Само ако персоналът се притесняваше много за някого, можеше да го уреди с такова.

— Пет-шест дни — сви рамене Финтан. — Ще видим.

След тридесет минути пожелаха лека нощ на Финтан и тръгнаха към вратата.

— Кетрин, Тара — прошепна Финтан, — дръжте Сандро под око — помоли ги той. — Не че сега е същото, но след случилото се с последния му приятел… се тревожа за него, а докато съм болен, не мога да направя нищо.

На паркинга Сандро дръпна Кетрин и Тара настрани.

— Трябва да поддържаме Финтан в добро настроение — настоя той. — Да го забавляваме и да не му позволяваме да се тревожи.

 

Семейство О’Грейди щяха да се настанят в апартамента на Кетрин. Това бе най-доброто решение — тя имаше малка стая за гости, където щяха да спят момчетата, блестяща от чистота спалня, подходяща за ирландска майка, и прилично разтегателно канапе за собствените си нужди. Както каза Тара: „Те не биха се съгласили да отседнат при мен, защото живея в грях.“ Пък и Томас категорично бе отказал да ги приеме.

Джейн Ан изсипа безброй похвали за апартамента на Кетрин.

— Прекрасен е! Прилича на жилище на филмова звезда.

— Не е така — възрази Кетрин. — Трябва да видиш апартамента на Лив. Той наистина прилича на холивудски дом.

— Тя е чудесно и мило момиче — каза Джейн Ан. — И чак от Швейцария.

— От Швеция — поправи я Майло.

— Добре, от Швеция — съгласи се Джейн Ан. — Но е чудесно момиче, нали, Майло?

— Има великолепни зъби и прекрасни маниери. А сега къде да оставя тези неща?

Кетрин вдигна глава и изненадано забеляза, че кухненската й маса е отрупана с храна. Пушена шунка, черен хляб, пудинг, масло, чай, кифлички и пиле, увито във фолио.

— Не трябваше да носите нищо за ядене — изстена тя.

Тази сутрин бе купила тонове храна в чест на гостите си. Никога нямаше да успеят да я изядат. Хладилникът й не бе виждал такъв екшън досега.

— Не може хем да ти се изтърсим на главата, хем да очакваме да ни хрантутиш — обади се Майло.

— Прав е. Не може — проговори Тимъти, а това бе рядко събитие.

— Искаш ли един сандвич? — подкани я Джейн Ан.

— Не, благодаря.

— Трябва да хапнеш нещо. Само кожа и кости си. Нали така, Тимъти?

— Така си е.

— Нали така, Майло?

— Остави горката Кетрин на мира.

 

На няколко километра от апартамента на Кетрин Тара гькмо се прибираше у дома.

— Горкото ми бебче — чу тя гласа на Томас от кухнята. — Ела да те прегърна!

Сърцето й подскочи, идваше й да полети от облекчение. Томас се държеше мило с нея. Слава богу! Чак сега, когато всичко беше наред, можеше да признае колко опънати бяха отношенията им, откакто… откакто бяха провели онзи кошмарен разговор за бременността й. Жалко че трябваше да се случи нещо толкова ужасно, за да се оправят нещата.

Тара се втурна в кухнята и видя как Берил се сгушва в Томас.

— Къде беше? — попита я заядливо той.

— В болницата — отговори смутено тя.

Ами прегръдката й?

— Помолих те да нахраниш Берил сутринта, а си забравила — обвини я Томас. — Горкото ми бебче! — погали той проклетата котка. — Горкото ми гладно бебче.

Най-после със свито сърце Тара осъзна, че Томас бе говорил на гадната котка.

— Съжалявам — извини се тя изморено, — но имах други грижи.

Томас въздъхна.

— Какво мислим за жени, които се грижат повече за приятелите си, отколкото за храната на Берил? — обърна се той към котката. — Не ги харесваме, нали? — поклати глава Томас. — Не, не ги харесваме.

— Майната ти! — избухна Тара.

Винаги беше оправдавала противното отношение на Томас към приятелите й с неувереността му, но този път прекаляваше.

— Финтан е болен от рак!

— Така ли?

— Да.

— Помисли малко, Тара. Лимфната система е част от имунната. А той страда от имунна недостатъчност. Вероятно от придобита имунна недостатъчност…

— Томас, Финтан не е болен от СПИН, а от рак.

Томас изсумтя презрително.

— Болен е от рак — настоя Тара.

— Друго не можеше и да се очаква — злобно отбеляза Томас. — Това, което прави, е противоестествено.

— Човек не хваща рак от анален секс.

Томас се намръщи и сложи ръце върху ушите на Берил.

— Трябва ли да си толкова груба?

Тара го изгледа замислено.

— А ти трябва ли да си толкова груб? — най-после отвърна тя.