Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (52)

Глава 52

Джо каза на Кетрин, че ще си помисли за поканата й. Той бе човек, който държеше на думата си, и наистина си помисли.

След като Кетрин го отхвърли с намеците си за сексуален тормоз, той потисна чувствата си към нея, тъй като бе реалност. Но не ги заля с киселината на огорчението, за да корозират в нещо грозно и изопачено. Макар и избледнели, чувствата му бяха напълно запазени и готови да се възродят отново.

Не само искаше да излезе с Кетрин, но и да я заведе на много специално място.

Вълшебно място. Незабравимо. За дай покаже колко държи на нея. Но къде? Страхотна вечеря? Полет с балон? Уикенд в романтичен хотел? В Рейкявик? В Барселона?

Нужно му бе най-доброто.

През целия уикенд напрягаше мозъка си, но не измисли нищо. В понеделник и вторник също не му дойде вдъхновение.

Внезапно в сряда се сети. Всичко му се изясни за миг. Вече знаеше как трябва да действа с жена от калибъра на Кетрин.

Но как да го постигне? Щеше ли да успее за следващата събота? Подобно нещо отнемаше месеци, дори членовете чакаха поне осем седмици. Осъзна, че има нужда от помощта на приятеля си Роб. Нямаше да се справи сам. Вечерта се отби в апартамента му, защото подобна важна задача изискваше лично посещение.

— Срещнах едно момиче — започна Джо.

— Знам.

— Не, друго.

— По дяволите!

— Казва се Кетрин и много държа на нея.

— Браво на теб!

— Трябва да направиш върховна саможертва.

Роб го изгледа несигурно.

— Какво имаш предвид?

— Събота…

— Събота!

Невъзможно бе Джо да се надява…

— Събота — повтори Джо решително.

— Не, приятелю — изхленчи Роб. — Няма начин. Не ме моли да го правя. Не искам да те обидя, като ти откажа.

— И аз не искам да ти забия кроше в носа.

— Така значи, а?

— Отчаян съм.

— Приятели сме от доста време. Не вярвах, че можеш да постъпиш така с мен.

— Съжалявам, но нямам избор.

— Коя е тази жена? Памела Андерсън ли?

— По-готина. Е, какво ще кажеш? Да? Или да?

— Не можеш ли да я заведеш някъде другаде?

— Не. Само най-доброто за Кетрин. Хайде, Роб! Ще ти се реванширам. Ще ти платя колкото поискаш.

— Парите не вършат работа. Обиден съм.

— Ще чуя ли „да“?

— Ще си помисля.

— Не! Трябва да знам веднага.

Роб го изгледа изненадано.

— Май много си хлътнал.

— Така е.

— Е, аз също.

— Добре. Моля те, направи го. Двеста лири?

Роб въздъхна. Нямаше начин да излезе на глава с него.

— Е, добре. Двеста и петдесет и въпросът ти се урежда.

 

В четвъртък следобед служебният телефон на Тара звънна. Обади се Кетрин, звучеше потисната.

— Какво става? — попита Тара, уплашена да не би да има лоши новини за Финтан.

— Получих имейл от Джо.

— И?

— Покани ме да излезем в събота.

Тара едва не получи инфаркт.

— Не мога да повярвам! Нали каза, че уж бил ужасен и те пренебрегвал цяла седмица. А сега ми съобщаваш, че ще излизате в събота вечер! Браво на теб!

— Не в събота вечер. В събота.

— До Париж ли ще ходите?

Смехът на Кетрин прозвуча горчиво.

— Не.

— Обяд в прочут ресторант?

— Не.

— Какво тогава? Не и в шибаната зоологическа, нали? Не и през ноември.

— Не. Ами… — Кетрин заекна от срам.

— Къде? Какво?

— Той ще…ще…

— Какво ще?

— Ще ме води на футболен мач — най-после изтърси Кетрин, почервеняла от унижение.

— Футболът е последният писък на модата — предпазливо каза Тара.

— Не е нужно да лицемерничиш.

— Кой ще играе?

Много зависеше от това. Дали Кетрин щеше да прекара събота следобед на някоя кална поляна в предградията, където играят два смотани отбора? Или на голям готин стадион с удобни седалки, хамбургери, програми и сувенири? На мач, където билетите струваха повече, отколкото в театрите в Уест Енд?

— Не знам. „Арсенал“ и още някой.

— „Арсенал“!

— Знам. Господи, Тара, иска ми се да не се бях забърквала в това. Ще умра от срам. Ама че наглост! Ако не беше Финтан…

— Билетите за „Арсенал“ са по-скъпи от злато!

— Така ли?

Внезапно нещата придобиха различен оттенък.

— Да намериш билет за мач на „Арсенал“ е по-трудно, отколкото аз да вляза в дънки осми размер.

— Откъде знаеш?

— Рави е фен на топчиите.

— На кои?

— Така викат на „Арсенал“! Господи, имаш доста да учиш. Ще трябва да те изпратя на курс при Рави.

Рави направи знак, че ще й пререже гърлото и завъртя уплашено очи. Ужасяваше се от Кетрин. Загадъчната й хубост не му действаше, тръпки го побиваха от нея.

— Откъде знаеш толкова много за футбола? — попита Кетрин.

— Рави отговаря за футболното ни тото. Кажи ми какво пише в имейла на Джо. Прочети ми го.

Кетрин се огледа притеснено наоколо и още повече сниши глас.

— „Събота следобед, Хайбъри. Халба бира, «Арсенал» срещу «Евъртън» и ти. Какво ще кажеш? Обещавам да ти обясня правилата, а после да те нахраня.“

Тара едва не избухна в сълзи.

— Това е прекрасно! — ахна тя. — А после ще те води на вечеря. Не ми спомена за вечерята.

— Ами…

— Ами я!

— Е, ще изчакаш до неделя, за да напуснеш Томас, нали? Искам да съм сама в апартамента си в събота.

— По дяволите! — изсумтя Тара. — А аз исках да го напусна още тази вечер.

— Само да си посмяла!

— Какво ще облечеш? — попита Тара въодушевено. — Носи джинси. Иска ми се и аз да можех да обуя джинси. Прояви малко смелост. Обуй готини впити джинси.

— Ами ако…

— Ако какво?

— Ами ако… нали разбираш… ако после станем интимни…

— Кетрин Кейси! На първата среща! Шокирана съм.

— От джинсите ще ми останат следи по краката и стомаха. А това не е никак секси. Ами бельото ми? — колебливо попита тя.

Тара се стресна от неприсъщата за Кетрин откровеност.

— Да нямаш предвид колан с жартиер и други такива?

— Аха!

— Страхотно! Крайно време е някой мъж да оцени красивото ти бельо. Но си права, не можеш да облечеш такова бельо с джинси. Защо не обуеш бикини, на които пише „Направих удар в Хайбъри“? Няма начин да не ги хареса. Или пък въобще не слагай бикини. Стига да се обръснеш, той ще умре от кеф! Ха-ха-ха!

Кетрин съжали, че бе споделила с Тара размишленията си на тема „Жилет“.

— Финтан ще полудее от радост — доволно отбеляза Тара.

Самата тя бе изключително щастлива. Възможността Кетрин и Джо да станат гаджета сигурно щеше да разкара Финтан от главата на Тара. Макар да бяха изминали няколко дни, откакто й бе отправил молбата си за последен път. Всъщност цяла седмица, но това не я успокояваше.