Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (3)

Глава 3

Докато Финтан и момичетата се забавляваха в ресторанта, на две минути път от тях течеше купон. Всъщност купоните бяха няколко, тъй като беше петък вечер в Лондон, а това бе квартал Камдън, но на този купон присъстваше Лоркан Ларкин.

Лоркан Ларкин беше човек с късмет във всяко отношение. Е, като изключим името, което звучеше смешно. Метър и осемдесет и пет, с широки рамене, плосък корем, тесен задник и дълги крака. Поддържаше тялото си с ядене, пиене и пушене на корем. Имаше гъста грива от дълга до раменете червена коса, тъмнолилави очи и една от най-красивите чувствени усти в Камдън в края на двайсети век.

Хиляди жени се шашваха, когато се запознаеха с Лоркан, и незабавно полудяваха по него.

— Но аз не си падам по червенокоси мъже — беше всеобщият рефрен. — Толкова се срамувам!

Лоркан беше специален. По улицата никога не му подвикваха: „Виж тоя рижав грозник!“ Следваха го само влюбени погледи.

А в редките случаи, когато някоя красавица се колебаеше дали да се гмурне решително в дълбокото, той разкриваше тайното си оръжие. Ирландския си акцент. Но не онзи груб и твърд селски говор, който хората имитираха презрително, когато искаха да се подиграят на ирландците. Мекият глас на Лоркан беше мелодичен и нежен. Не го беше страх да вмъкне и по някой стих в разговора, ако сметнеше, че си заслужава. Жените оставаха като хипнотизирани от тембъра му. Разбира се, той правеше всичко възможно да ги впечатли.

Точно когато Тара си поръча два десерта с оправданието, че днес е рожденият й ден, Лоркан реши да изчука Кели, шестнадесетгодишната дъщеря на домакинята. Очевидно момичето си падаше страхотно по него. Сваляше го цяла вечер, гледаше го многозначително с големите си влажни очи и отъркваше твърдите си гърди в рамото му, когато минеше покрай него. Е, Анджелин, майката, можеше и да се ядоса, но не за пръв път майка и дъщеря щяха да се скарат заради него. Нито за последен. Той се вторачи в Кели, развеселен от пубертетските й закачки. Краката й бяха дълги и слаби, дупето — стегнато и закръглено. Личеше си, че е от типа жени, които надебеляват и се отпускат рано. След няколко години щеше да загуби привлекателността си и да отиде по дяволите — шкембе, паласки и увиснали тлъстини. Но в момента изглеждаше чудесно.

— Време е да тръгваме, приятел — напомни му Бенджи, като се опитваше да прикрие тревогата си.

Лоркан трябваше да се появи на рождения ден на гаджето си Ейми преди няколко часа.

— Не още — небрежно отвърна той.

— Но… — запротестира Бенджи.

— Махни ми се от главата! — грубо го прекъсна Лоркан. Бенджи беше бивш съквартирант и неофициален светски секретар на Лоркан. Мотаеше се с него с надеждата, че невероятният успех на Лоркан с жените щеше да се прехвърли и върху него. В случай че този план се провалеше, оставаха отритнатите от красавеца — цял легион, — които Бенджи можеше да утеши в леглото.

Лоркан се надигна грациозно от канапето и тръгна с влюбено изражение към Кели, която не успя да прикрие триумфа в очите си. Бенджи не чу разговора им, но се досети за какво става дума. Веднъж Лоркан, ей така от добро сърце, бе споделил с него някои от сваляческите си тактики.

— Опитай да прошепнеш нежно в ухото й: „Ужасна си! Направо ме съсипваш с прекрасните си очи“ — беше го посъветвал той. — Или пък се правиш на притеснен и нервен и промърморваш: „Извинете ме за нахалството, но просто трябваше да ви кажа, че никога не съм виждал толкова красива уста като вашата. Съжалявам, че ви обезпокоих. Няма да ви досаждам повече.“ Това ще увеличи шансовете ти за успех на сто процента — беше обещал той.

Но сто процента от нищо си бяха нищо. А успешната тактика на Лоркан спечелваше на Бенджи само презрителен смях, а веднъж дори и шамар, от който ушите му звънтяха няколко дни.

— Къде греша? — отчаяно попита Бенджи, когато слухът му се възвърна.

Е, вероятно нямаше да има проблеми, ако не беше метър и седемдесет, дебеличък, с пясъчноруса оредяваща коса, но Лоркан не му го каза. Беше му приятно да играе ролята на добър и отзивчив приятел.

— Добре — ухили се той. — Слушай майстора. Намираш две момичета. Едното не трябва да е много хубаво. Започваш да сваляш грозната и пренебрегваш красивата. Плашилото умира от кеф, че са го предпочели пред сексапилната му приятелка. А готиното парче побеснява и се опитва да те накара да му обърнеш внимание. И тогава си избираш едната.

Бенджи се изпълни с надежда. Думите на Лоркан звучаха логично.

— Имаш ли и други съвети?

Лоркан се замисли за момент.

— Всяка жена харесва нещо у себе си. Нарича го „най-хубавата ми черта“. Трябва да разбереш какво е то. А повярвай ми, човече, винаги е очевидно. И тогавай правиш комплимент за него.

Бенджи кимна доволно.

— Трябва ли да знам още нещо?

— Дебелите момичета се стараят повече.

Секунди след като Лоркан и Кели изчезнаха, Анджелин, привлекателна жена, която се тревожеше за размера на корема си, се втурна към Бенджи.

— Къде отиде Лоркан? — разтревожено попита тя. — И къде е Кели?

— Ами… не знам — заекна Бенджи. — Но не се тревожи. Сигурен съм, че не са отишли далече — добави той глупаво.

Наистина не бяха далече — намираха се в розовата спалня на Кели, където кувертюрата на леглото едва се виждаше от натрупаните върху него плюшени играчки. Кели изглеждаше като жена, но иначе си беше още дете.

Нещата с Лоркан се развиваха прекалено бързо. Беше искала да я целуне, за да може после триумфално да каже на майка си: „Виждаш ли, дърта дебелано, аз съм много по-хубава от теб!“ Още не беше решила дали да му позволи да я погали по гърдите — през дрехите, разбира се. Но когато Лоркан започна да разкопчава джинсите си, действията му я шокираха. Шокът се усили, щом панталонът му се свлече и той размаха огромния си пенис пред лицето й.

— Хайде да се върнем на купона! — предложи тя ужасено.

— Не още — усмихна се Лоркан и решително сложи ръка върху копринената й коса.

Когато се върна в стаята, Бенджи го погледна с възхищение и завист.

— Развратно копеле! — промърмори той.

— Не я изчуках — очите на Лоркан се бяха навлажнили от собствената му доброта. — Честта й е непокътната.

— Да бе! Сигурно не си я пипнал — презрително отвърна Бенджи. — Ами Ейми? Днес е рожденият й ден.

— Какво да направя? — ухили се Лоркан и безпомощно сви рамене. — Обичам жените.

— Не е вярно — възрази Бенджи. — По-скоро ги мразиш.

— Хайде, време е да вървим. Размърдай се, човече, закъсняваме — нареди Лоркан и се понесе напред, без да обръща внимание на унизената и разплакана Кели, която седеше на стълбите.

— Защо винаги се отнасяш толкова гадно с жените? — попита Бенджи, щом излязоха навън в хладната октомврийска нощ и застанаха да чакат такси. — Какво ти е причинила майка ти? Кърмила те е прекалено дълго? Или въобще не те е кърмила?

— Майка ми беше велика — спокойно отговори Лоркан.

Защо хората вечно търсеха тъпи фройдистки причини за пренебрежителното му отношение към жените? Всъщност всичко бе съвсем просто.

— Бенджи, нали знаеш стария виц?

— Кой стар виц? — извика Бенджи, а когато Лоркан не му отговори, проследи погледа му, вперен в трите жени и мъжа пред близкия ресторант. — Кой стар виц? — настоя Бенджи, вбесен от четиримата нахалници, които им измъкнаха таксито под носа.

— Защо кучетата си лижат топките?

Бенджи зачака мрачно.

— Защото могат — обясни Лоркан с досада. — Защото могат.