Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (51)

Глава 51

В понеделник сутринта Кетрин отиде на работа притеснена и готова за унижение. Как щеше да погледне Джо Рот? Ами ако не отвърнеше на безсрамната й свалка? Щеше да умре!

Мислеше въобще да не ходи на работа. Не можа да реши дали да носи много грим, с който да покаже, че не й пука от нишо, или да не слага никакъв с надеждата бледото й лице да стане невидимо. Опита се да гледа оптимистично. След като се прибра от летището, почти успя да сложи в ред апартамента си. Финтан вече си бе у дома, а не в болница. Това бяха добри новини, нали? Финтан бе в ужасно настроение и след като му разказа за унизителното си извинение пред Джо Рот, едва изсумтя нещо в отговор.

Въпреки намерението да не поглежда към Джо, докато си събличаше палтото, установи контакт с очи с него. Забеляза, че той й се усмихваше леко. Усмихваше ли се? Или й се присмиваше?

През целия уикенд се бе молила Джо да заличи унижението й, като я покани да излязат. Копнееше да се приближи към нея, непринудено да седне на бюрото й и да й каже многозначително:

— Помниш ли онзи проект, за който ми спомена в петък? Защо не го обсъдим на обяд?

Но той не го направи. Остана цяла сутрин на бюрото си и постепенно надеждите й започнаха да се изпаряват. Е, не бе нужно да я кани на обяд. И едно питие щеше да свърши работа. После реши, че дори и простичка разходка щеше да я зарадва. А и не бе задължително да я кани лично. Можеше да й звънне по телефона или да й напише имейл. В един часа си помисли, че би се зарадвала на каквото и да е. Дори и на хартиено самолетче с надпис „Искаш ли да се изчукаме?“

Но нищо не стана. Джо не дойде при нея и следобед. Може би наистина бе гадже на Анджи, колкото и да не й се вярваше. Но тогава би й казал „Съжалявам, имам си приятелка“, вместо „Ще си помисля“. Ако Анджи не бе пречка, това означаваше, че той просто не иска да излезе с нея. Не спря да разсъждава върху този проблем, докато не стана време да си ходи.

Във вторник всичко се повтори. Тара звънеше почти всеки час, за да провери развоя на събитията.

— Грубо ли се държи? — попита тя.

— Не. Изглежда ми дружелюбен, когато уловя погледа му. Но това не става много често, тъй като очите ми са приковани в пода — призна Кетрин.

— Хубаво е, че е настроен приятелски — успокои я Тара.

— Не му искам приятелството. Имам си предостатъчно приятели!

В сряда Кетрин най-после си призна, че очевидно нищо нямаше да се получи. Бе дала на Джо доста дълго време, но и последните й надежди умряха. Очевидно я бе отхвърлил. Беше си помислил и бе решил, че не се интересува от нея.

Зачака настъпването на депресията. Разочарованието от мъжете обикновено я приближаваше с още една стъпка до смъртта. Съсипваше радостта й от живота. Но този път не стана така. Защо ли? Защото се тревожеше за Финтан? Но тревогите не й бяха попречили да мечтае за Джо.

Каквато и да бе причината, Кетрин осъзна, че животът щеше да продължи, а тя щеше да оцелее. Изпълнена с надежда, си помисли, че има бъдеще. Джо Рот не я искаше, но докато бе жива можеше да стане какво ли не.

Същата вечер за пръв път от шест седмици отиде на курс по степ, а после — на бар заедно с Тара, Лив и Майло. Сандро ги бе помолил да го оставят насаме с Финтан една вечер.

В бара се настаниха около огромна маса и Кетрин се изненада от прекрасното настроение, което я обзе. Вълнуваше се, че най-после е излязла навън да се забавлява. Бяха изчезнали не само тревогите й за Джо, но и страховете за Финтан, които я измъчваха от дълго време.

Майло нямаше нищо общо с недодялания селянин, пристигнал преди месец в Лондон. Косата му бе подстригана и вече не изглеждаше кълцана с трион. Беше издокаран в лъскав нов тоалет. Дизайнерската ръка на Лив си личеше във всяка подробност. Изглеждаше зашеметяващо хубав с едрото си тяло, лъскавата черна коса и тъмносините очи.

— Вижте само — засмя се той, като посочи странните несиметрични обувки, които носеше. — Жестоки са, нали? Купихме ги от някакво смахнато място.

Майло и Лив все още изживяваха първия антисоциален етап на любовта си и макар да полагаха усилия да говорят с Тара и Кетрин, непрестанно си шепнеха и се кикотеха, докосваха се нежно и се целуваха. Майло промърмори нещо в ухото на Лив, а тя сведе очи, усмихна се широко и отвърна с престорено възмущение:

— Престани!

След малко Майло й прошепна нещо друго, очевидно още по-съблазнително, защото тя се ухили, сръга го с лакът в ребрата и каза:

— Стига!

Той отново се наведе към ухото й, тя го стисна за коляното, а Тара и Кетрин се усмихнаха многозначително.

— Стига вече с тия глупости — изсумтя Тара.

— Какво ще пиеш? — обърна се Кетрин към Майло.

Той не й обърна внимание, а продължи да шепне на Лив.

— Какво ще пиеш? — повтори Кетрин по-високо.

На четвъртия път Майло я изгледа объркано и каза:

— Съжалявам, попита ли ме нещо?

— Изглежда, че двете ще се забавляваме сами тази вечер — каза Тара на Кетрин.

След малко им поднесоха напитките и Тара започна кръстосания си разпит.

— Отчаяна ли си заради Джо?

— Всъщност не се чувствам толкова зле — отговори Кетрин.

— И да се чувстваше, пак нямаше да ми кажеш — тъжно отбеляза Тара. — Никога нищо не споделяш.

— Не, наистина нямам проблеми — настоя Кетрин. — Неприятно ми е, че не ме иска, но постъпих добре. Проявих смелост и рискувах.

— Казваш го само за да напусна Томас — изсумтя Тара и дръпна силно от цигарата си. — Подъл номер. Изпълняваш молбата на Финтан, за да ми покажеш каква смотана страхливка съм.

— Не е така — отрече Кетрин. — Чакай малко да ти обясня. Помниш ли как се опитвахме да си представим, че ни остават само шест месеца живот?

Тара потръпна.

— Чувството, че трябва да изживеем пълноценно малкото, което ни остава? — напомни й Кетрин. — Идеята, че имаме само една възможност?

— Животът не е генерална репетиция. Ще бъдем мъртви достатъчно дълго.

— Точно така! Това е…

— Не забеляза ли иронията ми? — прекъсна я Тара.

— А, проявяваш сарказъм? Е, както и да е. Сега чувствам, че съм жива. И се радвам за това.

— Но ти винаги си толкова цинична — изхленчи безпомощно Тара. — Готин мъж те е отхвърлил. Всяка нормална жена би поискала да умре при подобни обстоятелства.

— Човек никога не знае — многозначително отвърна Кетрин. — Може пък да срещна друг мъж.

— Но… — обърка се Тара.

— Като този например — усмихна се Кетрин, като сръга Тара и насочи вниманието й към хубавия блондин, облегнат на бара.

Тара прикова очи в него точно когато той се усмихна широко на Кетрин. После се обърна към приятелката си. Вместо да го удостои с поглед първа степен (ледено пренебрежение) или дори втора (ледено пренебрежение, съчетано с враждебност), Кетрин му се усмихваше лъчезарно.

Внезапно Тара осъзна истината и остана зашеметена. Кетрин не отвръщаше на усмивката на хубавеца. Тя се бе усмихнала първа.

Какво ставаше? Тази вечер Кетрин не приличаше на себе си. Напомняше на Тара на някого. На кого ли? Аха! Нещата неочаквано си дойдоха на мястото. Кетрин приличаше на майка си.

В четвъртък Кетрин отиде на работа с лек махмурлук, готова да се наслаждава на живота си, макар и без Джо Рот. Разбира се, беше леко разочарована, но и странно убедена, че всичко ще е наред.

Работата я отвлече от мислите й за доста време, но внезапно се появи неудържимо желание да види Джо. Кетрин прикова очи в монитора си и устоя. Но копнежът я измъчваше и накрая реши, че няма смисъл да се бори с него. Завъртя леко глава и си позволи да погледне Джо с крайчеца на окото.

Бузите й запламтяха, когато забеляза, че и той я гледа. После Джо й се усмихна. Широко, интимно, многозначително.

На какво се хилеше?

Кетрин завъртя глава обратно към монитора. В горното ляво ъгълче мигаше малък бял плик. Имаше поща.

От Джо.