Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (17)

Глава 17

След като се върна в службата, Тара се пъхна в дамската тоалетна за една бърза цигара. Там се сблъска с Ейми Джоунс, която работеше един етаж над нея в „Доставки“. Двете почти не се познаваха и до миналия петък, когато откриха, че имат общ рожден ден, само учтиво се поздравяваха по коридорите. В петък обаче се оказаха с колегите си в кръчмата и макар двете компании да не се познаваха достатъчно добре, вдигнаха общ тост.

Тогава на четири джина с тоник Тара реши, че Ейми е адски симпатична. Но сега, докато дърпаше свирепо от цигарата, а Ейми разресваше русата си къдрава коса, откри, че я мрази. Може и да беше свястна, но благодарение на русите къдрици и високото слабо тяло надали някога бе имала проблеми с мъжете. Как бе възможно двама души, родени в един и същи ден, да са толкова различни?

— Добре ли изкара рождения ден? — учтиво попита Тара, да не би Ейми да усети, че я мрази заради стройното й тяло.

— Ами… добре — кимна Ейми с насилена усмивка.

Изглеждаше доста напрегната. Очевидно бе изкарала тежък и прекрасен уикенд.

— Проблемът е, че… — продължи внезапно Ейми с писклив глас — ами… скарах се с гаджето си и накрая… накрая ме арестуваха.

Докато разказваше за злощастния си рожден ден, по безукорната й бяла кожа започнаха да се стичат сълзи. Срамът, че приятелят й не дошъл, пристигането му късно вечерта, изгонването му, последвалите часове агония, безбройните телефонни обаждания, най-дългият уикенд в историята, истеричното отчаяние, обаждането в полицията.

Тара се помъчи да прикрие шокираното си изражение и се опита да успокои колежката си с банални клишета:

— Няма страшно. Обикновен скандал. Знаеш какви са мъжете — нужно им е време, за да преодолеят лошото си настроение. Трябва да го оставиш на мира за няколко дни. Да, знам, че е адски трудно. След време ще си припомняте историята и ще се смеете. Вероятно това дори ще ви сближи. Извини ме за любопитството, но какво точно е полицейска гаранция?

След като се върна в офиса, Тара изпита непреодолимо желание да се обади на Томас. Обикновено не обичаше да го търси в училище, особено ако трябваше да го извикат от класната стая. А и тъй като тя самата работеше в огромно общо помещение, невъзможно бе да проведат интимен и нежен разговор. Всичките й колеги бяха любопитни, най-вече Рави, който силно се интересуваше от живота й. Но пък имаше нужда от утеха, защото се страхуваше, че нещата между тях не вървят добре. Искаше да се убеди, че враждебното му отношение сутринта е било само плод на въображението й.

Най-после събра сили да звънне, но Лулу, училищната секретарка, отказа да извика Томас. Проклетата крава вечно се държеше така, сякаш той бе нейна лична собственост.

— Ще съобщя на господин Холмс за обаждането ви — нагло излъга тя.

— Гадна кучка! — изруга Тара, като затръшна телефона.

— Лулу ли? — попита Рави веднага.

— Кой друг?

За известно време Тара се утешаваше с мисълта, че поне не бе изпращала ченгета по петите на Томас. Какъв ужас! Той никога не би й простил подобно нещо. Все още разстроена, тя звънна да се оплаче на Лив. Включи се телефонният й секретар, затова Тара реши да я потърси на мобилния.

— Ало? — чу се гласът на Лив.

— Заета ли си?

— В момента съм в Хемпшир с една ужасна жена, която иска всичко в къщата й да е златно — изхленчи Лив.

— Пфу! Крановете в банята и дръжките на вратите ли?

— Не. Кухненските шкафове и градинската барака.

— Стига бе! А как вървят нещата с Ларс?

— Много добре — отговори Лив с нетипичен за нея оптимизъм. — Обеща ми, че този път наистина ще зареже жена си.

— Прекрасно! — насили се да прояви въодушевление Тара.

Щеше да повярва, когато го видеше с очите си. Никак не харесваше Ларс. Само защото бе висок, рус и красив, нямаше право да връзва Лив повече от година и половина с фалшиви обещания, че ще се разведе.

— Кога си заминава?

— В събота.

— Добре, ще дойда да те утешавам в събота.

— Трябва да изчезвам. Женският Мидас се завръща.

— Е, Ларс оставил ли е вече жена си? — полюбопитства Рави, когато Тара затвори.

— Обещал, че скоро ще го направи.

Двамата се спогледаха недоверчиво. После Тара звънна на Финтан. Вини я изгледа мрачно.

— Ако не звъня по телефона, ще се наложи да пиша имейли на хората — оправда се Тара.

— Не го прави — помоли я Рави. — Как ще научавам последните клюки?

— Е, поне и двамата си вършите добре работата — утеши се Вини.

Финтан не беше в офиса. Обадил се да каже, че е болен. Тара знаеше много добре какво му е. В дванадесет часа снощи, когато тя си тръгна от апартамента на Кетрин, той и Сандро се канеха да продължат нощта по клубовете. Звънна на домашния му телефон.

— Махмурлия ли е Финтан? — попита Рави.

— Бих заложила живота на баба ми, че е.

Телефонът звъня цяла вечност, преди Финтан най-после да вдигне.

— Как си, пияна главо? — жизнерадостно попита Тара.

— Нещо не е наред с врата ми. Имам гигантска буца.

— Господи, толкова си суетен! — въздъхна Тара. — На всеки му излизат пъпки.

— Не, не е пъпка, а подутина, с която приличам на Човека-слон.

— И аз самата едва не умрях от чума сутринта.

— Говоря сериозно, Тара — настоя Финтан. — На врата ми има буца колкото пъпеш.

— Продължавай. Какво представлява?

— Истинска буца.

— Но едва ли е с размера на пъпеш? — усмихна се Тара, докато си мислеше каква кралица на драмите е приятелят й. — Може би е колкото зърно?

— Не, много по-голяма. Кълна ти се, Тара, колкото пъпеш е.

— Какъв пъпеш? „Медна роса“? Галски?

— Добре де, може и да не е пъпеш. Но със сигурност е колкото киви.

— Намажи го със „Савлон“.

— „Савлон“! Имам нужда от лекарства!

— В такъв случай трябва да отидеш на лекар.

— Стига бе! — отвърна той саркастично. — Аз пък си мислех просто да си лежа и да чакам да ми мине. Имам час при доктора довечера — добави той.

Финтан беше притеснен и Тара съжали за закачките си.

— Искаш ли да дойда с теб? — предложи тихо тя. — Вини ще ме пусне, ако му кажа, че съм в мензис. Понякога ми идва по два-три пъти в месеца, а той е прекалено свенлив, за да го спомене.

— Не, ще се оправя.

— В колко часа ще си бъдеш у дома?

— Не знам точно, но предполагам, че около осем ще съм се прибрал.

— Добре, ще ти звънна тогава. Пожелавам ти късмет. Убедена съм, че не е нещо сериозно.

Веднага щом Тара затвори, Рави попита нетърпеливо:

— Какво е станало с Финтан?

— Подути лимфни възли или нещо такова. Той е истински хипохондрик — сви рамене Тара.

После звънна на Кетрин, но тя още не се бе върнала от обяд.

В три и половина, учуди се Тара. Това не е присъщо на нашата старателна госпожица.

— Е, Вини, вече звъннах на всички — похвали се гордо тя.

Опита се да се захване за работа, но откри, че непрестанно мисли за Финтан. Ами ако този път не драматизираше? Ако наистина му имаше нещо? Нещо сериозно? Това беше проблемът, когато се разболееше приятел гей. Човек винаги се сещаше с ужас за страховития СПИН. Внезапно Тара се засрами от собствените си мисли. Та нали никога не бе смятала, че само хомосексуалистите са застрашени?

Тревогата й за Финтан скоро отстъпи място на притесненията за Томас. Какви бяха тези странни и мрачни отношения между тях? Е, вероятно проблемът съществуваше само в главата й. Но пък си спомни думите му от събота вечер и сега не можеше да реши дали да обезумява от страх, или да ги забрави.

Не можа да свърши никаква работа, затова към четири се приготви да си ходи.

— Извинявай, къде отиваш? — подозрително попита Рави.

— Канех се да се утеша с малко пазар.

— Не! — скочи той и й препречи пътя, както бе инструктиран. — Трябва да спреш да харчиш!

— Благодаря ти, Рави — опита се да го заобиколи тя. — Оценявам чувството ти за отговорност, но не искам да ме спираш днес.

— Нареди ми да не обръщам внимание на молбите ти — решително възрази той.

Тара опита да мине през пролуката до бюрото си, но бързият като светкавица Рави я изпревари. Последва кратка борба.

— Вини, разкарай го от мен!

— Той прави това, за което ти го помоли — изморено отвърна Вини.

Застанаха един срещу друг — Рави леко приведен, с напрегнати и готови за действие мускули и кръстосани като за кунг-фу удар ръце. Тара горчиво съжали, че го е молила за помощ.

— Не може ли да започнем от утре? — изхленчи тя. — Моля те!

Рави я изгледа разочаровано и застана нормално.

— Е, добре, давай!

Тара отиде на пазар и се помъчи да забрави глада си. Надяваше се, че новите дрехи ще оправят настроението й, но не можеше да се примири с идеята за шестнадесети размер. Купуването на дрехи бе удоволствие, което вече не й се полагаше, трябваше просто да ограничи щетите.

Беше автоматично дисквалифицирана от прекалено много хубави неща: прилепнали тениски, вталени манта, плетени рокли, всичко, изработено от ликра, блузи, които се носят без сутиен. Дори не можеше да си спомни кога за последен път бе обличала панталон. Единствената утеха бяха красивите секси обувки. Обувките бяха другарчета на дебеланите. Изглеждаха чудесно, макар всичко друго да бе отишло по дяволите. Спреят за коса също й се стори добра идея. Винаги си бе падала по тактиките за отклоняване на вниманието — интересни бижута, откачени чанти и силен грим. Синият бретон щеше да привлече погледите и да ги отклони от гигантското й шкембе.

След дълги обиколки си купи ягодов дезодорант за колата, чифт секси черни обувки с високи токчета, син и лилав спрей за коса и прежда и куки за пуловера на Томас, но пропусна курса по степ. Престори се на разочарована. Разбира се, можеше да отиде на фитнес, но залата винаги бе пълна с мускулести мъжаги, които вдигаха тежести. Не можеше да го понесе. Не и в розово трико. Закле се, че ще започне сьс спорта от утре.