Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (66)

Глава 66

— Работа — въздъхна Тара, когато се прибра, вмирисана на алкохол и цигари. — Скапана съм.

— Много ли ви се насъбра? — запита Кетрин със съчувствие в гласа.

— Не ми говори! Снощи беше вечерята в чест на новия проект. Вчера на обед — купонът на екипа, предишния ден — служебният обяд, днес — питиета за всички от нашия етаж, утре — обядът на отдела, а вдругиден — купонът на цялата компания. Проклетата Коледа направо ме унищожи. Черният ми дроб плаче за милост.

— Разбирам те напълно — съгласи се Кетрин.

Но все пак в „Брийн Хелмсфорд“ разликата между лудите купони по празниците и лудите купони през останалата част от годината не бе особено голяма.

Коледните празненства започнаха в идеален за Тара момент. Алкохолът и приповдигнатото настроение прогонваха демоните й.

— На всичкото отгоре заприличах на страна от Третия свят — добави Тара. — Фалирах!

— Вечно си фалирала — напомни й Кетрин.

— Сега е по-зле от обикновено. Пиене, таксита и… пиене и таксита. И дрехи, разбира се. Май пак ще се наложи да си режа кредитните карти.

Тара непрекъснато си купуваше дрехи. Не че беше кой знае каква утеха, но сега влизаше в дрехи, за които преди шест седмици дори не можеше да мечтае.

— Още няколко седмици душевни терзания и ще мога да нося джинси — усмихна се тя. — Погледни каква разкошна пола си купих за обяда утре.

— Великолепна е — възхити се Кетрин. — Къде ще е обядът? В хубав ресторант ли?

— Всъщност не.

Бе решено да обядват в службата, тъй като се оказа невъзможно да резервират някой от околните ресторанти. Или всичко вече бе заето, или слухът за миналогодишния им купон се бе разчул. Тогава обядът се бе проточил до късно вечерта и бе объркал резервациите в ресторанта, а няколко от най-заклетите пиячи бяха отказали да си тръгнат и след полунощ. Дори сега, цяла година по-късно, един от местните ресторантьори се кръстеше и забързано пресичаше от другата страна на улицата, за да не мине покрай офиса на компанията.

 

Тазгодишният обяд започна сравнително кротко. Жените напуснаха бюрата си още в десет и половина, за да се приготвят, макар че началото бе обявено за един часа. Цяла сутрин не свършиха никаква работа под претекст, че са много развълнувани. Разбира се, никой не беше развълнуван, но всеки искаше да се измъкне от работа.

— Какво мислиш, Рави? — попита Тара, като демонстрира новата си пола.

— Кое да гледам? Дрехите или червилото?

— Майната му на червилото! Страхувам се, че самоподновяващото се червило се оказа поредната измама. Пак ме излъгаха.

— Имам нещичко за теб — каза той, като зарови из чекмеджето на бюрото си. — Това може да е решението на всичките ти проблеми. Ето го — извади той изрезка от списание. — Татуировка на устните. В Калифорния има някакво място, където ти оцветяват устните завинаги. Звучи адски зловещо, но поне вече няма да се притесняваш, че червилото ти се е изтрило.

— Благодаря, Рави, но не върши работа — трогнато отвърна Тара. — Много мило от твоя страна, но какво ще стане, ако реша да сменя цвета?

— Съжалявам. Мислех, че си заслужава да опитам.

— Заслужава си!

В един часа тридесет човека се струпаха в залата за конференции за шери, претоплена пуйка и солени бисквити. Всички се наливаха ентусиазирано. Както винаги Тара и Рави седяха един до друг и коментираха оживено присъстващите.

— Погледни Вини — засмя се Тара. — Натряскал се е. Дори скалпът му е почервенял.

— Не излиза много и е загубил способността си да пие.

— Донеси още по едно шери, Рави.

— Само по едно — ухили се той и се чукнаха весело.

По-късно отговорните хора като Вини се върнаха на работа, но няколко човека, включително Тара и Рави, останаха в залата.

Към четири и половина комбинацията от недохранването през последните няколко седмици и факта, че в кръвоносната й система имаше повече алкохол, отколкото кръв, внезапно развали настроението на Тара. Тя заплака за Финтан, после за Томас, след това отново за Финтан.

— Коошарно е! — хлипаше тя. — Непносимо! Ми ако умре? И н’казвай, че няаа стане, щото мое и а стане. Тва е кат нож в сърцето ми. По-лошо от загбата на Томас. Тонове по-лошо — изхълца Тара и погледна уплашено Рави. — Рави, шповърна.

— Направете път! — изрева Рави, като повлече Тара към тоалетната. — Съжалявам! — извини се той на стреснатото трио момичета от счетоводния отдел, които се подготвяха пред огледалото за техния официален обяд. — Спешен случай!

— Виждаме — ухилиха се те и бързо отскочиха назад.

— И ние ще сме така след няколко часа — усмихна се едно от момичетата.

Рави задържа косата на Тара зад ушите й и я наведе над мивката, за да й помогне да се раздели с шерито.

— Мое ли а си отиа вкъщи? — помоли го Тара, когато свърши. — Шма заедеш ли?

— Разбира се. Стой тук, а аз ще повикам такси. Дръжте я под око — обърна се той към момичетата.

Щом Рави излезе, едното момиче извади паста за зъби от чантата си и накара Тара да си изплакне устата с нея.

— Махи се! — размаха ръце Тара.

— Той е много сладък — настоя момичето.

— Нее слаък. Тва е Рави.

Изплакването на устата се оказа безсмислено, тъй като след миг Тара повърна отново.

Таксито пристигна и Сънливия Стив почука на вратата на тоалетната.

— Преди да тръгнем, имаш ли нужда да… нали разбираш, отново да… — попита Рави дискретно.

Тара бе повърнала цялото съдържание на стомаха си. Но затова пък отново бе обляна в сълзи.

Вратата се отвори и Ейми влезе в тоалетната, слаба и красива.

— Тара! — ахна тя. — Какво е станало? Защо плачеш?

Не се бяха виждали отдавна, но Ейми не бе забравила колко мило се бе отнесла с нея Тара, когато Лоркан я бе зарязал.

— Приятлят ми умира, а и скъсах с гажето си.

Ейми се хвана за по-лошата новина.

— О, не! Това е ужасно! Скъсала си гаджето си. Горкото момиче! — извика тя, после внезапно се сети нещо. — Знам какво ще направим! Приятелят ми има чудесен приятел. Много ще си паснете. Казва се Бенджи. Ще излезем четиримата през януари.

— Звучи хуаво — промърмори Тара през сълзи. — Нали, Рави?

— Чудесно.

— Стига да не се влюбиш в Лоркан — нервно се засмя Ейми.

— Стиа а не се влюбя.

Рави помогна на разплакалата Тара да мине през чакалнята. Вътре се бяха събрали група елегантни мъже от счетоводството, които се канеха да потеглят за собствения си купон. Всички се ококориха учудено, когато видяха пребледнялата Тара.

— Яде нещо развалено — обясни им Рави.

Но докато я подкрепяше по няколкото стъпала към изхода, на Тара отново й се доповръща.

— Чакай малко! — изстена той, като затърси паникьосано нещо, в което да повърне. — Опитай се да не…

Прекалено късно. Остатъкът от шерито се изля върху металния парапет на стълбите.

— Съалявам, Рави! — прошепна тя с надебелял език. — Мноо съм гнусна.

— Няма проблеми, миличка — утеши я той, като в същото време се помоли шофьорът на таксито да не откаже да ги вземе. — Някой ще почисти ли тук? — извика той през рамо.

Разбира се, никой не го направи. Персоналът от счетоводството не възнамеряваше да рискува да омърля дрехите си с повърнатото от някой друг. Ако щяха да се цапат, поне да си е с тяхното собствено.

След няколко минути Алвин Хъником, управителният директор на фирмата, изскочи от асансьора и се втурна към чакалнята. Висок, изискан и хубав, издокаран в тъмносиньо кашмирено палто, той се понесе енергично напред, стиснал в ръка коженото си куфарче.

— Приятна вечер на всички! — извика той с мелодичния си, дълбок глас и забърза към изхода.

Гордееше се с милото си държане към персонала и очакваше да чуе хоровото:

— Лека нощ, господин Хъником.

Винаги се спускаше с танцова стъпка по няколкото стъпала до изхода — няколко перфектни движения, изпълнени с меките му италиански обувки. Но тази вечер, когато сложи ръка на перилата, за да започне танца си към улицата, улучи преработеното от Тара шери. За негов ужас ръката му се хлъзна и го понесе шеметно напред. Краката му не успяха да осъществят контакт със стъпалата и той се изтърколи на улицата. Навехна дясното си рамо и нарани брадичката си. Куфарчето му се плъзна по заледения тротоар. В продължение на няколко секунди господин Хъником остана проснат на улицата, прекалено зашеметен, за да се изправи. Елегантна двойка го прескочи небрежно и жената каза:

— Някои хора прекаляват с коледните веселби. Не би трябвало да пият, щом не могат да носят.

 

На следващата сутрин, когато се събуди, Тара не се чувстваше кой знае колко зле. Главата й бръмчеше и краката й не усещаха допира с пода, но все пак успя да стане, да се изкъпе, облече и да приготви новата си черна рокля и черните сандали за вечерния купон.

После подкара към службата на автопилот. По стълбите мина покрай господин Хъником и го изгледа учудено. Как ли си беше наранил брадичката? Вероятно бе пиянствал до забрава и бе паднал по лице. Чудесен пример за персонала.

С усмивки и свиване на рамене отби пороя загрижени въпроси на колегите си.

— Благодаря — прошепна тя на Рави, доволна, че по някаква причина не я тормозеха вина и срам.

После обаче откри, че някой, вероятно Вини, й бе уредил среща в десет часа с двама клиенти. Те дори вече бяха тук и чакаха нетърпеливо. Добре че бе успяла да дойде на работа, вместо да лежи цял ден в леглото и да вика за легена, както, можеше да се очаква.

Но когато ги покани в залата за конференции, внезапно осъзна, че все още е много пияна. Дори заваляше думите.

— Госин Форд, госин Рансъм, моя сенете.

Езикът й бе придобил мамутски размери и едва го движеше в устата си. Тара се изпоти от ужас.

— Да, рабиам оплакванията ви от ушлугите ни — каза отчаяно тя.

Сън ли беше това?

Не можеше да се защити. Не се сещаше какво да каже. Централната й нервна система бе съсипана. Сигналите, изпратени от мозъка й, не достигаха до устата. В малката стая бе прекалено горещо.

И внезапно усети миризмата. Воня, която не подхождаше на зала за конференции, особено в десет и петнайсет сутринта.

Алкохол. Миришеше на алкохол. Вонята се излъчваше от разширените й от страх пори.

Достатъчно, реши тя. Това е напълно достатъчно. Беше си позволила задължителните след раздяла пиянства и купони. Но вече бе време да спре.