Мариан Кийс
Бар „Последен шанс“ (70)

Глава 70

— Става нещо странно — каза Тара на Кетрин.

— Какво?

— Мисля, че превъзмогнах мъката си по Томас.

— Чудесно! Е, това се очакваше. Както казва Джо: „Времето лекува всички рани.“

— Не, нямам предвид, че е станало по-лесно — настоя Тара. — Просто тази сутрин, когато се събудих, проблемите бяха изчезнали.

Наистина имаше разлика. Обикновено се будеше и болката липсваше в първите няколко секунди, но постепенно идваше на фокус като проявена снимка.

— Изчезна. Изпари се — добави Тара. — Струва ми се, че въобще не съм живяла с него. Освен това съм доволна, че го забравих, защото не ме заслужаваше.

— Най-после нещо умно!

— Сега дори изпитвам съжаление към него.

— Не прекалявай.

— Така е, Кетрин. Той никога няма да бъде щастлив.

— Прекрасно. Томас не заслужава щастие.

— Независимо какво правех, той никога не бе доволен. Ако бях станала кльощава като клечка, щеше да се захване с нещо друго. Защото проблемът не бяха килограмите ми, а самият той.

— Нали не го казваш само заради мен? — подозрително попита Кетрин.

— Не! Не е ли страхотно? Преди исках да се появя неочаквано пред очите му, за да види колко съм отслабнала, но сега изобщо не ми пука. Не ми пука и за Марси. Ти беше абсолютно права — Томас ще превърне живота й в ад. Убедена съм, че й е казал как все съм била в лошо настроение, също както разказваше на мен за предишните си приятелки, та да се страхувам да показвам емоциите си. Но вече не ми пука! Животът ми не е скапан и си го харесвам!

Хванаха се за ръце и заподскачаха весело.

— Не че държа да имам деца, но сега поне имам избор, за разлика от горката Марси, която щеше да се забавлява повече с банката за сперма — ухили се Тара. — Благодаря ти за всичко, Кетрин. За това, че ме подслони и ме изтърпя. Още този уикенд ще започна да си търся собствено жилище. Но най-вече ти благодаря, задето не ми позволи да му звънна или да отида при него.

— Много по-разумно беше да нямаш контакт с него — съгласи се Кетрин. — В противен случай агонията ти щеше да се удължи и да се надяваш на нещо невъзможно.

— Така е, но още не мога да повярвам — учудено каза Тара. — Минаха само пет месеца, откакто го оставих, а винаги съм смятала, че разбитото сърце те скапва за години. Или поне докато срещнеш друг мъж. Преди винаги ставаше така.

— Знам — кимна Кетрин, която бе свидетел на вечните раздели на приятелката си. — Наистина е чудо. Преди се хвърляше към поредното гадже, веднага щом приключеше с предишното.

— Толкова зле ли бях?

— Да.

— И сега ми се иска да имам гадже — призна Тара. — Самотата ми тежи, а и изкарах няколко еднократни флирта.

— Но поне си останаха еднократни и не започна сериозна връзка.

— Защото мъжете бяха кретени, а изгубих предостатъчно време с такива. Вече няма да го правя.

— Виждаш ли? — развълнува се Кетрин. — Преди никога не си разсъждавала по този начин. Предпочиташе да излизаш с идиоти, отколкото да си сама. Променила си се.

— И ти.

— Всички ние. Лив е различна. Ти също. Предполагам, че дори и аз. Защо?

— Заради Финтан, нали?

Кетрин се опита да намери подходящите думи.

— Да, сигурно има нещо общо с болестта му. А и знам колко трудно е постоянно да живееш с мисълта, че трябва да се наслаждаваш на всеки миг — призна виновно тя. — Толкова лесно е да я забравиш и да приемеш всичко за даденост.

— Понякога, когато погледна Финтан — прекъсна я Тара, — толкова млад и толкова близо до смъртта, си мисля, че аз можех да съм на неговото място. А това ме кара да искам да имам по-добър живот.

— Точно така! — извика Кетрин. — Кара ни да искаме да имаме по-добър живот.

— А връщането при Томас не е по-добър живот — каза Тара.

— Нито пък ходенето с кретени. Но пък влюбването в Джо Рот е.

— Изви…

— Знам, не е моя работа. Не си се променила напълно — мрачно отбеляза Тара. — Искаш ли да знаеш още нещо?

— Какво?

— Не съм сигурна, че някога въобще съм обичала Томас.

— Напълно те разбирам.

— И знаеш ли защо не го обичах?

— Защо?

— Защото така и не превъзмогнах Аласдър. Затова си мислех нещо.

— Какво?

— Ще му звънна.

Сърцето на Кетрин се сви. Знаеше си, че е прекалено хубаво, за да е истина. А тъкмо се канеше да върне мобилния телефон на Тара. Слава богу, още не го беше направила!

— Но той е женен — опита тя. — От години не сте се чували.

— О, не мисля, че ще се съберем — спокойно отвърна Тара. — Просто искам да приключа веднъж завинаги. А надали ще има по-подходящ момент от сега, когато съм десети размер.

Кетрин я погледна разтревожено.

— Не се притеснявай — успокои я Тара. — В събота вечер имам среща. Ще излизам с онова момиче от работата, гаджето й и някакъв негов приятел.

— Не трябваше ли да го направите много отдавна?

— Да, но тя се разболя от грип, после замина, а след това аз бях заета. Но тази събота със сигурност ще излезем.

 

Кетрин се молеше Тара да забрави за Аласдър или да не успее да го открие. Но за нейно учудване приятелката й заяви, че е говорила с него. Аласдър още работел на същото място и в четвъртък щели да пийнат по едно.

В четвъртък вечер, когато Тара се прибра у дома, Джо и Кетрин гледаха телевизия и пиеха вино.

— Е? — попитаха едновременно те.

— Аласдър е дебел, плешив и блажено щастлив. Има малък син, а жена му очаква второ бебе през август.

— Разбирам.

— Ще ви излъжа, ако кажа, че дълбоко в душата си не таях известни надежди…

— Не думай!

— Дори не го осъзнавах, преди да го видя. А и исках да получа някои отговори. Как можа да ходи с мен толкова дълго време, а после да се ожени с такава скорост за друга? Каза ми, че не можел да го обясни. Просто я видял и почувствал, че това е жената за него. Знаел го от първата секунда.

Кетрин и Джо не посмяха да се погледнат.

— Трябваше да го видите! — възкликна Тара. — Едва го познах. Прилича на нечий татко. Помните ли колко слаб беше? Съжалявам, Джо, забравих, че не го познаваш. Но, повярвай ми, беше слаб като пръчка. А сега има паласки. Е, предполагам, че се дължи на любовното щастие. Всъщност и вие сте качили по няколко килограма.

Двамата се размърдаха от неудобство.

— Аласдър каза, че изглеждам страхотно.

— Наистина е така.

— Но усетих, че въобще не му пукаше.

— Е, какво да се прави…

— И сега продължавам напред с живота си.

— Прекрасно!