Робърт Маккамън
Лебедова песен (91)

91

Дойдоха призори. Джош се събуди от удрянето на приклада в задната врата на камиона и стана от металния под, за да се дръпне назад с Робин и брат Тимъти. Костите го боляха.

Отключиха вратата и я вдигнаха.

Пред тях стоеше русокос мъж с абаносови очи и двама войници с автомати от двете му страни. Той беше облечен в униформа на Армията на съвършенството с медали, които приличаха на нацистки.

— Добро утро на всички! — поздрави весело русокосият и в момента, в който проговори, Джош и Робин разбраха кой е. — Добре ли спахте?

— Беше студено — отвърна сопнато гигантът.

— Ще ти намерим печка на плантацията, Самбо. — Мъжът премести погледа си. — Брат Тимъти? Излез, моля те. — Той размаха подканящ пръст.

Брат Тимъти се сви в ъгъла и двамата войници влязоха, за да го изкарат. Джош смяташе да нападне единия от тях, но беше заплашен с дулото на един от автоматите и моментът отмина. Видя два паркирани наблизо джипа с работещи двигатели. В единия от тях имаше трима души: шофьор, полковник Маклин и един войник с автомат. В другия също имаше шофьор, въоръжен войник, една отпусната фигура с тежко палто и качулка… и Суон и Сестрата. Двете изглеждаха отслабнали и бледи.

— Суон! — провикна се Робин и пристъпи към отворената врата на камиона.

Момичето също го видя, стана от седалката и извика името му. Войникът я сграбчи за ръката и я дръпна да седне.

Единият от мъжете в камиона изблъска Робин назад. Младежът се спусна към него с изкривено от ярост лице, но онзи вдигна приклада на автомата си, за да му размаже физиономията. Джош сграбчи Робин и го задържа, докато буйстваше. Войникът се изплю на пода и когато слезе от камиона, затвори вратата и я заключи отново.

— Хей, копеле! — изкрещя Джош и надникна през една от тридесет и седемте дупки. — Хей! На теб говоря, скапаняко! — Осъзна, че отново използва стария си кечистки глас.

Приятел блъсна брат Тимъти към първия джип и се обърна като някаква кралска особа.

— За какво са ти Суон и Сестрата? Къде ги водиш? — попита гигантът.

— Всички отиваме в Уоруик Маунтин, за да се срещнем с Бог — отговори мъжът с аленото око. — Пътят не е подходящ за нещо по-тежко от джипове. Това задоволява ли старото ти негроидно любопитство?

— Те не ти трябват! Защо не ги оставиш тук?

Приятел се усмихна разсеяно и се приближи до камиона.

— О, прекалено са ценни. Може някоя изобретателна дърта лисица да реши, че силата им ще му бъде от полза и да ги отвлече, докато отсъстваме? Няма да стане. — Чудовището тръгна отново към джипа.

— Хей! Почакай! — провикна се Джош, но мъжът с аленото око вече сядаше на седалката до брат Тимъти. Двата джипа потеглиха и скоро се изгубиха от поглед.

— Сега какво ще правим? — попита Робин, който продължаваше да беснее. — Просто ще си седим тук ли?

Гигантът не му отговори. Мислеше си за нещо, което брат Тимъти беше казал:

— Малкото останало Добро трябва да умре със Злото. Налага се да умре, за да може светът да се прероди. Ти трябва да умреш. И ти. И аз. И дори Суон.

— Суон няма да се върне — каза бездушно Робин. — Нито Сестрата. Знаеш го, нали?

— Не, не го знам. — Ще се помоли на машината, която призовава небесните нокти, беше казал брат Тимъти. Пригответе се за сетния час.

— Обичам я, Джош — каза Робин и стисна силно ръката на гиганта. — Трябва да се измъкнем от тук! Трябва да спрем… онова, което е на път да се случи!

Джош се освободи от хватката му. Отиде до другия край на импровизираната им килия и погледна надолу.

На пода до кофата на брат Тимъти беше оставена калаената чаша с острата й метална дръжка.

Той я взе и докосна назъбения й ръб.

Беше прекалено малка и неудобна, за да я използва като оръжие, затова вече се беше отказал от тази възможност. Но си мислеше за един стар кечистки трик, който се правеше със скрито бръснарско ножче, когато промоутърите искаха повече „зрелища“. Това си беше честа практика и придаваше автентичност на насилието.

Сега можеше да създаде илюзията за нещо различно.

Зае се за работа.

Робин се ококори насреща му.

— Какво, по дяволите, правиш?

— Тихо — предупреди го Джош. — Приготви се да се развикаш, когато ти кажа.

* * *

Двата джипа бяха изминали около двеста и петдесет метра нагоре по виещия се и мокър от снега и дъжда, хлъзгав планински път. Някога пътят е бил асфалтиран, но асфалтът се беше напукал и изронил и под него беше останала само кал. Гумите на превозните средства се хлъзгаха и задниците им поднасяха, докато двигателите ревяха в опит да намерят сцепление. Във втория джип пътуваха Сестрата и Суон и клошарката хвана ръката на момичето. Закачулената фигура, която седеше отпред, изведнъж обърна глава към тях… и те зърнаха мъртвешки жълтото му лице, което беше цялото на кратери. Очите зад очилата се задържаха върху Суон.

Шофьорите се бореха за всяка педя. Вдясно пътят беше ограден от ниска стоманена мантинела, а от другата й страна се намираше дълбока повече от двадесет метра гориста клисура. Пътят продължаваше да се издига и отчупените парчета асфалт се търкаляха под гумите на джиповете.

Пътят завиваше наляво и беше блокиран от два метра и половина висока ограда с порта. На портата беше закачена метална табела, която изненадващо не беше ръждясала: „ВЪГЛЕДОБИВНА КОМПАНИЯ «УОРУИК» НАРУШИТЕЛИТЕ ЩЕ БЪДАТ НАКАЗАНИ.“ На три метра от другата страна на оградата се намираше тухлена будка, в която някога беше стоял пазач. На портата имаше дебела верига и катинар и Приятел нареди на войника с автомата:

— Отвори я. — Мъжът слезе от джипа, отиде до портата и дръпна катинара, за да го провери, преди да го простреля.

Разнесе се цвърчене като от сгорещена в тиган мазнина. Краката на войника започнаха да се тресат, все едно танцуваше буги, докато ръката му беше хванала веригата, а лицето му представляваше пребледняла маска. Автоматът се тресеше на свой ред и сипеше куршуми в земята. Дрехите и косата му затлеяха, а физиономията му се смени в странен оттенък на синьото. След малко напрежението в мускулите изхвърли войника назад и той падна по гръб, като продължаваше да се гърчи.

Миризмата на изгоряла плът и електричество се понесе във въздуха. Приятел се обърна светкавично и стисна гърлото на брат Тимъти.

— Защо не каза, че има електрическа ограда? — изрева той.

— Аз… не знаех! Оградата беше отворена последния път! Вероятно Бог я е оправил!

Мъжът с аленото око едва не изпепели брат Тимъти, но съвсем ясно виждаше, че човекът казва истината. Електрическата ограда му подсказа, че източникът на електричество, какъвто и да беше, все още работеше. Той пусна мъжа, слезе от джипа и закрачи към портата.

Пъхна ръка през телената ограда и сграбчи катинара. Пръстите му се заеха с него в опит да го счупят. Суон и Сестрата видяха как ръкавът му задимя, а плътта на ръката му стана мека като сдъвкана дъвка. Катинарът му се съпротивляваше и мъжът с аленото око можеше да усети как малката кучка го гледа и изсмуква всичката му сила. В яростта си сграбчи телената мрежа с две ръце и започна да дърпа портата като дете, което се опитва да влезе в заключена детска площадка. Полетяха и запукаха искри. За момент цялото му тяло засвети в електриково синьо, униформата му на Армията на съвършенството задимя и почерня, а пагоните му пламнаха. Накрая пантите на портата поддадоха и Приятел я захвърли настрани.

— Не си мислеше, че ще успея, нали? — изкрещя той на Суон. Лицето му беше станало като от восък, а по-голямата част от косата и веждите му бяха изгорели. Изражението на момичето остана спокойно и Приятел осъзна, че е много добро решение да я изпратят в затворнически лагер, защото кучката трябваше да бъде пречупена под ударите на камшика, за да се научи на уважение.

Наложи му се да се съсредоточи повече от обикновено, за да накара омекналите си ръце да станат твърди отново. Пагоните му продължаваха да горят и той ги откъсна, преди да вземе автомата на мъртвия войник и да се върне при първия джип.

— Да вървим — нареди Приятел. Два от пръстите на дясната му ръка останаха изгорели и изкривени и нямаше да се оправят.

Двете превозни средства минаха през портала и продължиха нагоре по планинския път, като пъплеха между гъста гора от умрели борове и дървета с твърда дървесина.

Стигнаха до втора тухлена будка, на която една ръждясала табела твърдеше, че посетителите трябва да се идентифицират. Върху малката постройка имаше нещо, което приличаше на видеокамера.

— Разполагат с доста добра охранителна система за въгледобивна компания — отбеляза Сестрата и Роланд Кронингер изръмжа:

— Без приказки!

Пътят ги изведе от гората и излязоха на голямо открито пространство, където имаше паркинг с празни автомобили, а зад него — комплекс от едноетажни тухлени сгради и по-големи структури с алуминиеви покриви, издигнати направо върху планината. Уоруик Маунтин продължаваше още шестдесет метра нагоре, покрита с мъртви дървета и скали, а на върха й Сестрата забеляза три ръждясали кули — антени, осъзна тя — които се скриваха в реещите се сиви облаци.

— Спри — нареди Приятел. Шофьорът се подчини и само след секунда другият джип също спря. Мъжът с аленото око огледа комплекса, присви очи и потърси някакво раздвижване. Такова нямаше, не се забелязваше нищо живо. Студеният вятър брулеше паркинга, а от облаците се разнесе гръм. Отново заръмя черен дъжд. — Слизай — каза Приятел на брат Тимъти.

— Какво?

— Слизай — повтори заповедта си чудовището. — Тръгвай пред нас и започвай да го викаш. Хайде!

Брат Тимъти слезе от джипа и тръгна по паркинга под съпровода на черния дъжд.

— Боже! — провикна се той и гласът му се отрази в стените на големите постройки с ламаринени покриви. — Тимъти е! Върнах се при теб!

Приятел слезе от джипа и го последва на няколко метра разстояние, с отпуснат до бедрото си автомат.

— Боже! Къде си? Върнах се!

— Продължавай напред — нареди му мъжът с аленото око и брат Тимъти продължи да върви под капките на дъжда.

Сестрата чакаше правилния момент. Вниманието на всички беше насочено към двамата мъже. Гората беше само на тридесет метра и ако отвлечеше вниманието на останалите, Суон може би щеше да има шанс. Нямаше да я убият, така че ако стигнеше до гората, щеше да избяга. Хвана я за ръката и й прошепна:

— Приготви се. — Стисна юмрук с намерението да удари в мутрата най-близкия войник.

Брат Тимъти изкрещя радостно:

— Ето го!

Сестрата вдигна поглед. Високо горе на полегатия алуминиев покрив стоеше една фигура.

Брат Тимъти падна на колене и вдигна ръце. На лицето му се четяха ужас и възторг.

— Боже! — провикна се той. — Настъпи сетният час! Злото спечели! Пречисти света, Боже! Призови небесните нок…

Гърбът на брат Тимъти беше направен на решето от куршумите на автомат. Той падна по очи като за молитва.

Приятел насочи димящото дуло към покрива.

— Слез долу! — нареди той.

Фигурата не помръдна и само дългото й дрипаво палто се развяваше на вятъра около кльощавото й тяло.

— Ще повторя само още веднъж — каза Приятел — и след това ще видим какъв е цветът на кръвта на Бог.

Фигурата все още се колебаеше. Суон си помисли, че мъжът с аленото око ще стреля… но накрая онзи на покрива отиде до най-близкия край, вдигна един люк и тръгна по стъпалата на метална стълба, монтирана върху стената на сградата.

Той слезе на земята, отиде при мъртвия брат Тимъти и се наведе, за да разгледа лицето му. Приятел чу „Бог“ да мърмори нещо и след това поклати с отвращение главата си, на която беше израснала сива грива. Изправи се, отиде при мъжа с аленото око и спря на около половин метър от него. Над мръсната му и сплъстена сива брада надничаха хлътнали в лилави кратери очи. Кожата му с цвят на слонова кост беше покрита с кръстосващи се бразди и бръчки. Дясната му буза беше прорязана от назъбен кафяв белег, който едва беше пропуснал окото, минаваше през гъстата вежда и продължаваше нагоре към косата, където се разклоняваше в мрежа от белези. Лявата му ръка, която висеше под палтото му, беше кафява и изсъхнала до размерите на детска.

— Копеле такова — каза той и зашлеви Приятел с дясната си ръка.

* * *

— Помощ! — развика се Робин Оукс. — Някой да помогне! Той се самоубива!

Сержант Насрани гащи излезе от близката каравана, дръпна петлето на своя автоматичен .45-калибров пистолет и побягна под дъжда към камиона. Друг войник с пушка се появи от друга посока, следван от трети.

— Побързайте! — крещеше френетично младежът и гледаше през една от дупките. — Някой да му помогне!

Сержант Насрани гащи навря дулото на пистолета си в лицето на Робин.

— Какво става?

— Джош! Опитва се да се самоубие! Отвори вратата!

— Да бе! Заеби това!

— Той си сряза вените, глупако! — обясни му младежът. — Целият под е в кръвта му!

— Този трик е още от времето на нямото кино, дребен лъжец!

Робин напъха три пръста в една от дупките и сержант Насрани гащи видя пурпурната кръв по тях.

— Сряза си вените с дръжката на чашата! — продължи да обяснява той. — Ако не му помогнеш, ще кърви до смърт!

— Да оставим негъра да умре! — каза войникът с пушката.

— Млъквай! — скастри го сержант Насрани гащи, който се опитваше да измисли какво да прави. Знаеше какви ще бъдат последствията, ако нещо се случеше със затворника. Полковник Маклин и капитан Кронингер бяха много лоши хора, но новият командир щеше да му отреже топките и да си ги окичи като украшения.

— Помогнете му! — изкрещя Робин. — Не стойте като истукани там!

— Отстъпи от вратата! — нареди другият мъж. — Хайде! Отстъпи и ако направиш едно движение, което неми харесва, кълна се в Бог, че ще се превърнеш в мъртво месо!

Младежът се отдръпна. Вратата беше отключена и вдигната с около двадесет сантиметра нагоре.

— Хвърли я навън! Чашата! Изхвърли проклетото нещо!

През отвора беше избутана окървавена калаена чаша. Сержантът я взе, опипа назъбения метален ръб и вкуси кръвта, за да се увери, че е истинска. Такава беше.

— Проклятие! — забесня той и отвори вратата изцяло.

Робин беше застанал в задната част на камиона, далеч от вратата. Свито на пода до него беше тялото на Джош Хъчинс, който беше легнал на дясната си страна и беше извърнал лице. Сержант Насрани гащи се качи в камиона с насочен в главата на младежа пистолет. Войникът с пушката също се качи, а третият остана на земята с извадено от кобура и готово за употреба оръжие.

— Стой там и дръж двете си ръце вдигнати! — Предупреждението беше отправено от сержант Насрани гащи към Робин. Мъжът приближи тялото на чернокожия гигант.

Подът лъщеше от кръв. Сержантът забеляза такава и по дрехите на Джош и се наведе, за да докосне протегнатата му китка. Собствените му пръсти се изцапаха с кръв.

— Господи! — каза той, когато осъзна, че е затънал до гуша в неприятности. Прибра пистолета в кобура си и се опита да преобърне мъжа, но той беше прекалено тежък за него. — Помогни ми да го обърнем! — нареди на Робин и младежът се наведе, за да хване другата ръка на Джош.

Гигантът издаде тих гърлен звук.

Две неща се случиха едновременно: Робин вдигна кофата с изпражненията и урината, оставена до ръката на Джош, и запрати съдържанието й в лицето на войника с автомата, а тялото на гиганта оживя, десният му юмрук се вряза в челюстта на сержант Насрани гащи и я изкриви. Мъжът изпищя, когато зъбите му се забиха в езика, а Джош извади .45-калибровия му пистолет от кобура.

Заслепеният войник стреля с пушката си, но куршумът изсвистя покрай главата на Робин. Младежът му се хвърли, сграбчи пушката и го изрита в слабините. Третият войник стреля по Джош, но куршумът уцели сержант Насрани гащи в гърба и той се блъсна в гиганта и му послужи като щит. Джош избърса кръвта от очите си и отвърна на стрелбата, но войникът вече беше побягнал под дъжда, за да повика помощ.

Робин срита падналия на пода отново и го претърколи от камиона. Джош беше наясно, че разполагат с около минута, преди мястото да се напълни с войници. Пребърка джобовете на сержант Насрани гащи с надеждата, че ще намери ключовете за камиона. От лицето му се стичаше кръв от трите разреза в челото му, причинени от назъбената метална дръжка. Той беше натъркал китките си с кръв, след което я беше размазал по дрехите си, за да изглежда сякаш си беше прерязал вените. На ринга често се скриваше малко бръснарско ножче в бандажа, с което да си порежеш челото, за да създадеш изкуствена, но неприятна на външен вид рана. Сега кръвта беше необходима за подобна театрална постановка.

Двама войници бягаха към камиона. Робин се прицели и застреля единия от тях, но другият падна по корем и пропълзя под една каравана. Джош не намери ключа.

— Провери дали не е в запалването! — провикна се той и започна да стреля наслуки, за да може Робин да скочи на земята и да отиде до кабината на камиона.

Младежът отвори вратата и затърси с пръсти около таблото. Нямаше ключ в стартера.

Войникът под караваната произведе два изстрела, които рикошираха опасно близо до Джош, който се хвърли на земята. Още един войник откри автоматична стрелба отляво. Въздухът над главата на гиганта се сгорещи. Куршумите свистяха във вътрешността на камиона като чукове върху капаците на кошове за боклук.

Робин претърси пространството под седалката, но не намери нищо друго освен празни пълнители. Отвори жабката. Ето го! Вътре бяха потъмнял ключ и тъпонос .38-калибров револвер. Той вкара ключа в запалването, завъртя го и натисна педала на газта. Двигателят се разтресе и закашля, след малко оживя с грохот, и целият камион затрепери. Робин се опули срещу скоростния лост. „Мамка му!“, помисли си той. Беше забравил да спомене нещо на Джош, докато планираха бягството си: опитът му в шофирането беше много ограничен. Въпреки това знаеше, че трябва да натиснеш съединителя, за да сменяш предавките. Настъпи педала и вкара лоста на първа скорост въпреки възраженията на предавателната кутия.

С другия крак направо смачка педала на газта до пода и рязко пусна съединителя.

Камионът полетя като ракета напред. Джош за малко да падне от него, но успя да се хване за релсата, по която се движеше вратата.

Робин смени на втора. Камионът заподскача като див жребец, докато прекосяваше лагера, одраска една паркирана кола и разпръсна шестима войници, които бяха дошли да проверят какъв е този шум. Един куршум се вряза в предното стъкло и към главата и лицето на младежа полетяха като оси парченца стъкло, но той закри очи и продължи напред.

Робин се поизправи, когато камионът набра скорост. В рошавата му коса като мокри диаманти лъщяха парченца стъкло. Той посегна към .38-калибровия револвер, отвори барабана и видя, че все още има четири патрона в него. Заобиколи поредното паркирано превозно средство, едва не се блъсна в една каравана и след малко излезе на пътя, като ускори още повече, за да се измъкне колкото се може по-бързо от лагера. Вдясно пред него имаше разклонение, за което беше сигурен, че води към Уоруик Маунтин. Гумите на джиповете бяха оставили своите следи в калта. Той намали достатъчно, за да може да направи този рязък завой. Джош изпусна релсата и беше запратен с невероятна сила в другата стена на камиона. Това определено беше ден, който щеше да запомни.

На всяка цена трябваше да стигнат при Сестрата и Суон преди сетния час… каквото и да означаваше това. Робин караше като луд нагоре по планинския път. Гумите постоянно поднасяха, а камионът захождаше от едната до другата страна на пътя. Джош се държеше доколкото можеше и видя разлетелите се искри, когато камионът остърга дясната мантинела. Едно парче асфалт беше изхвърлено зад задните гуми и воланът се изплъзна от ръцете на Робин. Камионът се насочи към ръба на скалата.

Младежът вложи цялата си сила, за да завърти волана, докато кракът му се бореше със спирачката. Гумите хвърляха кал зад себе си, а предната броня изкриви мантинелата с около петнадесет сантиметра, преди камионът да успее да спре.

След малко Робин усети как гумите отново се плъзнаха назад върху счупения асфалт, калта и снега. Той дръпна ръчната спирачка, но нямаше никакво сцепление, което да заключи гумите. Камионът продължи да се плъзга назад и бързо да набира скорост, докато младежът се опитваше да превключи отново на първа предавка, макар вече да знаеше, че това е крайната спирка. Отвори вратата, извика „Скачай!“ и направи точно това.

Джош нямаше нужда от увещаване. Той скочи от задната част на камиона, падна в калта и се претърколи настрани, за да не бъде премазан от засилилото се превозно средство.

Камионът продължи да се плъзга назад, сякаш се опитваше да се завърти в кръг… и в този момент един джип, в който се намираха петима войници на Армията на съвършенството, се появи на завоя. Превозното средство се беше насочило нагоре, при това с прекалено голяма скорост, за да може да спре навреме.

Джош видя ужасеното изражение на шофьора, който инстинктивно протегна ръце напред, все едно се опитваше да удържи връхлитащия ги камион с голи ръце. Неконтролируемият звяр и джипът се блъснаха и тежестта на по-голямото превозно средство избута по-малкото през мантинелата и го последва над ръба на пропастта като наковалня. Гигантът погледна от ръба на скалата навреме, за да види летящите във въздуха човешки тела. Надигна се хор от писъци и след малко телата изчезнаха в клисурата. Не успя да види кое точно експлодира — камионът или джипът — в облака от пламъци и черен дим.

Джош и Робин нямаха време да се чудят и маят колко близо са били до еднопосочния полет. Гигантът все още стискаше автоматичния пистолет в ръката си, а младежът се беше въоръжил с .38-калибровия револвер, в който имаше четири патрона. Трябваше да изминат останалата част от пътя пеша и се налагаше да побързат. Джош пое водачеството — ботушите му се хлъзгаха върху неприятната настилка — и Робин го последва нагоре към владенията на Бог.