Робърт Маккамън
Лебедова песен (3)

3

22:22 часа, лятно часово време Конкордия, Канзас

— Убий го, Джони!

— Разкъсай го на парчета!

— Откъсни му ръката и го пребий до смърт с нея! — Гредите в горещия и задимен физкултурен салон на гимназията на Конкордия се тресяха от виковете на повече от четиристотин души. В средата му двама души — единият бял, а другият черен — се бореха на ринга. В момента белият кечист — местно момче на име Джони Лий Ричуайн — беше притиснал чудовището, известно като Черния Франкенщайн, във въжетата и го млатеше с джудо удари пред жадната за кръв публика. Чернокожият мъж, който беше висок близо метър и деветдесет и пет, тежеше над сто и тридесет килограма и носеше абаносова на цвят маска, покрита с червени кожени „белези“ и гумени „болтове“, изпъчи огромните си гърди, изрева като звяр и хвана във въздуха ръката на Джони Лий Ричуайн. Започна да я извива, докато младият мъж не падна на колене. Тогава Черния Франкенщайн изръмжа, стовари ботуш четиридесет и шести номер в главата му и го просна на ринга.

Реферът подскачаше безпомощно наоколо и когато размаха предупредително пръст в лицето на чернокожото чудовище, то го блъсна настрани като някакъв нахален скакалец. После се надвеси над проснатото момче, започна да се удря в гърдите и да мята маниакално глава във всички посоки, докато публиката разярено крещеше. На ринга заваляха смачкани чаши от кока-кола и пакети от пуканки.

— Тъпи селяндури! — изрева Черния Франкенщайн, като успя да надвика шумната тълпа. — Вижте какво ще направя с вашето момченце!

И настъпи триумфално ребрата на Джони Лий Ричуайн. Младият мъж се сви и лицето му се сгърчи в агония, а реферът се опита да издърпа гиганта от него. С един замах кечистът го запрати в далечния ъгъл на ринга, където онзи падна на колене. Публиката стана на крака и започна да хвърля хартиени чаши и лед. Местните полицаи, които бяха назначени да пазят по време на мача, се оглеждаха изнервено.

— Искате ли да видите кръвта на едно канзаско селянче? — изкрещя Черния Франкенщайн и вдигна ботуш, за да размаже черепа на опонента си.

Джони се съвзе, сграбчи чудовището за глезена и го извади от равновесие, след което срита другия му крак. Огромните ръце на чернокожия кечист се завъртяха като вятърни мелници, преди да се строполи на ринга и да разтресе целия под. Публиката така изригна, че покривът на физкултурния салон едва не полетя.

Черния Франкенщайн се изправи на колене и вдигна ръце, за да моли за милост младия мъж, който беше тръгнал към него. Джони се обърна, за да помогне на ранения рефер и докато публиката крещеше, чудовището скочи на крака и го нападна в тил. Огромните му ръце се сключиха за удар „чук“.

Обезумелите писъци на феновете накараха Джони Лий Ричуайн да се завърти в последния момент и да ритне опонента си в мазния корем. Гигантът изпусна въздуха от дробовете си със звук като от парна свирка и се запрепъва като пиян в театрален опит да избегне онова, което го очакваше.

Джони Лий Ричуайн приклекна и вдигна Черния Франкенщайн на раменете си за самолетно завъртане. Феновете затаиха дъх, когато цялата тази маса напусна ринга, и после отново се развикаха, когато тяхното момче завъртя чудовището във въздуха. Черния Франкенщайн пищеше като напляскано бебе.

Изведнъж се разнесе звук като от пистолетен изстрел. Джони Лий Ричуайн изрева и се наклони към ринга. Гигантът, когото наричаха Черния Франкенщайн, имаше достатъчно време, за да осъзнае какво става и да се хвърли от раменете на младежа. Много добре познаваше звука от чупене на кости. Беше против хлапето да прави самолетното завъртане, но Джони искаше да впечатли местната публика. Черния Франкенщайн падна на ринга на една страна и когато се изправи до седнало положение, видя местния кечист да лежи на няколко крачки от него. Беше се хванал за коляното и този път стенеше от истинска болка.

Реферът беше станал на крака и нямаше представа какво да прави. Великанът трябваше да бъде проснат на ринга и Джони Лий Ричуайн да спечели главния мач от програмата. Такъв беше сценарият и всичко мина добре на репетициите.

Чернокожият кечист стана. Знаеше, че младият мъж е лошо ранен, но не биваше да излиза от роля. Вдигна високо ръце и тръгна бавно по ринга под дъжд от чаши и пакети от пуканки. Когато се доближи до стъписания рефер, му прошепна с глас, много различен от злодейското си декламиране:

— Дисквалифицирай ме и заведи хлапето на лекар!

— А?

— Действай! Веднага!

Реферът, местен мъж, който притежаваше магазин за инструменти близо до Белвил, най-накрая размаха на кръст ръце, което означаваше дисквалификация за Черния Франкенщайн. Огромният кечист влезе в ролята на разгневен състезател, заскача нагоре-надолу за минута, докато публиката го освиркваше и ругаеше, и накрая слезе от ринга, за да бъде съпроводен до съблекалнята от няколко полицаи. През целия път биваше замерян с пуканки и разтопен лед и беше плют и обиждан както словесно, така и чрез жестове. Правеха го не само децата, но и възрастните. Гигантът се страхуваше особено много от стари баби, защото преди време една го беше нападнала с игла за шапка в Уейкрос, Джорджия, и после се беше опитала да го срита в слабините за всеки случай.

В „съблекалнята“, която се състоеше от пейка и шкафче, използвани от отбора по футбол, той се помъчи да разтрие и отпусне, доколкото е възможно, схванатите си мускули. Някои от травмите и болките бяха постоянни. Чувстваше раменете си твърди като цепеници. Отвърза кожената си маска и се погледна в малкото пукнато огледало, което висеше в шкафчето му.

Трудно можеше да мине за красив мъж. Косата му беше подстригана почти до скалпа, за да може маската да пасва добре, а лицето му беше покрито с белезите от много злополуки на ринга. Помнеше много добре къде беше получил всеки един от тях — недобре изпълнен чуков удар в Бирмингам, изплъзнал се прекалено убедително стол в Уинстън-Сейлъм, сблъсък с ръба на ринга в Сиукс Фолс, среща с бетонен под в Сан Антонио. Грешките в пресмятането на точния момент причиняваха истински наранявания на професионалните кечисти. Джони Лий Ричуайн нямаше достатъчно добър баланс, за да удържи тежестта, и кракът му беше платил цената. Гигантът се чувстваше зле заради случилото се, но нямаше какво повече да направи. Шоуто трябваше да продължи.

В момента беше на тридесет и пет години, като последното десетилетие беше прекарал в състезания по кеч. Постоянно пътуваше по магистрали и градски пътища, за да посети поредната зала, физкултурен салон или панаир. В Кентъки беше известен като Светкавицата Джоунс, в Илинойс като Пъркинс Тухлата, а имаше и още десетина заплашителни прякора. Истинското му име беше Джошуа Хъчинс и тази вечер се намираше доста далеч от родния си дом в Мобил, Алабама.

Широкият му, плосък нос беше чупен три пъти и изглеждаше крив; последния път въобще не си направи труда да го намества. Светлосивите му очи с цвят на пушек надничаха изпод гъсти черни вежди. Около брадичката му се извиваше още един малък белег, който приличаше на обърнат наопаки въпросителен знак, а грубите черти и форми на лицето му придаваха вид на изморен от войни африкански крал. Джошуа Хъчинс беше толкова едър, че направо изглеждаше уродлив — нещо, което хората рядко пропускаха да забележат, когато се разминаваха с него на улицата. Ръцете, раменете и краката му направо пращяха от мускули, за разлика от корема му, който се беше отпуснал заради многото кутии с понички, изядени в самотните мотелски стаи. Но макар да носеше около талията си мазнина с размерите на гума от камион, Джош Хъчинс се движеше с грация и изящество и създаваше впечатлението за добре навита пружина, готова всеки момент да се изстреля. Това му остана от експлозивната сила, с която разполагаше, когато играеше като защитник за Ню Орлиънс Сейнтс преди много години и в един друг свят.

Джош се изкъпа и отми със сапун потта от себе си. Утре вечер имаше мач в град Гардън, Канзас, и му предстоеше дълго и прашно пътуване през щата. И горещо, защото климатикът в колата му се развали преди няколко дни и не можеше да си позволи да го поправи. Щеше да получи следващия си чек в края на седмицата, в град Канзас, където щеше да участва в среща със седем души, всеки за себе си. Излезе от душовете, подсуши се и се облече. Докато си прибираше екипа, организаторът на мача дойде да му съобщи, че Джони Лий Ричуайн е отведен в болница и че ще се оправи, но го предупреди да внимава, докато напуска физкултурния салон, защото местните типове можели да бъдат малко груби. Джош благодари на човека със своя тих глас, закопча ципа на сака си и му пожела приятна вечер.

Очуканият му шестгодишен „Понтиак“ беше паркиран на паркинга на денонощния супермаркет „Фуд Джайънт“. От опит и от много срязани гуми знаеше, че не бива да спира близо до местата, където се провеждаха мачовете му. Тъй като беше на крачка от магазина, влезе в него и няколко минути по-късно излезе с пакет понички, бисквити „Орео“ и туба с мляко. Качи се в колата и пое на юг по магистрала 81 към мотел „Рест Уел“.

Стаята му беше с изглед към магистралата и грохотът на преминаващите камиони звучеше като бродещи в мрака зверове. Пусна „Вечерното шоу“ и си съблече ризата, за да нанесе „Бен Гей“ на болящите го рамене. Мина много време, откакто за последно ходи на фитнес, но постоянно си повтаряше, че ще започне да бяга отново. Коремът му се беше отпуснал като маршмелоу и му бе пределно ясно, че може да пострада на ринга, ако опонентите му не спираха ударите и ритниците си навреме. Щеше да се тревожи за това утре — винаги имаше утрешен ден — а сега си облече яркочервената пижама и легна в леглото, за да си похапне и да погледа телевизия.

Поничките бяха наполовина изядени, когато забавното шоу беше прекъснато от извънредна новинарска емисия на Ен Би Си. Появи се мрачен новинар на фона на Белия дом и започна да говори за „важна среща“, която президентът бил провел току-що с министъра на отбраната, началник-щаба на въоръжените сили, вицепрезидента и други съветници. Според източниците на телевизията на тази среща били обсъдени Стратегическото въздушно командване и НОРАД. Американските военновъздушни бази, продължи с неспокоен глас говорителят, вероятно щели да бъдат поставени във висока степен на бойна готовност. По-късно щяло да има още новини по темата.

— Не унищожавайте света до неделя — каза Джош с пълна с поничка уста. — Първо трябва да си взема чека.

Всяка вечер в новинарските емисии се обсъждаха слуховете за война. Джош гледаше предаванията, четеше вестници, когато можеше, и си даваше сметка, че нациите са ревниви, параноични и напълно луди, но не можеше да разбере защо уж разумните им лидери не правеха опити да се разберат по телефона. Какво толкова трудно имаше в това да поговорят?

Джош започваше да приема цялото това нещо като професионалния кеч: силните страни си слагаха маските и започваха да подскачат наоколо, да сипят заплахи и да замахват към другите, но всъщност това беше една мачо игра, един наперен блъф. Не можеше да си представи какъв щеше да е светът, след като ядрените бомби паднеха, но беше наясно, че щеше да е адски трудно да намери кутия с понички в пепелта, а те определено щяха да му липсват.

Тъкмо беше нагънал бисквитите „Орео“, когато погледна телефона до леглото и се сети за Роуз и момчетата. Съпругата му се разведе с него, след като напусна професионалния футбол и стана кечист, и получи попечителството над двамата им синове. Все още живееше в Мобил; Джош ги посещаваше, когато обиколката му минаваше оттам. Роуз имаше хубава работа като правен секретар и последния път, когато я видя, тя му каза, че е сгодена за някакъв чернокож адвокат и двамата ще се оженят в края на август. На Джош много му липсваха синовете и понякога, докато беше на ринга, зърваше в публиката лица на момчета, които му напомняха за тях, но тези лица винаги му крещяха и му се подиграваха. Не беше здравословно, знаеше той, да мисли прекалено много за хората, които обича; нямаше смисъл да задълбочава излишно болката. Желаеше всичко добро на Роуз; от време на време искаше да й се обади, но се страхуваше, че приятелят й ще вдигне.

„Е — помисли си гигантът, докато разделяше една бисквита, за да оближе крема, — не съм бил създаден за семеен живот. Не, сър! Харесвам си свободата прекалено много, а и тя, ей богу, е единственото, с което разполагам!“

Беше изморен. Цялото тяло го болеше, а утре денят щеше да е дълъг. Може би щеше да се обади в болницата, преди да потегли, за да разбере как е Джони Лий Ричуайн. Момчето щеше да си вземе поука от наученото тази вечер.

Джош остави телевизора да работи, защото обичаше да слуша човешки гласове, и бавно се унесе в сън с внимателно балансирания пакет с бисквити „Орео“ на корема си. „Утре ще е голям ден — помисли си той, докато се унасяше. — Отново трябва да бъда зъл и силен.“ След това заспа и захърка тихичко, а сънищата му бяха изпълнени с шумни публики, които желаеха главата му.

По телевизията започна някакво религиозно предаване. Пасторът говореше нещо за силата на ралото.

След това започна химнът „Знаме, обсипано със звезди“, докато се редяха кадри на величествени, покрити със сняг планини, огромни, брулени от вятъра полета с царевица и пшеница, течащи потоци, зелени гори и могъщи градове, и накрая клипът завърши с американския флаг, разпънат и неподвижен на върха на забития в лунната повърхност кол.

Картината замръзна, остана така няколко секунди и след това всичко изчезна с края на програмата на местната телевизия.