Робърт Маккамън
Лебедова песен (10)

10

10:17 часа, планинско лятно часово време. Земен дом

— Още ракети на десет часа! — каза Ломбард, когато на екрана на радара се появиха няколко зелени точки. — Дванадесет са се насочили на югоизток. Летят на височина над четири километра. Господи, вижте как се движат тези копелета! — След тридесет секунди точките излязоха от обхвата на радара. — Появиха се още пет, полковник. — Гласът на Ломбард беше смесица от ужас и вълнение; квадратното му лице беше почервеняло, а очите му бяха ококорени зад пилотските му очила. — Насочили са се на северозапад. Летят на височина 5,3 километра. Наши са. Давайте, бебчета!

Сержант Бекър стовари юмрук в разтворената си длан.

— Заличете ивановците от лицето на Земята! — провикна се той. Капитан Уорнър стоеше зад него, пушеше цигара и спокойно гледаше радарния екран със здравото си око. Двама униформени техници следяха радара на Периметрова охрана. Сержант Шор се беше отпуснал в един стол в другия край на помещението, с изцъклен и невярващ поглед. От време на време поглеждаше към екрана на главния радар и бързо се връщаше към някакво петно на насрещната стена.

Полковник Маклин стоеше над дясното рамо на Ломбард, със скръстени на гърдите му ръце. Вниманието му беше привлечено от зелените точки, които се разхождаха по екрана през последните четиридесет минути. Лесно беше да се различат руските ракети, защото те се бяха насочили на югоизток с траектории, които щяха да ги отведат до базите на военновъздушните сили и силозите с междуконтинентални балистични ракети. Американските ракети летяха на северозапад към смъртоносната си среща с Москва, Магадан, Томск, Караганда, Владивосток, Горки и стотици други градове-мишени и ракетни силози. Ефрейтор Прадос си беше сложил слушалките и слушаше слабите сигнали, които все още се излъчваха от късовълновите оператори в цялата страна.

— Сигналът от Сан Франциско току-що се изгуби — съобщи той. — Последните новини бяха от радио Кей Екс Си Ей в Сосалито. Споменаха нещо за кълбовидна мълния и сини светкавици. Останалото бяха някакви безсмислици.

— Седем ракети на единадесет часа — каза Ломбард. — На височина 3,65 километра. Насочили са се на югоизток.

„Още седем — помисли си Маклин. — Господи!“ Така входящата поща, засечена от радара на Блу Доум, достигна шестдесет и осем писма… само Бог знаеше още колко стотици, дори хиляди, бяха прелетели извън полезрението им. От паническите емисии на късовълновите радиостанции ставаше ясно, че американските градове бяха изпепелени от мащабна ядрена атака. Маклин беше преброил четиридесет и четири изходящи писма, поели към Русия. Също така беше наясно, че хиляди балистични ракети, круизни ракети, бомбардировачи В-1 и въоръжени с ядрено оръжие подводници бяха използвани срещу Съветския съюз. Нямаше значение кой беше започнал първи, говоренето приключи. Сега беше важно само коя от двете страни щеше да издържи най-дълго на ядрените удари.

Маклин беше заповядал Земен дом да бъде запечатан, когато видя първите съветски ракети на екрана на радара. Хората от Периметрова охрана бяха призовани, скалната врата беше свалена и заключена, а системата от подобни на жалузи прегради беше задействана, за да се предотврати допускането на радиоактивен прах. Остана само едно нещо, което трябваше да се направи: да каже на цивилните в Земен дом, че Третата световна война е започнала, че домовете и близките им вероятно са превърнати в пепел и че всичко, което са познавали и обичали, е било заличено от огнената топка. Маклин беше репетирал речта много пъти; смяташе да събере цивилните в Управлението и спокойно да им обясни какво се случва. Те щяха да разберат, че се налага да останат тук, във вътрешността на Блу Доум Маунтин, и че никога вече няма да се приберат по домовете си. След това щеше да ги научи на дисциплина и контрол, да създаде корави бронирани обвивки от тези меки и отпуснати човешки тела и да ги научи да мислят като воини. И от тази непробиваема крепост щяха да удържат съветските нашественици до последния си дъх и капка кръв, защото обичаше Съединените американски щати и никой никога нямаше да успее да го накара да коленичи и да се моли.

— Полковник? — Единият от младите техници беше вдигнал поглед от радара на Периметрова охрана. — Приближава някакво превозно средство. Прилича на кемпер. Движи се доста бързо.

Маклин отиде при мъжа, за да види мигащата точка на планинския път. Шофьорът на кемпера караше толкова бързо, че съществуваше опасност да се забие в Блу Доум.

Полковникът все още разполагаше с властта да отвори и да пусне превозното средство вътре, като използва код, който щеше да преодолее компютризираната заключваща система. Представи си, че в кемпера се намира изплашено до безобразие семейство, вероятно от Айдахо Фолс или от някое от по-малките населени места в подножието на планината. Човешки животи, помисли си Маклин. Тези хора се опитваха да избегнат смъртта. Погледна телефона. Можеше да въведе личния си номер и да каже кода в слушалката, който щеше да накара компютъра да отключи Земен дом и да отвори вратата. По този начин щеше да спаси животите на тези хора.

Посегна към телефона.

Но нещо вътре в него се размърда — то беше голямо, мрачно и невидимо, като излязло от дъното на първобитно блато създание.

Сссспри!, шепотът на Войника сянка наподобяваше съскането на фитил на динамит. Помисли за храната! Повече усти, по-малко ядене!

Маклин се поколеба; пръстите му бяха на няколко сантиметра от телефона.

Повече усти, по-малко ядене! Дисциплина и контрол! Стегни се, господинчо!

— Трябва да ги пусна — изрече полковникът и другите мъже в контролната зала го изгледаха.

Не ми противоречи, господинчо! Повече усти, по-малко ядене! Много добре знаеш какво се случва, когато човек е гладен, нали?

— Да — прошепна в отговор Маклин.

— Сър? — повика го радарният техник.

— Дисциплина и контрол — изрече завалено той.

— Полковник? — Уорнър го хвана за рамото.

Маклин подскочи, сякаш се събуди от кошмар. Огледа останалите в контролната зала, след което погледна отново телефона и бавно свали ръка. За момент беше затънал отново в ямата, в калта, в лайната и в мрака, но вече беше добре. Знаеше къде е. Естествено. Дисциплината и контролът много помагаха. Полковникът се освободи от хватката на капитан Уорнър и погледна точката на екрана с присвити очи.

— Не — заяви той. — Не. Закъсняха много. Прекалено много. Земен дом остава запечатан. — Почувства се изключително доволен от себе си, че е взел това мъжествено решение. В Земен дом имаше повече от триста души, без да брои офицерите и техниците. Повече усти, по-малко ядене. Беше сигурен, че е постъпил правилно.

— Полковник Маклин! — обади се Ломбард с пресипнал глас. — Погледнете това!

Маклин веднага застана зад него и погледна екрана. Видя група от четири ракети — едната от тях изглеждаше по-бавна от останалите. Тя изостана, докато другите три бързо изчезнаха над Блу Доум.

— Какво става?

— Тази ракета лети на 6,8 километра височина — отговори Ломбард. — Преди няколко секунди беше на 7,6 километра. Мисля, че пада.

— Не е възможно! Няма никакви военни цели в радиус от сто и шестдесет километра! — намеси се сержант Бекър и се приближи, за да види със собствените си очи.

— Провери отново — нареди Маклин на Ломбард с възможно най-спокойния си глас.

Стрелката на радара се движеше агонизиращо бавно.

— Стигна 6,7 километра, сър. Сигурно е повредена. Копелето пада надолу!

— По дяволите! Изчислете точката на удара!

Ломбард веднага разгъна карта на района около Блу Доум Маунтин и се да работи с компас и транспортир, като изчисляваше и пресмяташе различни ъгли и скорост. Ръцете му трепереха и се налагаше да започва отначало повече от веднъж. Най-накрая каза:

— Ще прелети над Блу Доум, сър, но нямам представа дали турбулентността там горе няма да се намеси. Пресметнах, че ще падне точно тук. — Сержантът заби пръст в един район на около петнадесет километра западно от Литъл Лост Ривър и отново погледна екрана. — Вече е на 5,5 километра, сър. Пада като счупена стрела.

Капитан Уорнър-Мечо изсумтя.

— Такава е технологията на ивановците — каза той. — Всичката е прецакана.

— Не, сър. — Ломбард се завъртя със стола си. — Ракетата не е руска. Една от нашите е.

В залата настъпи наелектризирана тишина. Наруши я полковник Маклин, като изпусна звучна въздишка.

— Ломбард, какво, по дяволите, говориш?

— Ракетата е приятелска — отговори сержантът. — Летеше на северозапад, преди да излезе от курса си. От размера и скоростта й предполагам, че е „Минитмън III“, вероятно с бойна глава „Марк 12“ или „Марк 12А“.

— О… Господи — прошепна Рей Бекър, чието червендалесто лице беше пребледняло.

Маклин се вторачи в екрана. Отклонилата се точка ставаше все по-голяма. Вътрешностите му като че ли бяха стиснати в менгеме. Пределно ясно му беше какво щеше да се случи, ако „Минитмън III Марк 12А“ паднеше в радиус от осемдесет километра от Блу Доум. „Марк 12А“ пренасяше три 335-килотонни ядрени глави — достатъчна мощ да сравни със земята седемдесет и пет Хирошими. „Марк 12“ пренасяше три 170-килотонни ядрени глави. Те също щяха да са изключително опустошителни, но Маклин се замоли ракетата да е такава, защото може би — може би — планината щеше да издържи на подобна ударна вълна, без да се срути.

— Снижи се до 4,85 километра, полковник.

Това означаваше, че е на километър и половина над Блу Доум. Усещаше погледите на другите мъже върху себе си, искаха да разберат дали е направен от стомана, или от глина. Нямаше какво да стори в този момент, освен да се моли ракетата да падне много по-далеч от Литъл Лост Ривър. На лицето му заигра горчива усмивка. Сърцето му препускаше, но разсъдъкът му не го предаваше. „Дисциплина и контрол“, помисли си той. Тези две неща правеха един мъж такъв.

Земен дом беше построен тук, защото наблизо нямаше никакви съветски цели и защото всички правителствени прогнози показваха, че радиоактивните ветрове ще са в посока юг. Дори в най-лошите си кошмари Маклин не беше помислял, че Земен дом може да бъде ударен от американско оръжие. „Не е честно!“ помисли си той и едва не се разкикоти. О, не, не беше никак честно!

— Ракетата се снижи до 4 километра — съобщи с напрегнат глас Ломбард и побърза да направи ново изчисление на картата, но не сподели какъв е резултатът, а и полковникът не го попита. Маклин беше наясно, че щеше да раздруса адски здраво и се сети за всички пукнатини в тавана и стените на Земен дом. Същите пукнатини и проклетите слаби места в убежището, за които онези копелета братята Озли трябваше да се погрижат, преди да го отворят. Вече беше късно, прекалено късно. Полковникът се загледа в екрана с присвити очи и с надеждата братята да са се насладили на звука от горящите им кожи, докато са умирали.

— Вече е на 3,7 километра, полковник.

Шор простена панически и сви колене до гърдите си; изглеждаше като човек, който е видял времето, мястото и обстоятелствата на собствената си смърт в кристална топка.

— По дяволите — изрече тихо Уорнър. Дръпна още веднъж от цигарата си и я смачка в пепелника. — Предполагам, че ще е най-добре да се разположим удобно, а? Бедните копелета там горе ще бъдат разкъсани като парцалени кукли. — Капитанът се сви на пода в ъгъла.

Ефрейтор Прадос си свали слушалките и се опря в стената. По бузите му проблясваха капки пот. Бекър стоеше до Маклин, който наблюдаваше приближаващата точка на екрана пред Ломбард и броеше секундите до сблъсъка.

— Снижава се до 3,4 километра. — Раменете на сержанта бяха увиснали. — Мина над Блу Доум! Продължава в посока северозапад! Мисля, че ще успее да мине реката! Давай, копеле, давай.

— Давай — въздъхна Бекър.

— Давай — намеси се Прадос и затвори очи. — Давай. Давай. Точката изчезна от екрана.

— Изгубихме я, полковник! Падна под обхвата на радара!

Маклин кимна. Ракетата продължаваше да пада към гората до Литъл Лост Ривър, а той продължаваше да брои.

Всички чуха жужене като от голям, далечен рояк стършели.

След това настъпи тишина.

— Пад… — започна Маклин, но в следващия момент екранът избухна в светлина, а мъжете около него закрещяха и закриха очи. Полковникът беше заслепен за секунда. Той разбра, че небесният радар на върха на Блу Доум е изпепелен. Другите радарни екрани просветнаха като зелени слънца, които бързо започнаха да угасват. Жужащите стършели изпълниха залата и от контролните табла заизлизаха искри от къси съединения. — Дръжте се! — нареди Маклин. Подът и стените са разтресоха, а на тавана се появи пъзел от пукнатини. Наоколо заваля дъжд от прах и камъчета. По-големите от тях затракаха по контролните табла като градушка. Подът се разтресе толкова силно, че принуди Маклин и Бекър да паднат на колене. Светлините примигаха и изгаснаха, но само след секунди се задейства аварийното захранване и осветлението — по-силно, по-ярко и създаващо по-големи сенки отпреди малко — се завърна.

Последва още един последен слаб трус и заваля нов дъжд от прах и камъчета, след което подът застина.

Косата на Маклин беше бяла от прахта, а лицето му прашно и надраскано. Системата за филтриране на въздуха обаче работеше на пълни обороти и издърпваше прахта в шахтите в стените.

— Всички ли са добре? — провикна се полковникът и се опита да се съсредоточи въпреки зеления послеобраз, останал пред очите му. Разнесе се кашляне, а някой — предположи, че е Шор — плачеше. — Добре ли сте?

Получи отговор от всички, освен от Шор и от един от техниците.

— Всичко приключи! — каза той. — Успяхме! Добре сме! — Наясно беше, че щеше да има случаи на счупени кости, сътресения и шок сред цивилните на горното ниво. Вероятно всички бяха изпаднали в паника в момента, но лампите светеха, вентилационната система работеше и Земен дом не се беше строполил като къща от карти на силен вятър. „Приключи! Успяхме!“ Маклин все още примигаше, за да проясни зрението си, и се изправи на крака. Засмя ся — кратък и неприятен звук, подобен на лай, процедил се между зъбите му. В следващия момент смехът направо изригна от гърлото му. Смееше се все по-силно, защото беше жив и крепостта му още не беше паднала. Кръвта му беше гореща и кипеше отново както във влажните джунгли и сухите равнини на чуждестранните бойни полета; на тези огнени полета врагът носеше дяволското си лице и не се криеше зад маската на психиатри на военновъздушните сили, събирачи на сметки, лукави бивши съпруги и измамни бизнес партньори. Той беше полковник Джимбо Маклин и се движеше като тигър — грациозен и зъл — с Войника сянка до него.

За пореден път надви смъртта и позора. Ухили се. Устните му бяха бели от прахта.

В следващия момент се разнесе звук като от съдиране на дреха. Полковник Маклин спря да се смее.

Разтри очи в опит да изгони зеленото сияние и най-накрая успя да види откъде идва звукът.

Стената пред него се беше пропукала и се бяха образували хиляди малки паяжини. В края на тавана обаче положението беше най-лошо: постепенно се отвори огромна зигзагообразна пукнатина и от нея потече тъмна и воняща вода, която шурна надолу като кръв от чудовищна рана. Разкъсващият шум се удвои и утрои. Маклин погледна в краката си и видя втора огромна пукнатина да се отваря на пода. Трета се изви като змия на насрещната стена.

Бекър крещеше нещо, но гласът му беше изкривен и забавен, сякаш го чуваше в кошмарите си. От горе падаха парчета камъни, панелите от тавана се разместиха и потекоха още потоци вода. Разнесе се неприятната миризма на мръсен канал и докато помията заливаше полковника, той осъзна каква е истината: някъде канализационната система беше експлодирала — вероятно още преди седмици или месеци — и отходните води се бяха събрали не само над първо ниво, но и между първо и второ, като по този начин бяха спомогнали за допълнителното еродиране на бездруго нестабилната и пренатоварена скала, която поддържаше Земен дом.

Подът се килна на една страна и извади от равновесие Маклин. Скалните пластове се отъркаха едни в други с неприятния звук на стържещи челюсти и докато зигзагообразните пукнатини се свързваха, от тавана потече порой от мръсна вода и камъни. Полковникът падна върху Бекър и се удари в пода. Сержантът изпищя и когато Маклин се извъртя по посока на писъка, стана свидетел как Рей Бекър пада в отворилата се в пода пукнатина. Пръстите му се хванаха за ръба й, но двата края на процепа се затвориха отново и полковникът с ужас видя как пръстите на мъжа се пръснаха като настъпени кренвирши.

Цялата зала се тресеше неудържимо като атракция в ужасен панаир. От пода се отчупваха парчета, падаха в мрака долу и оставяха зеещи кратери след себе си. Шор изпищя и хукне към вратата, като по пътя си прескочи една отворила се дупка. Излезе в коридора и Маклин забеляза, че стените там също бяха целите в пукнатини. Големи парчета скала падаха отгоре Шор се изгуби във виещия се прахоляк, като след него останаха само писъците му. Коридорът се разтресе и разлюля, а подът се гънеше нагоре-надолу, сякаш арматурата му се беше превърнала в гума. Навсякъде, през стените, пода и тавана, се чуваше тежко туптене, като че ли луд ковач блъскаше по наковалнята си, заедно със стърженето на скала в скала и късането на арматура, която плющеше като струните на разстроена китара. От коридора се разнесе хор от писъци, който успя да надвика какофонията. Маклин беше наясно, че цивилните на горното ниво бяха премазани. Седна в ъгъла насред шума и хаоса и осъзна, че ударните вълни от повредената ракета се опитваха да разрушат Земен дом.

Отгоре му течеше мръсна вода. В коридора се стовари буря от прах, камъни и нещо, което приличаше на смазано човешко тяло. Останките блокираха вратата на контролната зала. Някой — помисли си, че е Уорнър — го хвана за ръката и се опита да го изправи на крака. Ломбард виеше като ранено куче. „Дисциплина и контрол! — помисли си Маклин. — Дисциплина и контрол!“

Светлините изгаснаха. Вентилационните шахти въздъхнаха като че ли за последно. В следващия миг подът под полковника се срути. Той падна и чу собствените си писъци. Рамото му се удари в някаква издадена скала, преди Маклин да стигне дъното, където се стовари с такава сила, че въздухът напусна дробовете му и писъците му секнаха.

Коридорите и залите на Земен дом се срутваха една след друга в настъпилия пълен мрак. Телата бяха хванати в капана или смазани под напора на скалите. Парчета камък падаха отгоре и се разбиваха в отслабените подове. Помията беше стигнала до коленете в секциите на Земен дом, които все още се държаха и в мрака хората се премазваха едни други до смърт в опит да намерят път за навън. Писъците, виковете и молбите към Бог се сливаха в адски пандемониум, докато ударните вълни продължаваха да брулят планината Блу Доум, която започна да се срутва и да премазва непревземаемата крепост в търбуха си.