Робърт Маккамън
Лебедова песен (37)

37

Мракът ги завари малко преди фермата на Джаспин. Джош завърза газената лампа за предната част на ръчната количка с канап. Леона спираше на всеки половин час и полагаше глава в скута на Суон, а гигантът нежно масажираше краката й. Сълзите, които старата жена изплакваше от болката в страдащите си от ревматизъм колене, си проправяха път през прахта на бузите й. Въпреки всичко тя не се оплака, нито измрънка. След като си починеше няколко минути, отново ставаше на крака и тримата продължаваха по хълмистите пасища, които бяха изгорели и мазни от радиацията.

Лъчът на газената лампа освети една дъсчена ограда, която беше около метър и двадесет висока и наполовина издухана от вятъра.

— Мисля, че наближаваме къщата! — каза Леона.

Джош прехвърли на ръце ръчната количка от другата страна на оградата, след което стори същото със Суон и помогна на старата жена. Пред тях се простираше черна царевична нива, чиито заболели царевични стъбла бяха високи колкото гиганта и се вееха напред-назад като някакви странни водорасли на дъното на тинесто езеро. Бяха им необходими около десет минути, за да стигнат до другия край на нивата и лъчът на газената лампа освети една от стените на фермата, която някога беше бяла, а сега се мъдреше опръскана в кафяво и жълто като кожата на някакво влечуго.

— Това е мястото на Хоумър и Маги! — провикна се силно Леона, за да надвика вятъра.

Къщата беше тъмна и не се виждаше нито свещ, нито газена лампа. Нямаше следа от кола или пикап. Но нещо хлопаше силно и неритмично вдясно от тях, извън обсега на светлината. Джош отвърза лампата и тръгна по посока на звука. На около петнадесет метра зад къщата се намираше здрав на външен вид червен хамбар. Едната му врата беше отворена и вятърът я блъскаше в стената. Гигантът се върна при къщата и насочи светлината към предната врата. Тя беше широко отворена. Комарникът не беше заключен с резето и също се вееше на вятъра. Той се провикна на Суон и Леона да изчакат тук и влезе в тъмната къща.

Вече вътре, Джош попита дали има някой, макар да нямаше нужда да го прави. Помириса неприятната миризма на разложение и едва не повърна. Трябваше да почака малко, за да свикне. Наведе се над един декоративен месингов плювалник с мъртви маргаритки в него, докато не се увери, че няма да повърне. След това тръгна из къщата, като размахваше лампата насам-натам в търсене на телата.

Някъде навън в черната царевична нива, по която дойдоха, бясно се разлая куче. Суон знаеше, че териерът ги беше следил цял ден, като не се доближаваше на повече от пет-шест метра и изчезваше като стрела, когато се наведеше да го повика. „Кучето е намерило нещо — помисли си детето. — Или… нещо е намерило него.“

Лаят беше настоятелен — „Елате да видите на какво попаднах!“, това гласеше.

Суон остави раницата си и подпря Ревльото на ръчната количка. Направи две крачки към черното и люлеещо се пред очите й поле.

— Дете! Джош каза да стоим тук! — напомни й Леона.

— Всичко е наред — отговори тя и направи още три крачки.

— Суон! — предупреди я старата жена, когато осъзна накъде се е насочила. Тръгна след нея, но коленете й бяха покосени от обездвижваща болка. — По-добре не ходи там!

Лаят на териера призоваваше детето и то навлезе в царевичната нива. Черните стъбла се затвориха зад него.

— Суон! — изкрещя Леона.

В къщата лъчът на лампата освети пред Джош малка трапезария. Бюфетът беше отворен и подът беше покрит с парчета от счупени съдове. Столовете бяха разбити в стената, а масата за хранене насечена. Миризмата на разложение беше по-силна. Светлината разкри надпис на стената: „ВСИЧКИ ТРЯБВА ДА ПОЧИТАТ ЛОРД АЛВИН“.

„Написано е с кафява боя“, помисли си Джош. Не, не беше. Кръвта се беше стекла по стената и се беше събрала в засъхнало малко петно на пода.

Едно преддверие го призоваваше. Той си пое дълбоко въздух, стисна зъби, за да намали ужасната миризма, и мина през него.

Озова се в кухня с жълти шкафчета и тъмен килим.

Там ги намери.

Или поне онова, което беше останало от тях.

Бяха завързани за столове с бодлива тел. Лицето на жената беше с опръскана в кръв сива коса и приличаше на надут игленик, пробит от асортимент от ножове, вилици и малка двузъба вилица, с която се набиваха кочаните царевица. На голите гърди на мъжа някой беше нарисувал мишена от кръв и беше поработил с малокалибрен пистолет или пушка. Главата на човека я нямаше.

— О… Господи — изграчи Джош и този път не успя да се въздържи. Олюля се до мивката и се наведе над нея.

Светлината на лампата, която държеше в ръката си, му показа, че тя вече беше пълна. Джош изкрещя от ужас и отвращение, а стотиците хлебарки, които покриваха отрязаната глава на Хоумър Джаспин, се разделиха и побягнаха като луди по цялата мивка и кухненския плот.

Гигантът залитна назад. Повръщаното изгаряше гърлото му, а краката му го предадоха. Падна на пода върху черния килим и усети пълзящи създания по ръцете и краката си.

„Подът — осъзна той. — Подът…“

Подът около телата беше покрит с трисантиметров слой от вълнуващи се и катерещи се една върху друга хлебарки.

Докато нападаха тялото на Джош, в главата му изникна една нелепа мисъл: „не можеш да убиеш тези неща! Дори ядрен взрив не може да се справи с тях!“.

Гигантът стана от пода, хлъзна се върху хлебарките и побягна от тази ужасна кухня, като по пътя си се тресеше и изтупваше от дрехите и кожата си гадните създания. Падна на килима в предната стая и се завъртя на него, след което отново стана и хукна към комарника.

Леона чу шум от разцепено дърво и изтръгнат комарник и се обърна към къщата навреме, за да види как Джош го отнася със себе си като разярен бик. „Още един комарник си отиде“, помисли си старата жена, когато гигантът се хвърли на земята и започна да се търкаля, да се тресе и да се гърчи, сякаш беше попаднал на ято стършели.

— Какво има? — провикна се Леона и закуцука към него. — Какво, по дяволите, ти става?

Джош се изправи на колене. Продължаваше да държи лампата, докато с другата ръка тупаше и изтръскваше цялото си тяло. Старата жена застина, защото никога досега не беше виждала подобен ужас в човешки очи.

— Какво… има?

— Не влизай вътре! Да не си посмяла да влезеш! — избърбори той, докато се гърчеше и тресеше. Една хлебарка пробяга по бузата му. Успя да я хване, хвърли я надалеч и потрепери. — Не се доближавай до проклетата къща!

— Добре — обеща Леона и надникна към тъмния правоъгълник, където беше комарника допреди малко. Вонята стигна до нея; тя не й беше непозната. Беше се сблъскала за първи път с нея в Съливан и добре знаеше какво представлява.

Джош чу кучешки лай.

— Къде е Суон? — Той се изправи, като продължаваше да танцува и да се гърчи. — Къде отиде?

— Там! — Леона посочи черната царевична нива. — Казах й да не го прави!

— Проклятие! — ядоса се гигантът, защото знаеше, че човекът, причинил онези ужасни неща на Хоумър и Маги Джаспин, можеше да се навърта наоколо… вероятно дори беше в хамбара, наблюдаваше ги и чакаше. Може би вече беше спипал детето в нивата.

Джош извади револвера и кутията с патрони изпод покривалото на ръчната количка и бързо зареди три от тях в барабана.

— Да не си мръднала от тук! — нареди на Леона. — И не влизай в къщата! — С оръжие в едната ръка и газена лампа в другата, гигантът побягна през царевичната нива.

Суон следваше лая на териера. Звукът затихваше и се усилваше по прищевките на вятъра, а отдавна мъртвите царевични стъбла около нея шумоляха, поклащаха се и посягаха към дрехите й с жилавите си пипала. Детето имаше чувството, че върви през гробище, където всички трупове бяха станали прави, но френетичните призиви на кучето я караха да продължава напред. Имаше нещо много важно в това поле, за което териерът искаше да ги уведоми, и Суон беше твърдо решена да разбере какво е то. Смяташе, че лаят се носи отляво и тръгна в тази посока. Джош се провикна някъде зад нея.

— Суон!

И тя му отговори:

— Тук съм! — Но вятърът отнесе думите й. Детето продължи напред с вдигнати ръце, за да пази лицето си от непокорните стъбла.

Приближаваше лая. „Не“, помисли си то. Сега идваше отново отдясно. Продължи напред, макар да чу Джош да вика отново.

— Тук съм! — провикна се Суон, но не получи отговор. Лаят отново се премести. Тя разбра, че териерът преследва нещо… или някого. Той сякаш казваше: „Побързай! Ела да видиш какво намерих!“.

Детето направи още шест крачки, когато чу нещо да се носи през полето към него. Лаят на кучето се усили и стана по-настоятелен. Застина, за да се огледа и ослуша. Сърцето му започна да бие по-бързо и веднага разбра, че каквото и да беше това нещо, то се движеше в неговата посока и приближаваше.

— Кой е там? — провикна се Суон. Газещият шум идваше право към нея. — Кой е там? — Вятърът отнесе гласа й.

Видя нещо да я доближава през царевицата… нещо, което не беше човек, нещо огромно. Не можеше да различи фигурата му, или каквото беше там, но чу шумолене и се отдръпна назад. Сърцето й биеше като чук и беше на път да изскочи от гърдите й. Огромното и уродливо нещо щеше да я връхлети — движеше се все по-бързо и по-бързо, като газеше мъртвите и олюляващи се царевични стъбла. Само след няколко секунди щеше да я премаже. Искаше й се да побегне, но краката й като че ли бяха пуснали корени в земята, а и нямаше време, защото нещото беше съвсем близо и териерът се късаше да лае предупредително.

Чудовището прегази царевицата и надвисна над нея. Суон изкрещя, отлепи крака от земята и се олюля назад, назад, падна по дупе и остана седнала, докато краката на създанието затропаха към нея.

— Суон! — провикна се Джош, който бягаше през царевичните стъбла и насочваше светлината на лампата към онова, което искаше да я стъпче.

Замаяно от лъча, чудовището спря на място, вдигна се на задните си крака и издиша пара през разширените си ноздри.

Суон и Джош видяха какво представлява.

Кон.

Пъстър кон на черно-бели петна с изплашени очи и прекалено големи рунтави копита. Териерът лаеше упорито около него. Ездитното животно изцвили изплашено и няколко секунди танцува на задните си крака, докато накрая не се приземи на земята само на сантиметри от падналото в пръстта тяло на детето. Гигантът хвана Суон за ръката и я издърпа назад от опасността, докато конят подскачаше и се въртеше. Териерът се спускаше безстрашно в краката му.

Детето все още се тресеше, но осъзна, че конят е по-изплашен от него. Обръщаше се насам и натам, объркан и замаян, и търсеше път за бягство. Лаят на кучето го плашеше още повече. Суон се откъсна от ръката на Джош, направи две крачки напред и застана почти под носа на коня. Вдигна ръце и събра длани точно пред животното.

Конят потрепери, но спря да нервничи. Изпълнените му със страх очи се спряха върху момиченцето. От ноздрите му излизаше пара, а дробовете му свистяха. Краката му така трепереха, че всеки момент можеха да поддадат или да побегнат.

Териерът продължаваше да джафка. Суон размаха пръст срещу него и му нареди:

— Тихо!

Кучето се оттегли назад и изкашля следващия си лай. След това, сякаш установило, че се е приближило прекалено много до човеците и е компрометирало независимостта си, се шмугна като стрела в царевицата. Остана на разстояние и продължи да лае с кратки прекъсвания.

Суон беше насочила цялото си внимание върху коня и не откъсваше очи от неговите. Огромната му и не особено красива глава потрепери, сякаш искаше да се отдръпне от нея, но явно не можеше.

— Момче или момиче е? — обърна се детето към гиганта.

— А? — Той все още имаше чувството, че по гърба му лазят хлебарки, но премести лъча на газената лампа. — Момче. — „И то какво момче само“, помисли си Джош.

— Сигурна съм, че не е виждал хора от дълго време. Погледни го, не знае дали да се радва, че ни е срещнал, или да избяга.

— Вероятно е принадлежал на семейство Джаспин — констатира гигантът.

— Намери ли ги в къщата? — Суон продължаваше да гледа коня в очите.

— Да. Имам предвид… не, не успях. Намерих следи от тях. Вероятно са си събрали багажа и са отпътували. — Нямаше начин да пусне детето в тази къща.

Конят изпръхтя нервно и размърда копита.

Суон бавно вдигна ръка към главата му.

— Внимавай — предупреди я Джош. — Ще ти изяде пръстите, без да му мигне окото!

Тя продължи да се протяга нагоре, съвсем бавно и сигурно. Конят се отдръпна назад. Ноздрите му се бяха разширили, а ушите му потреперваха. Животното снижи глава, помириса земята, след което се престори, че гледа в друга посока, но Суон забеляза, че просто я преценява и се опитва да реши дали да й се довери, или не.

— Няма да те нараним — каза му тя с тих и успокоителен глас. Пристъпи към него и конят изпръхтя нервно предупреждение.

— Внимавай! Може да те нападне или да ти направи нещо! — Джош не знаеше абсолютно нищо за конете. Винаги се беше страхувал от тях. Този тук беше голям, грозен и лишен от всякаква грациозност. Копитата му бяха рошави, опашката увиснала, а осанката прегърбена, сякаш беше оседлан с наковалня.

— Не е много сигурен за нас — обясни Суон. — Все още се чуди дали да побегне, или да остане, но мисля, че се радва да види отново хора.

— Ти да не си експерт по конете?

— Не. Просто ми е ясно от начина, по който стърчат ушите му и маха с опашката си. Виж го как ни души… не иска да изглежда прекалено дружелюбен. Конете са много горди. Мисля, че този харесва хора и е бил самотен.

Джош сви рамене.

— Със сигурност не виждам нищо такова.

— По едно време с мама живяхме в мотел, който се намираше до пасище с коне. Прескачах оградата и ги навестявах. Предполагам, че там се научих да разговарям с тях.

— Да разговаряш с тях? Стига де!

— Е, не по човешки — поправи се детето. — Конете говорят с ушите и опашките си, с начина, по който движат главите и телата си. Този тук разговаря точно сега — обясни Суон, а конят изпръхтя и изцвили нервно.

— Какво казва?

— Казва… че иска да знае за какво си говорим. — Тя продължи да вдига ръка към главата на животното.

— Пази си пръстите!

Конят отстъпи крачка назад. Суон продължи да вдига ръка… бавно, бавно.

— Никой няма да те нарани — каза тя с глас, който заприлича на Джош като музика от лютня, лира или някакъв друг инструмент, на който хората бяха забравили как да свирят. Успокоителното му влияние почти го накара да забрави за завързаните за столовете обезобразени трупове в къщата на Джаспин.

— Хайде — настоя Суон. — Няма да те нараним. — Пръстите й бяха на сантиметри от главата на коня. Джош се протегна и се опита да я издърпа назад, преди животното да е отгризнало пръстите й.

Ушите на коня потрепериха и щръкнаха напред. Той изпръхтя отново, тропна с копито по земята и наведе глава, за да приеме ласката на детето.

— Точно така — каза то. — Точно така, момче. — Погали го по главата и той любопитно бутна ръката й с ноздрите си.

Джош нямаше да повярва, че това се случва, ако не го беше видял с очите си. Вероятно момиченцето беше право — на коня му липсваха хората.

— Мисля, че си намери приятел. Макар че не е кой знае какъв кон. Повече ми прилича на прегърбено муле в клоунски костюм.

— Според мен е красив. — Суон погали животното между очите и то послушно наведе глава, за да не й се налага да се протяга. Очите му все още бяха изплашени и тя беше наясно, че ако направи някое рязко движение, щеше да побегне в царевичната нива и вероятно нямаше да се върне, затова продължи да го гали бавно и нежно. Предположи, че конят е стар, защото главата и хълбоците му бяха увиснали, сякаш през целия си живот беше дърпал ралото по същата тази нива. Пъстрата му кожа потреперваше, но позволи на детето да го погали по главата, след което издаде приглушен звук в гърлото си, който прозвуча като въздишка на облекчение.

— Оставих Леона до къщата — каза Джош. — По-добре да се връщаме.

Суон кимна, извърна се от коня и последва гиганта през полето. Направи пет-шест крачки, когато по-скоро усети, отколкото чу, тежките стъпки в пръстта зад нея. Погледна през рамо. Конят спря и застина като статуя. Суон продължи след гиганта, а животното ги последва на разумно разстояние, като стъпваше бавно след тях. Териерът също се появи и изджафка два пъти просто за да вдигне малко шум. Пъстрият кон изрита презрително със задните си копита пръстта и изкъпа натрапника с нея.

Леона беше седнала на земята и масажираше коленете си. След малко забеляза светлината и когато спътниците й излязоха от нивата, видя на лъча от лампата Суон и някакъв кон.

— Божичко мили! Какво сте намерили?

— Това животно бягаше като полудяло — отвърна Джош и й помогна да стане на крака. — Суон веднага очарова Господин Подкова и го успокои.

— О? — Погледът на старата жена намери този на момиченцето и му се усмихна. — Така ли? — Тя докуцука до животното и го огледа. — Трябва да е бил на Хоумър. Той имаше три или четири коня. Е, не е най-големият красавец, който някога съм виждала, но краката му са здрави, нали?

— На мен ми прилича на муле — каза Джош. — Копитата му са големи като тигани. — Той усети миризмата на разложение, която се носеше от къщата. Конят обърна глава и изцвили, сякаш също беше помирисал смъртта. — По-добре да се скрием от вятъра. — Гигантът посочи към хамбара с лъча на лампата си. Остави револвера и лампата в ръчната количка и тръгна напред, за да провери дали онези, които бяха убили Хоумър и Маги Джаспин, не се криеха вътре и не ги причакваха. Зачуди се кой ли беше този лорд Алвин… но със сигурност не бързаше да разбере. Зад него вървяха Суон с чантата си и Ревльото и Леона с нейния куфар. Конят ги следваше на разстояние, а териерът джафкаше и обикаляше около къщата като патрулиращ войник.

Джош провери обстойно хамбара и не намери никого. Навсякъде беше пръсната слама. Конят влезе вътре с тях, в този свой дом. Гигантът разопакова одеялата от ръчната количка, закачи газената лампа на едната стена и отвори консерва с говеждо задушено за вечеря. Известно време конят душеше около тях, но видимо беше по-заинтересован от сеното, отколкото от яхнията. Върна се отново, когато Джош отвори единия от бурканите с кладенчова вода и му наля малко в една празна кофа. Животното я изблиза и се върна за още. Гигантът реши да му сипе още и то затропа нетърпеливо по земята като новородено жребче.

— Махай се оттук, муле! — скастри го Джош, когато се опита да си вкара езика в буркана.

След като почти цялата яхния свърши и остана съвсем малко сос, Суон взе консервата и я отнесе навън за териера. Сипа му и останалата в буркана вода. Кучето се приближи на три метра, изчака я да се прибере в хамбара и чак тогава се осмели да отиде до остатъците.

Детето заспа завито с едно от одеялата. Конят, който Джош беше кръстил Муле, пристъпваше от крак на крак, дъвчеше сено и надничаше през пролуките във вратата към мрачната къща. Териерът продължи да патрулира наоколо още известно време, след което си намери едно по-спокойно местенце до една от външните стени и си легна да си почине.

— Значи двамата бяха мъртви — каза Леона, когато Джош се облегна на една от подпорите. Одеялото беше наметнато на раменете му.

— Да.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Не. Нито пък ти се иска на теб. Утре ни предстои още един дълъг и тежък ден.

Леона изчака още няколко минути, за да види дали гигантът ще й разкаже нещо повече, но наистина не й се искаше да научава. Зави се в одеялото си и заспа.

Джош се страхуваше да затвори очи, защото знаеше какво го чака от другата страна на клепачите му. Муле дъвчеше тихичко сено в другия край на хамбара. Звукът беше успокоителен по свой странен начин, подобно на влизането на топъл въздух от климатична инсталация в много студена стая или виковете на викач, който съобщаваше, че всичко е наред. Джош знаеше, че трябва да поспи поне малко и тъкмо щеше да затвори очи, когато забеляза леко раздвижване вдясно. Присви очи и видя една малка хлебарка, която пъплеше върху разхвърляната слама. Сви юмрук с намерението да я размаже, но ръката му се спря във въздуха.

Всичко живо си има свой собствен начин на говорене и разбиране, беше му казала Суон. Всичко живо.

Джош не нанесе убийствения удар и се загледа в насекомото, което упорито вървеше напред, но постоянно се заклещваше в сламата и се освобождаваше, за да продължи със заслужаваща възхищение решителност.

Гигантът отвори юмрук и отдръпна ръката си. Хлебарката си продължи по пътя, скри се от светлината и потъна в мрака на своето целеустремено пътешествие. „Кой съм аз, че да убивам това същество? — запита се той. — Кой съм аз, че да причинявам смърт дори на най-нисшите форми на живот?“

Заслуша се в пронизителния вятър, който свиреше през пролуките в стените и се замисли над идеята, че може да има нещо навън в мрака — Бог, Дявол или създание по-старо и от двете — което гледаше на човечеството, както Джош гледаше на хлебарката: лишено от интелигентност същество, което определено не беше никак приятно, но въпреки това решително продължаваше напред в своето пътешествие, никога не се предаваше, бореше се с препятствията или ги заобикаляше и правеше всичко необходимо, за да оцелее.

Вероятно щеше да дойде момент, в който този прастар юмрук щеше да тръгне да пада и тогава Джош се надяваше притежателят му — също като него самия — да спре за миг и да помисли.

Гигантът уви одеялото около себе си и легна в сламата, за да поспи.