Робърт Маккамън
Лебедова песен (44)

44

На светлината на газената лампа полковник Маклин се възхити на отражението си в огледалото на банята на караваната „Еърстрийм“.

Сиво-зелената нацистка униформа му беше малко стегната в гърдите и кръста, но ръкавите и крачолите му бяха по мярка. На кръста му висеше черен кожен кобур и зареден „Люгер“. На краката си беше обул подковани нацистки ботуши, които също малко го стягаха, но беше решен да ги носи. Няколко медала украсяваха якето на униформата му и макар да не знаеше за какво са, смяташе, че изглеждат много внушително.

Килерът в кочината, която представляваше спалнята на споминалия се Фреди Кемпка, беше пълен с нацистки униформи, бронежилетки, ботуши, кобури и подобни. Над леглото беше разпънато нацистко знаме, а на рафта имаше книги като „Възход и падение на Третия райх“, „Военни стратегии и маневри“, „Военно дело през Средновековието“ и „История на изтезанията“. Роланд беше взел томовете и ги беше погълнал с чиста страст. Шийла Фонтана спеше в другата стая, като стоеше предимно сама, освен когато Маклин имаше нужда от нея. Жената като че ли с удоволствие вършеше задълженията си, макар да лежеше неподвижно и безстрастно. На няколко пъти полковникът я чу да плаче посред нощ, сякаш се събуждаше от лош кошмар.

През тези няколко дни, в които живееха в караваната, Маклин беше направил пълна инвентаризация на събраното от Фреди Кемпка: имаше достатъчно вредна храна и безалкохолни напитки, за да се нахрани цяла армия, изобилие от бутилирана вода и консерви… но двамата с Роланд бяха най-заинтересовани от оръжията. В спалнята на Кемпка имаше арсенал от автомати, пушки, пистолети, сандък със сигнални ракети, димни гранати, обикновени гранати и сандъци и торби с муниции, разхвърлени наоколо като злато в съкровищница. Войника сянка нямаше нужда да казва на Маклин, че е намерил рая.

Полковникът погледна лицето си в огледалото. Брадата му беше набола и със сивия си цвят го караше да изглежда много стар. Кемпка беше оставил бръснач в банята и той реши да се избръсне. Косата му също беше прекалено дълга и чорлава, а предпочиташе късата военна подстрижка. Кемпка беше оставил и ножици, които щяха да му свършат хубава работа.

Маклин се наведе напред и се вторачи в собствените си очи. Те все още бяха хлътнали и в тях се беше отпечатал споменът за болката, която беше прорязала раната му на Голямото солено езеро — тази болка беше разтърсваща, но си струваше. Старата мъртва кожа се беше обелила. Полковникът се чувстваше като нов човек, прероден и отново жив… в леденосините си очи видя онзи Джимбо Маклин, който беше в онези дни, в които кипеше от младост и бързина. Знаеше, че Войника сянка се гордее с него, защото отново беше истински мъж.

Липсваше му дясната му ръка, но щеше да се научи да използва автомат и пушка с лявата. В крайна сметка разполагаше с всичкото време на света. Раната му беше превързана с парчета плат от чаршаф и продължаваше да кърви, но тежестта вече я нямаше. Знаеше, че солената вода е изгорила инфекцията.

Маклин смяташе, че е много красив, много — да — царствен в тази нацистка униформа. Може би това беше униформата на германски генерал, замисли се той. Тя беше в чудесно състояние, имаше само няколко дупки от молци в нея. Явно Кемпка се беше грижил добре за колекцията си. Лицето на полковника сякаш беше прорязано от повече бръчки отпреди, но нещо в това негово ново лице лъхаше на опасност; приличаше на вълча муцуна. От случилото се в Земен дом беше загубил повече от десет килограма. Имаше обаче нещо друго на лицето му, което го тревожеше…

Вдигна ръка и докосна подутината под лявото му око, която приличаше на кафява пъпка с размерите на четвърт долар. Опита се да я обели, но тя се беше сляла с кожата му. На челото му имаше още четири подобни пъпки, които първоначално беше помислил за брадавици, но тях също не успя да ги обели. „Може би е рак на кожата — помисли си той. — Може би радиацията ги е причинила.“ Беше забелязал същото подобно на брадавица образувание с размерите на четвърт долар на брадичката на Роланд. „Рак на кожата“, каза си отново. Е, докато се бръснеше, щеше да вземе бръснача, да ги изреже и да сложи край. Кожата му беше прекалено здрава за подобни ракови образувания.

Странно е, помисли си Маклин, че тези малки кръгли пъпки бяха само на лицето му. Нямаше по ръцете или някъде другаде. Само на лицето.

Някой почука на вратата на караваната и полковникът излезе от банята, за да отвори.

Въоръжените с пушки Роланд и Лори се бяха върнали от разузнавателната мисия, на която бяха отишли с още трима годни за служба войници. Миналата нощ един от часовите беше забелязал светлина на юг, на пет-шест километра в пустинята.

— Две каравани — докладва Лори, като се опита да не зяпа прекалено много нацистката униформа на полковника. Кемпка беше прекалено дебел, за да може да се намъкне в някоя от тях. — Закачени са за един ван шевролет и за понтиак. Всички превозни средства изглеждат в добър вид.

— Колко души са? — попита Маклин, отвинти капачката на бутилка с вода и я подаде на Лори.

— Видяхме шестнадесет — отвърна Роланд. — Шест жени, осем мъже и две деца. Явно имат много бензин, храна и вода, но всички са с изгаряния. Двама от мъжете едва ходят.

— Разполагат ли с оръжия?

— Да, сър. — Роланд взе бутилката с вода от Лори и отпи. Смяташе, че униформата стои перфектно на Краля и се изпълни с надежда, че ще има една с неговите размери. Не си спомняше много от случилото се онази вечер с Фреди Кемпка, освен че имаше много жив сън, в който убиваше Майк Армбръстър. — Единият от мъжете разполага с пушка.

— Само една пушка? Според теб защо не са дошли тук? Със сигурност са видели светлините ни.

— Вероятно се страхуват — отвърна Роланд. — Смятат, че ще им отнемем тяхното.

Маклин взе бутилката обратно, завинти капачката и я остави настрана. Една врата се отвори и затвори и в коридора се появи Шийла Фонтана, която влезе в стаята при тях. Сепна се и спря, когато забеляза униформата.

— Можем да използваме караваните и автомобилите — констатира полковникът. — Но не ни трябват хора с изгаряния. Не искам никакви хора с изгаряния в лагера си.

— Полковник… тук вече има повече от тридесет души с изгаряния… знаеш — напомни му Лори. — Искам да кажа… какво значение има?

— Мислих доста по въпроса, ефрейтор Лори — отвърна Маклин… и макар да не го беше направил в действителност, думите му прозвучаха много внушително. — Мисля, че хората с изгаряния… хората с келоиди — допълни той, като си спомни правилния термин за причинените от радиацията изгаряния — подронват морала в лагера. Не ни е нужно да гледаме грозотата им, нали? А и хората с изгаряния не се поддържат толкова чисти, колкото останалите от нас, защото се срамуват от външния си вид и вече са достатъчно деморализирани. — Полковникът се беше вторачил в пъпката на брадичката на Роланд. Беше с размерите на четвърт долар. Не беше ли по-малка преди няколко дни? Премести поглед. В косата на момчето имаше още три малки пъпки. — Хората с изгаряния са заразоносители — каза той на ефрейтор Лори, чието лице огледа, но не забеляза никакви образувания. — Бездруго си имаме достатъчно проблеми да държим заразите далеч от лагера ни. Така че… искам на сутринта да събереш онези с изгаряния и да ги отведеш оттук. Не трябва да се върнат. Разбрано?

Лори се усмихна, защото смяташе, че полковникът се шегува, но пронизителният му поглед говореше друго.

— Сър… да не би да казвате… да ги избия всичките?

— Да, точно това казвам.

— Но… Защо просто не ги прокудим? Имам предвид… да им кажем да отидат някъде другаде?

— Защото — обясни Роланд Кронингер, който беше прозрял същността на нещата — няма да отидат някъде другаде. Нощем ще се промъкват в лагера и ще крадат храната и водата ни. Може дори да помогнат на боклукчиите да ни нападнат.

— Точно така — съгласи се Маклин. — Това е новият закон в лагера: няма да допускаме хора с изгаряния. А ти ще събереш онези от лагера на сутринта и ще направиш така, че никога повече да не се върнат. Роланд ще дойде с теб.

— Мога да се справя сам!

— Роланд ще дойде с теб — заяви тихо, но непоколебимо полковникът и Джъд Лори заби поглед в пода на караваната. — Още нещо. Събери работна група на сутринта и раздай тези неща на моите хора. — Кимна към кашоните с безалкохолни, картофен чипс, бисквити и кексчета. Моите хора, беше казал. — Искам да са щастливи. Направи го, след като приключиш с първата си задача.

— Какво ще правим с онези с караваните?

Маклин обмисли въпроса. „О — каза си той, — Войника сянка много ще се гордее с мен!“

— Колко войници са ти необходими, за да им отнемете автомобилите? — попита той.

— Не знам. Четирима-петима.

— Добре. В такъв случай вървете и ги докарайте тук… но без хората. Не ни трябват хора, които не са здрави.

— За какво са ни тези каравани? — попита Шийла. — И така сме си добре! — Тя не можеше да понесе да гледа лицето на Джъд Лори, защото то я преследваше в кошмарите й заедно с бебето, което не спираше да плаче. Един разложен труп на име Руди пълзеше в прахта в сънищата й и се опитваше да се качи на леглото й. Шийла смяташе, че полудява.

— Трябват ни — отвърна Маклин и се обърна към нея, — защото няма да останем тук завинаги. Веднага след като се организираме, оздравеем и си вдигнем морала, ще се махнем.

— Ще се махнем? — Шийла се засмя. — Къде ще отидем, господин военен герой? На шибаната луна?

— Не. Някъде в страната. Може би на изток. А по пътя си ще вършеем.

— Имаш предвид, че… всички ще тръгнем на изток? Защо, по дяволите? Къде ще отидем?

— В градовете — отговори Маклин. — Или в онова, което е останало от тях. В по-малките градчета. В селата. Можем да построим наши си градове, ако искаме. Можем да възстановим отново всичко, да го направим както беше преди нещата да се сговнят.

— Не си с всичкия си, приятелю — заяви Шийла. — Това е краят. Не го ли разбираш?

— Това не е краят. Това е само началото. Можем да възстановим нещата и да ги направим по-добри, отколкото бяха. Можем да имаме правосъдие и ред и да прилагаме законите…

— Чии закони? Твоите ли? На хлапето? Кой ще ги пише тези закони?

— Човекът с най-много оръжия — намеси се Роланд.

Полковник Маклин отново се обърна към Джъд Лори.

— Свободен си — каза той. — Искам караваните да са тук след два часа.

Лори излезе навън, ухили се на нощното небе и поклати глава. Тази тъпотия с армията сериозно беше влязла в главата на полковника… но може би беше прав, че трябва да се отърват от всички хора с изгаряния. Всеки път, в който ги погледнеше, си спомняше за холокоста. Белезите от изгаряния бяха грозни. „Да запазим Америка красива — помисли си той, — да убием белязан днес.“

Отиде в лагера, за да избере четирима души за мисията си, която знаеше, че ще е лесна работа. Никога не се беше чувствал толкова важен в живота си. Преди бедствието беше обикновен продавач в оръжеен магазин, а сега беше ефрейтор в армията на полковник Маклин! Имаше чувството, че се е събудил в ново тяло.

— Това не е краят — беше казал полковникът. — Това е само началото. — На Лори му харесваше как звучи.

В караваната Шийла Фонтана се приближи до Маклин и го огледа от глава до пети. Видя нацистката свастика на няколко от медалите, с които се беше окичил.

— Как да те наричаме вече? Адолф?

Маклин стрелна ръка и я хвана за брадичката. Очите му направо пламтяха от гняв и тя осъзна, че е стигнала прекалено далеч. Ръката му беше толкова силна, че имаше чувството, че ще й счупи челюстта.

— Ако нещо тук не ти харесва — каза тихо полковникът, — знаеш къде е вратата. Ако не внимаваш какво говориш, ще те хвърля на боклукчиите. О, сигурен съм, че много ще им хареса твоята компания. Нали, Роланд?

Момчето сви рамене. Краля нараняваше Шийла и това го притесняваше.

Маклин я пусна.

— Ти си глупачка — каза й той. — Не виждаш какво може да бъде, нали?

Шийла разтри челюстта си.

— Човече, играта свърши. Говориш за възстановяване и подобни глупости… късметлии сме, че имаме гърне, в което да пикаем!

— Ще видиш. — Погледът му претърси лицето й за малки пъпки. — Имам планове. Важни планове. Ще видиш. — Не намери никакви ракови образувания.

Шийла забеляза погледа му.

— Какво има? Вчера си мих косата.

— Измий я отново — нареди й Маклин. — Вони. — Погледна Роланд и внезапно се вдъхнови. — Армията на съвършенството. Как ти звучи?

— Добро е. — На Роланд името наистина му хареса. Звучеше много мащабно, величествено и наполеоновско. — Много добро.

— Армията на съвършенството — повтори полковникът. — Имаме дълъг път да извървим. Ще се наложи да намерим още годни за служба мъже… и жени. Ще се нуждаем от повече превозни средства и ще трябва да носим храната и водата си с нас. Ще се справим, ако впрегнем умовете и мускулите си в тази работа! — Маклин повиши глас от вълнение. — Можем да възстановим нещата и да ги направим дори по-добри отпреди!

„Разхлопала му се е дъската — помисли си Шийла. — Армията на съвършенството, ама друг път!“ На глас не каза нищо, защото смяташе, че не е лошо полковникът да изпусне малко парата.

— Хората ще ме последват — продължи Маклин. — Докато им осигурявам храна и защита, ще ме следват и ще правят каквото им кажа. Не е нужно да ме обичат… не е нужно дори да ме харесват. Но въпреки това ще ме следват, защото ще ме уважават. Не е ли така? — обърна се той към Роланд.

— Да, сър — отговори момчето. — Хората искат да им се казва какво да правят. Те не желаят да взимат решения. — Очите на Роланд зад танкистките очила също засияха от вълнение. Той виждаше голямата картина, която Краля рисуваше — огромната Армия на съвършенството, която се придвижваше по земята пеша, в коли и каравани и завземаше и поглъщаше лагерите и обществата, които се изпречваха на пътя й и така ставаше по-силна. Щяха да приемат само здрави и небелязани мъже и жени, които бяха готови да възстановят Америка. Ухили се. О, каква игра на „Кралският рицар“ щеше да стане!

— Хората ще ме последват — каза полковник Маклин и кимна. — Ще ги накарам да ме последват. Ще ги науча на дисциплина и контрол и ще правят всичко, което им кажа. Нали? — Очите му направо пламнаха, когато изгледа Шийла.

Жената се поколеба. Военният герой и хлапето я гледаха. Помисли си за топлото си легло и всичката храна и оръжия, които бяха тук, и след това се сети за територията на боклукчиите и нещата, които пъплеха в мрака.

— Да — отвърна тя. — Каквото кажеш.

След по-малко от два часа Лори и групичката му се върнаха с вана, понтиака и двете каравани. Малкият лагер беше нападнат изненадващо и нямаше никакви ранени или загинали от Армията на съвършенството на Маклин. Лори донесе няколко раници, пълни с консерви и още бутилирана вода, плюс три туби бензин и кашон с моторно масло. Ефрейторът изпразни джобовете си, които бяха натъпкани с часовници, диамантени пръстени и щипка с двадесетачки и петдесетачки. Маклин му каза да задържи единия от часовниците и да даде допълнителни дажби на останалите от групичката си. Най-големият от диамантените пръстени предложи на Шийла Фонтана, която изгледа бижуто за момент, докато проблясваше в дланта на полковника, след което го взе. На него беше написано От Даниел за Лиза — с любов завинаги. Едва след като го сложи на пръста си и го приближи до светлината на една от лампите, за да му се наслади, забеляза, че диамантите са опръскани с мънички точици засъхнала кръв, които им придаваха неприятен оттенък.

Роланд намери пътна карта на Юта под задната седалка на понтиака, а от жабката му извади няколко химикала и компас. Даде всичката плячка на Краля и той го награди с един от медалите си, украсен със свастика.

Момчето веднага го закачи на тениската си.

Полковник Маклин разпъна картата на масата под светлината на лампата в своята щабквартира и седна, за да я разгледа. След като помисли в мълчание за известно време, взе един червен химикал и нарисува крива стрелка, която сочеше на изток.

— Най-добрият ми човек — каза наведеният над рамото на Маклин Войник сянка.

На сутринта, под гъстите сиви облаци, които пъплеха бавно на изток, Роланд, Лори и още десет избрани войници съпроводиха тридесет и шест белязани от изгаряния мъже, жени и деца до границата с територията на боклукчиите. След като изстрелите утихнаха, боклукчиите излязоха от дупките си и запълзяха към наградата си от трупове.