Робърт Маккамън
Лебедова песен (51)

51

Сестрата беше подготвена за подобна реакция. Беше я виждала много пъти преди. Тя отпи отново от шльокавицата, като не я намери нито за по-добра, нито за по-лоша от многото бутилки, от които беше пила по улиците на Манхатън, и усети, че всички в бара са приковали погледи в нея. „Искате да ме огледате добре ли? — помисли си клошарката. — Искате наистина хубавичко да ме огледате?“ Остави чашата на бара и се обърна, за да могат всички добре да я огледат.

Червенокосата вещица спря да кудкудяка, сякаш някой я беше изритал в гърлото.

— Добри ми боже всемогъщи! — съумя да каже мъжът, който дъвчеше тютюн, след като преглътна хапката си.

Долната половина на лицето на Сестрата беше покрито в сиви образувания и възлести пипала, които се извиваха и преплитаха над брадичката, челюстта и бузите й. Твърдите образувания бяха изкривили устата й леко вляво и сега на лицето й постоянно беше изписана сардонична усмивка. Главата й под качулката на шубата беше покрита със струпеи. Образуванията бяха плъпнали по целия й скалп и сега изпращаха сивите си пипала към челото и двете й уши.

— Прокажена! — Единият от картоиграчите скочи на крака. — Болна е от проказа!

Споменаването на това ужасно заболяване накара и останалите да станат на крака, забравили оръжия, карти и монети, и да се отдръпнат назад.

— Махай се оттук! — провикна се друг. — Не ни предавай тази гадост!

— Прокажена! Прокажена! — изкряска червенокосата вещица и вдигна една чаша, която имаше намерение да запрати по Сестрата. Последваха още викове и заплахи, но клошарката не се възмути от тях. Това беше нормална реакция в случаите, в които разкриеше лицето си.

Над какофонията от гласове се разнесе остро и настоятелно трак!… трак!… трак!

Светлината от камината разкри силуета на слаба фигура, която беше застанала до далечната стена и методично удряше с дървена тояга по една от масите. Звукът постепенно надделя над гласовете, докато най-накрая не настъпи неспокойна тишина.

— Господа… и дами — започна мъжът с тоягата с прегракнал глас. — Уверявам ви, че заболяването на нашата приятелка не е проказа. В интерес на истината, не мисля, че въобще е заразно — така че не е нужно да се насирате в гащите си.

— Какво, мамка му, знаеш ти, отрепко? — ядоса се мъжът с палтото от кучешка кожа.

Фигурата млъкна, след което намести тоягата под лявото си рамо. Закуцука напред. Левият крачол на панталона на мъжа беше прихванат с карфици над коляното. Той беше облечен в опърпано тъмнокафяво палто над бежов пуловер с копчета, а на ръцете си беше сложил толкова протрити ръкавици, че пръстите му се подаваха от тях.

Светлината от газената лампа освети лицето му. Сивата му коса се спускаше до раменете, макар темето му да беше плешиво и осеяно с кафяви келоиди. Брадата му беше къса и прошарена, а чертите на лицето му бяха правилни и изискани, допълнени от тънък и елегантен нос. Сестрата си каза, че някога този човек е бил красавец, но сега едната страна на лицето му беше покрита от яркочервен келоид, който приличаше на петно от портвайн. Той застана между Пол, нея и останалите.

— Името ми не е Отрепка — каза еднокракият мъж като някаква наранена кралска особа. Хлътналите му и измъчени сиви очи се спряха на мъжа с палтото от кучешка кожа. — Някога се казвах Хю Райън. Доктор Хю Райън, хирург в медицински център „Амарило“ в Амарило, Тексас.

— Ти си лекар? — не повярва другият мъж. — Глупости!

— Настоящите ми житейски стандарти карат тези джентълмени да смятат, че страдам от вродена и неизлечима жажда — обясни той на Сестрата и вдигна треперещата си ръка. — Разбира се, вече не съм годен да държа скалпел. Но като се замисля, то кой ли е? — Мъжът доближи Сестрата и докосна лицето й. Миризмата от нечистоплътното му тяло едва не я нокаутира, но беше помирисвала и далеч по-лошо. — Това не е проказа — повтори той. — Това е струпване на тъкан от подкожен източник. Колко надълбоко стига фибромата^[1], нямам представа… но много пъти съм виждал такова състояние преди и по мое мнение не е заразно.

— Ние също сме виждали други хора с такива — каза Пол, който беше свикнал с външния вид на Сестрата, защото всичко се беше случило постепенно, като се започна от черните брадавици по лицето й. Той постоянно проверяваше собствените си глава и лице, но засега не беше засегнат. — Какво ги причинява?

Хю Райън сви рамене. Все още не беше отлепил пръст от образуванията.

— Вероятно става въпрос за реакция на кожата към радиацията, към замърсители, заради липсата на слънце за дълго време… кой знае? О, виждал съм повече от сто души в различни фази. За щастие, винаги остава малко пространство за дишане и хранене, независимо от това колко лошо е състоянието.

— Аз казвам, че това е проказа! — настоя на своето червенокосата вещица, но мъжете отново бяха насядали по местата си около масите. Няколко от тях бяха напуснали кръчмата, а останалите продължаваха да зяпат Сестрата с извратено любопитство.

— Сърби ме адски много, а и на моменти главата ме боли толкова силно, че имам чувството, че ще се разцепи — призна клошарката. — Как да се отърва от тези неща?

— За съжаление, нямам представа. Никога не съм виждал Маската на Йов да регресира… но все пак не съм наблюдавал продължително време някой от случаите.

— Маската на Йов? Така ли се нарича?

— Е, аз я наричам така. Струва ми се подходящо, нали?

Сестрата изсумтя. Двамата с Пол бяха виждали десетки хора с „Маската на Йов“, разпръснати из деветте щата, през които бяха минали по пътя си. В Канзас се бяха натъкнали на колония от четиридесет засегнати, които бяха прогонени от близкото селище от собствените си семейства. В Айова видяха мъж, чиято глава беше в толкова лошо състояние, че не можеше да я държи изправена. Маската на Йов засягаше мъже и жени, както и неколцина тийнейджъри, с еднаква жестокост, но децата, които бяха под седем или осем години, като че ли бяха имунизирани — или поне не бяха виждали бебета и малки деца с нея, дори двамата родители да бяха ужасно деформирани.

— През целия си живот ли ще нося тази така наречена Маска на Йов?

Хю отново сви рамене, защото не можеше да й помогне. Погледът му залепна жадно за чашата с домашен алкохол на Сестрата, която все още беше на бара.

— Заповядай — каза му тя и лекарят я пресуши, сякаш беше студен чай в горещ августовски следобед.

— Много ти благодаря. — Хю избърса уста на ръкава си и погледна мъртвия мъж в окървавените стърготини. Ниската и набита чернокоса жена пребъркваше джобовете му. — Вече няма правилно и неправилно в този свят — каза той. — Оцелява единствено по-бързият пистолет и онзи, който е най-жесток. — Лекарят кимна към масата си до камината. — Ще ми окажеш ли тази чест? — попита Сестрата той, а в гласа му се усети молба. — Мина много време, откакто имах възможността да разговарям с някого от класа и с интелект.

Сестрата и Пол не бързаха. Клошарката взе чантата си и плъзна рязаната пушка в кожения кобур, който висеше до бедрото под шубата й. Пол прибра магнума в своя кобур и двамата последваха Хю Райън.

Дъруин най-накрая се осмели да излезе иззад бара. Мъжът с палтото от кучешка кожа му помогна да изнесат тялото на Ърл през задната врата.

Когато Хю намести единствения си крак на стола, Сестрата забеляза препарираните трофеи, които красяха стената с камината на „Кофа кръв“ — катерица албинос, еленска глава с три очи, глиган с едно око в центъра на главата му и двуглав мармот.

— Дъруин е ловец — обясни Хю. — Можете да намерите какво ли не в горите наоколо. Изумително е какво е причинила радиацията, нали? — Лекарят се възхити на трофеите за момент. — Не ви се иска да спите прекалено далеч от светлината — каза той и отново погледна Пол и Сестрата. — Наистина не ви се иска. — Посегна към наполовина пълната чаша с шльокавица, която пиеше преди да дойдат. Две зелени мухи забръмчаха около главата му и Пол се загледа в тях.

Хю посочи ученическата чанта.

— Нямаше как да не забележа онази стъклена дрънкулка. Мога ли да попитам какво представлява?

— Просто нещо, което намерих.

— Къде? В някой музей?

— Не, намерих го сред отломките.

— Красиво е — каза лекарят. — Ако бях на твое място, щях да внимавам с него. Познавам хора, които биха обезглавили за парче хляб.

Сестрата кимна.

— Затова нося пушка… и се научих да я използвам.

— Така е. — Хю гаврътна остатъка от шльокавицата и измляска доволно с устни. — Ах! Нектарът на боговете!

— Не бих се изразил точно така. — Пол все още усещаше гърлото си като нарязано от бръснарски ножчета.

— Е, всеки с вкусовете си, нали? — Лекарят облиза вътрешността на чашата, за да довърши и последните капки, преди да я остави настрана. — Някога бях почитател на френското бренди. Имах съпруга, три деца и вила в Испания с джакузи и басейн. — Докосна чукана на крака си. — Също така имах още един крак. Но всичко това е минало, нали така? А човек трябва да внимава колко време прекарва в миналото си, иначе може да изгуби разсъдъка си. — Хю се загледа в огъня, след което погледна Сестрата. — Така. Къде сте били и къде отивате?

— Навсякъде — отвърна тя. — И никъде.

През последните седем години Сестрата и Пол Торсън следваха пътя от сънищата като слепци в опит да открият онова, което клошарката виждаше в дълбините на стъкления пръстен. От Пенсилвания отидоха в Канзас и намериха града на име Матисън… но Матисън беше изгорен до основи и руините му бяха покрити със сняг. Претърсиха целия град и откриха единствено скелети и разрушение. Претърсиха също така паркинга на една изгоряла сграда, която приличаше на супермаркет.

Точно на този затрупан от сняг паркинг, насред цялото опустошение, Сестрата беше чула Бог да й шепти.

В началото откриха нещо дребно: Пол изрови карта с върха на ботуша си.

— Хей! — беше се провикнал той. — Погледни това! — Беше избърсал мръсотията и снега от картата и я беше подал на спътницата си. Цветовете бяха избледнели, но ясно се виждаше красива жена във виолетова роба, в чиито крака слънцето огряваше лъв и овца. Тя държеше сребърен щит, в средата на който беше нарисувана приличаща на горящ феникс птица, а на главата й имаше пламнала корона. Косата на жената гореше и тя се взираше смело в далечината. В горната част на картата, с избледнели букви, пишеше „ИМПЕРАТРИЦАТА“.

— Това е карта „Таро“ — беше казал Пол и коленете на Сестрата едва не омекнаха.

Под снега намериха още заровени карти, стъкла и други останки. Клошарката видя нещо цветно и го вдигна. Беше рисунка, която позна — забулена в черно фигура, чието лице беше бяло и приличаше на маска. Очите й бяха сребристи и изпълнени с омраза, а в средата на челото й имаше трето, алено око. Тя разкъса тази карта на парчета, вместо да я прибере в чантата си като тази на „Императрицата“.

И тогава Сестрата беше стъпила върху нещо меко и когато се наведе, за да изчисти снега около него, видя какво е и очите й се напълниха със сълзи.

Беше обгорена кукла със синя козина. Взе я в ръцете си и видя малката пластмасова халка. Дръпна я. В мразовитата тишина се разнесе измъчен стенещ глас, който се понесе над претъпкания със сънуващи скелети паркинг:

— Бисквииииити.

Куклата на Бисквитеното чудовище се озова в чантата на Сестрата… И дойде време да си тръгнат от Матисън, защото не намериха детски скелет на паркинга и тя разбра — по-ясно от всякога — че търси дете.

Скитаха се в Канзас повече от две години, живяха в различни борещи се за оцеляване селища и после поеха на север към Небраска, източно от Айова, а сега на юг към Мисури. Пред тях се беше разкрила една земя на страдания и бруталност, подобно на безкрайна и неизбежна халюцинация. Много пъти Сестрата беше надниквала в стъкления пръстен и беше улавяла размазано човешко лице, което гледаше назад, сякаш през някакво обезцветено огледало. Този образ се беше превърнал в константа през всичките седем години и макар да не беше виждала голяма част от лицето, смяташе, че е младо — детско лице, макар да не можеше да прецени дали принадлежи на момче, или на момиче — и през годините това лице се беше променило. Последния път, в който го видя, беше преди четири месеца и тогава остана с впечатлението, че чертите на него са заличени. Мъгливият образ не се беше появявал оттогава.

Понякога Сестрата беше сигурна, че следващият ден ще й донесе отговор… но дните минаваха, превръщаха се в седмици, месеци и години, а търсенето продължаваше. Пътищата отвеждаха двама им с Пол през опустошената страна, през пустинните градчета и покрай обезобразените руини на някогашните големи градове. Много пъти се обезкуражи и обмисляше да се предаде и да остане в някое от селищата, покрай които минаваха, но това беше преди Маската на Йов да я обезобрази толкова много. Вече започваше да си мисли, че единственото място, на което щяха да я посрещнат с отворени обятия, беше колония на страдащи от същото заболяване като нейното.

Но истината беше, че се страхуваше да остане на едно място прекалено дълго. Все още надничаше през рамо, защото знаеше, че една тъмна фигура с променящо се лице най-накрая ще я открие и ще я изненада гърбом. В кошмарите й за Дойл Халанд, или Дал Холмарк, или както там се наричаше сега, той имаше само едно алено око на челото като зловещата фигура на картата „Таро“, което неуморно я търсеше.

Много често през изминалите години кожата на Сестрата настръхваше, сякаш Халанд беше много близо и съвсем скоро щеше да я докопа. В тези моменти двамата с Пол отново тръгваха на път. Клошарката се страхуваше много от кръстопътищата, защото знаеше, че погрешният завой може да ги отведе до очакващите ръце на създанието.

Тя изгони спомените от главата си и попита Хю:

— Ами ти? Отдавна ли си тук?

— От осем месеца. След седемнадесети юли отидох на север от Амарило заедно със семейството си. Живяхме три години в едно селище край река Пургатори, южно от Лас Анимас, Колорадо. Имаше много индианци там. Някои от тях бяха ветерани от Виетнам и научиха нас, глупавите градски чеда, как да си строим къщи от кал и да оцеляваме. — Лекарят се усмихна болезнено. — Истински шок е за човек, който е живял в имение за един милион долара, да се озове под покрив от кал и кравешки фъшкии. Както и да е, две от децата ни умряха още през първата година — радиационно отравяне — но поне бяхме на топло, когато снегът заваля, и се смятахме за адски късметлии.

— Защо не остана там? — попита Пол.

Хю се загледа в огъня. Мина доста време, преди да отговори.

— Ние… бяхме общност от около двеста души. Имахме запаси от царевица, брашно, солено говеждо и много консерви. Водата от реката не беше много чиста, но ни поддържаше живи. — Лекарят потърка чукана на крака си. — Тогава дойдоха те.

— Кои?

— Първо бяха трима мъже и две жени. Пристигнаха с джип и буик с брониран преден прозорец. Спряха в Пургатори Флатс — така бяхме кръстили града си — и поискаха да купят половината ни храна. Разбира се, нямаше как да им я продадем, каквото и да ни предложеха. Ако го направехме, щяхме да гладуваме. Тогава ни заплашиха. Казаха ни, че ще съжаляваме, след като не им даваме каквото искат. Помня, че Къртис Червеното перо — това беше нашият кмет, едър индианец от племето поуни, който беше служил във Виетнам — отиде до колибата си и се върна с една автоматична пушка. Каза им да си вървят и те си тръгнаха. — Хю млъкна за миг и бавно сви юмруците си на масата. — Върнаха се — продължи с тих глас той. — Същата вечер. О, да, върнаха се… заедно с триста въоръжени войници и камиони, които бяха превърнали в танкове. Започнаха да изравняват Пургатори Флатс със земята… и да избиват всички. Абсолютно всички. — Гласът го предаде и лекарят не успя да продължи около минута. — Хората бягаха и се опитваха да се измъкнат. Но войниците имаха автомати. Аз побягнах заедно със съпругата и дъщеря ми. Видях как застреляха Къртис Червеното перо и го прегазиха с един джип. Накрая дори не… дори не приличаше на човешко същество.

Хю затвори очи, но на лицето му беше изписана такава мъка, че Сестрата не издържа на гледката и се обърна към огъня.

— Съпругата ми беше застреляна в гръб — продължи лекарят. — Спрях да й помогна и казах на дъщеря ми да продължи към реката. Никога повече не я видях. Но… тъкмо вдигах съпругата си, когато куршумите ме улучиха. Мисля, че бяха два или три. В крака. Някой ме удари по главата и паднах. Спомням си… че се събудих с насочено в лицето ми дуло на пушка. Някой — беше мъж, познах го по гласа — каза: „Кажете на всички, че Армията на съвършенството е минала оттук“. Армията на съвършенството — повтори горчиво Хю и отвори очи. Бяха шокирани и зачервени. — Останахме четирима-петима. Останалите направиха носилка за мен. Носеха ме близо петдесет километра на север до друго селище… но то също беше превърнато в пепел, когато стигнахме до него. Кракът ми беше строшен. Трябваше да се ампутира. Казах им как да го направят. Оцелях, продължихме напред и така минаха четири години оттогава. — Лекарят погледна Сестрата и се наведе леко напред в стола си. — За бога — каза той, — не отивайте на запад. Там е Бойното поле.

— Бойното поле? — попита Пол. — Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че там се води война… в Канзас, Оклахома, Небраска… в Дакотите също. О, срещнах много бежанци, които идваха от запад. Наричат го Бойното поле, защото много армии се бият там — Американското братство, Нашествениците на Нолан, Армията на съвършенството, Ескадрон Хидра и още пет-шест други.

— Войната свърши. — Сестрата се намръщи. — За какво, по дяволите, се бият?

— Земя. Селища. Храна, оръжия, бензин — каквото е останало. Изгубили са умовете си. Искат да убият някого и щом не са руснаците, трябва да си създадат нови врагове. Чух, че Армията на съвършенството е тръгнала на поход срещу оцелелите с келоиди. — Хю докосна релефния ален белег, който покриваше половината му лице. — Смятат, че това е знакът на Сатаната.

Пол се помести неудобно на стола си. По време на пътуванията си двамата със Сестрата бяха чули за селища, нападнати и изпепелени от банди мародери, но за първи път чуваха за организирани групировки.

— Колко големи са тези армии? Кой ги води?

— Маниаци, псевдопатриоти, военни, сам си избери — отвърна лекарят. — Миналата седмица оттук минаха мъж и жена, които бяха виждали Американското братство. Казваха, че наброявало четири-петстотин души. Предвождал го някакъв луд проповедник от Калифорния. Нарича се Спасителя и убива всеки, който откаже да го последва. Чух, че Ескадрон Хидра екзекутира чернокожи, хора от испански произход, ориенталци, евреи и всеки друг, който сметнат за чужденец. Армията на съвършенството е водена от бивш военен — някакъв герой от Виетнам. Те са копелетата с танковете. Бог да ни е на помощ, ако тези маниаци се придвижат на изток.

— Единственото, което искаме, е достатъчно бензин, за да стигнем до следващия град — каза Пол. — Насочили сме се на юг към Мексиканския залив. — Той прогони мухата, която кацна на ръката му. Отново имаше чувството, че е убоден от леден пирон.

Хю се усмихна замечтано.

— Мексиканският залив. Господи, не съм го виждал от много, много дълго време.

— Кой е най-близкият град? — попита Сестрата.

— Предполагам, че това е Мерис Рест, намира се на юг от някогашния град Джеферсън. Пътят обаче не е много хубав. Някога имаше голямо езеро в Мерис Рест. Както и да е, не е далеч — само на около осемдесет километра.

— Как ще стигнем дотам с празен резервоар?

Хю погледна изцапаните с кръв стърготини.

— Е, пикапът на Ърл Хокът е паркиран отвън. Съмнявам се да се нуждае от бензина в него, какво мислите?

Пол кимна. Разполагаха с градински маркуч в джипа, а самият той беше станал много добър крадец на гориво.

Една муха кацна на масата пред Хю. Той неочаквано обърна чашата си от шльокавицата и хвана в капан насекомото. То забръмча гневно, докато летеше панически в кръг вътре.

— В последно време не се срещат много мухи — каза лекарят. — Предполагам, че са останали тук заради топлината. И кръвта. Тази е луда като Дявола, нали?

Сестрата чу тихото бръмчене на друга муха, която мина покрай главата й. Тя направи малка обиколка над масата и се стрелна към една цепнатина в стената.

— Има ли някое място, на което можем да прекараме нощта? — попита клошарката.

— Мога да ви намеря — отговори Хю. — Ще е обикновена дупка в земята с капак отгоре й, но поне няма да умрете от студ и няма да ви прережат гърлата. — Почука по чашата и голямата зелена муха се опита да нападне пръста му. — Но ако ви осигуря безопасно място за спане — каза той, — искам нещо в замяна.

— Какво?

Хю се усмихна.

— Искам да видя Мексиканския залив.

— Забрави! — каза му Пол. — Нямаме място.

— О, ще се изненадате колко малко пространство е необходимо на един еднокрак човек.

— По-голямата тежест означава, че ще изгорим повече гориво, а какво остава за храната и водата. Не. Съжалявам.

— Тежа колкото мокро перце — настоя лекарят. — А и ще си нося своя храна и вода. Ако искате заплащане за услугата да дойда с вас, вероятно мога да ви подкупя с две туби шльокавица, които пазех за спешни случаи.

Пол тъкмо щеше да му откаже отново, но устните му не помръднаха. Шльокавицата беше може би най-гадното нещо, което някога беше опитвал, но определено беше ускорила пулса му и го беше сгряла.

— Какво ще кажеш? — обърна се Хю към Сестрата. — Някои от мостовете до Мерис Рест са съборени. Мога да ви свърша много по-добра работа от тази антична карта, която размахвате.

Първият импулс на клошарката беше да се съгласи с Пол, но видя страданието в сивите очи на Хю Райън. Изражението му беше като на лоялно куче, което е било набито и изоставено от добрия си господар.

— Моля ви! — каза той. — Няма нищо, което да ме задържа тук. Искам да видя дали вълните все още са същите като преди.

Сестрата обмисли молбата му. Нямаше никакво съмнение, че ще успее да се свие отзад в джипа, а и със сигурност нямаше да е излишно да водят гид със себе си, за да стигнат до следващия град. Хю чакаше с нетърпение отговора й.

— Намери ни безопасно място, на което да прекараме нощта — отвърна тя, — и на сутринта ще поговорим. Това е най-доброто, което мога да ти обещая засега. Имаме ли сделка?

Лекарят се поколеба и огледа лицето на Сестрата. То беше силно лице, а очите й не бяха мъртви като на повечето от хората, с които се беше сблъсквал напоследък. За съжаление, Маската на Йов вероятно щеше да ги затвори.

— Имаме сделка — каза той и се ръкува с двама им.

Напуснаха „Кофа кръв“, за да източат бензина от пикапа на мъртвеца. Червената вещица ги изчака да излязат и отиде до масата им, за да погледне хванатата в капана на обърнатата чаша муха. Рязко я вдигна и хвана насекомото точно когато се опита да избяга. Преди да успее да се измъкне, тя го лапна и го сдъвка.

Лицето й се изкриви. Отвори уста и изплю сиво-зелена плюнка в огъня, където тя изцвъртя като киселина.

— Гадост! — каза тя и избърса езика си със стърготини.