Робърт Маккамън
Лебедова песен (72)

72

Сестрата сънуваше слънцето. То гореше приятно в зашеметяващо синьо небе и отново можеше да види сянката си. Най-приятната топлина на слънцето галеше лицето й, като се наместваше в извивките и бръчките й и си проправяше път през кожата към костите й. „О, Господи! — помисли си тя. — Колко е приятно вече да не ми е студено, да виждам синьо небе и собствената ми сянка да гледа към мен!“ Този летен ден обещаваше да е много горещ и на лицето на Сестрата вече беше избила пот, но нямаше нищо против. Да види едно различно небе, което не беше постоянно намръщено и мрачно, беше един от най-щастливите моменти в живота й и ако трябваше да умре, то молеше Бог поне да умре на слънце.

Тя протегна ръце към топлината и изрева от радост, защото дългата ужасна зима най-накрая беше свършила.

На Пол Торсън, който седеше в стол до леглото на Сестрата, му се стори, че я чу да казва нещо — вероятно бълнуваше насън. Той се наведе напред и се заслуша, но тя мълчеше. Въздухът около нея беше като нажежен, въпреки че вятърът виеше отвън пред бараката и температурата беше паднала под минус петнадесет градуса, след като се стъмни. Тази сутрин Сестрата каза на Пол, че се чувства отпаднала, но въпреки това остана на крака цял ден, докато треската най-накрая не я повали. Тя припадна на верандата и оттогава спеше вече шест часа, като от време на време идваше в съзнание и отново заспиваше.

Дори в съня си клошарката стискаше в ръце кожената ученическа чанта, в която се намираше стъкленият пръстен. Дори Джош не успя да й я вземе. Пол знаеше, че е извървяла много дълъг път с този предмет, беше го пазила и бранила прекалено дълго време и още не беше готова да се раздели с него.

Пол беше предположил, че намирането на Суон ще сложи край на сънеброденето, но на сутринта видя Сестрата да наднича в дълбините на стъклото, точно както беше правила, преди да дойдат в Мерис Рест. Видя как светлините се отразиха в очите й и знаеше какво означава този поглед: пръстенът отново я беше отвел надалеч и тя сънебродеше някъде отвъд владенията на сетивата и въображението му. След това, когато Сестрата се върна — всичко приключи за около петнадесет-двадесет секунди — тя само поклати глава и не пожела да говори по темата. Беше прибрала стъкления пръстен в кожената чанта и повече не погледна в него. Но Пол разбра, че спътницата му е разтревожена — явно този път сънеброденето я беше отвело по мрачен път.

— Как е тя?

Суон беше застанала зад него, без да я усети, и кой знае откога стоеше там.

— Все така — отговори той. — Гореща е като пожар.

Момичето се приближи до леглото. Вече познаваше добре симптомите. През двата дни, които минаха, откакто Слай Муди беше донесъл своя дар от ябълки, тя и Джош станаха свидетели как още осем души с Маската на Йов изпаднаха в трескав и подобен на кома сън. Когато образуванията се напукаха и паднаха от лицата на седмина от тях, кожите им бяха чисти, а лицата им възвърнаха предишния си вид или бяха станали дори по-красиви. Осмият обаче беше различен.

Той беше мъж на име Делорън, който живееше сам в малка колиба в източния край на Мерис Рест. Джош и Суон бяха повикани от съсед, намерил мъжа в безсъзнание и с треска да лежи на мръсния под в колибата си. Гигантът го беше взел на ръце, за да го отнесе до матрака му… и тежестта му беше разместила една дъска. Джош беше коленичил, за да я намести, и тогава беше усетил вонята на разложение. Долу в мрака видя нещо влажно и лъскаво. Бръкна в дупката и извади от нея отрязана човешка ръка, чиито пръсти бяха изгризани.

В този миг лицето на Делорън се беше пропукала и отдолу се появи нещо черно и влечугоподобно. Мъжът се беше изправил и беше изпищял. След като разбра, че скритите му хранителни запаси са открити, беше запълзял по пода и се беше опитал да захапе Джош с малките си остри зъби. Суон беше отместила поглед, преди цялата Маска на Йов да падне от лицето на Делорън, но гигантът го сграбчи за врата и го изхвърли с главата напред през вратата. За последно го видяха, когато избяга в гората, стиснал лицето си в ръце.

Нямаше как да разберат колко тела бяха разкъсани и скрити под дъските на колибата, или кои бяха хората.

Шокираният съсед на Делорън каза, че винаги е бил тих и любезен мъж, който не би наранил и муха. По предложение на Суон Джош запали колибата и я изгори до основи. След като се върна в бараката на Глори, гигантът прекара около час в търкане на ръцете си, докато не махна слузта от Делорън от кожата си.

Суон докосна Маската на Йов, която покриваше долната част на лицето на Сестрата и черепа й. Тя също беше гореща.

— Как мислиш, че изглежда отдолу? — обърна се момичето към Пол.

— А?

— Истинското й лице е на път да се покаже — каза момичето и тъмносините й очи, украсени с проблясъците на много цветове, срещнаха неговите. — Това се намира под Маската на Йов. Лицето на човешката душа.

Пол почеса брадата си. Нямаше представа за какво говори Суон, но когато говореше, я слушаше, както правеха всички останали. Гласът й беше нежен, но в него се съдържаха сила и мъдрост, които бяха много по-стари от годините й. Вчера работи на нивата с някои от хората, като помагаше да се копаят дупки и гледаше как момичето сади ябълковите сърцевини, които събра след големия ябълков фестивал. Тя подробно им обясни колко дълбоки трябва да бъдат дупките и на какво разстояние една от друга. След това, докато Джош вървеше след нея с пълна с ябълкови сърцевини ръчна количка, вземаше шепи пръст, плюеше в тях и натриваше пръстта върху всяка сърцевина, преди да я сложи в земята и да я зарови. Най-шантавото в цялата работа беше, че самото присъствие на Суон караше Пол да иска да работи, макар че копаенето на дупки в замръзналата земя не беше представата му за един хубав ден. Тя го караше да иска да копае всяка дупка възможно най-прецизно и всяка нейна похвална дума го зареждаше с енергия, подобно на зарядно за изтощена батерия. Пол поглеждаше другите и виждаше, че Суон въздейства по същия начин и на тях. Той вярваше, че тя може да накара от всяка пълна със семки ябълкова сърцевина, която заравяше в земята, да порасне дърво и с гордост копаеше дупки за нея, докато тромпета на Гидиън не засвири джаз от Ню Орлиънс. Пол вярваше в Суон и щом тя казваше, че истинското лице на Сестрата ще се появи на бял свят, значи наистина беше така.

— Как мислиш, че изглежда отдолу? — попита го отново момичето.

— Не знам — отвърна най-накрая той. — Никога не съм срещал някого с подобен кураж като нейния. Тя е една адски корава жена. Истинска дама.

— Да, такава е. — Суон погледна възлестата повърхност на Маската на Йов. „Скоро — помисли си тя. — Много скоро.“ — Тя ще се оправи. Искаш ли да си починеш малко?

— Не, ще остана при нея. Ако ми се доспи, ще легна на пода. Останалите заспаха ли?

— Да. Стана късно.

— Сигурно. Лягай си и ти.

— Ще го направя. Но искам да я видя, когато се случи.

— Ще те повикам — обеща й Пол. Стори му се, че Сестрата отново каза нещо и се наведе напред. Главата й бавно се размърда, но не издаде никакви други звуци и пак застина. Пол вдигна поглед, но Суон вече я нямаше.

Момичето беше прекалено изнервено, за да спи. Отново се чувстваше като дете в нощта преди Коледа. Мина през предната стая, в която останалите бяха заспали на пода около печката, и отвори вратата. Студеният вятър влезе вътре и разгоря жаравата. Излезе бързо навън, придърпа палтото си и затвори вратата след себе си.

— Малко е късно да си будна — каза Ана Макклей. Тя седеше на стъпалата на верандата до мъж на име Половски, бивш стоманолеяр от Питсбърг. Двамата бяха въоръжени с пушки и облечени в дебели палта, шапки и ръкавици. Призори друга двойка часови щяха да поемат за няколко часа. Бараката се охраняваше денонощно. — Как е Сестрата?

— Няма промяна. — Суон погледна кладата, която гореше в средата на пътя. Вятърът я раздухваше и към небето политаха колела от червени искри. Двадесетина души спяха около нея и още няколко бяха насядали и се взираха в пламъците или си говореха, за да си убиват времето. Докато не научеха къде се криеше мъжът с аленото око, Сестрата настоя домът на Глори да се охранява през цялото време и Джош и останалите веднага се съгласиха. Също така доброволци пазеха около кладите нивата с царевицата и новото място, където бяха засети ябълковите сърцевини.

Суон беше разказала на Джош и Сестрата за срещата си с мъжа с аленото око в тълпата онзи ден и смяташе, че може би — поне малко — разбира защо предизвиква подобни страдания в човешките същества. Също така знаеше, че онзи почти взе ябълката, но в последния момент безумната му ярост и гордост бяха спечелили. Момичето видя, че той я мрази, но мразеше и себе си, защото искаше да направи крачка отвъд своята същност. Страхуваше се от нея и докато го гледаше как се отдалечава, разбра, че опрощението осакатяваше злото, изсмукваше отровата от него, както се изстисква цирей. Не знаеше какво щеше да се случи, ако мъжът с аленото око беше взел ябълката, но бездруго моментът отмина. Въпреки това не се страхуваше от него както преди и от онзи ден вече не гледаше постоянно през рамо, за да види кой върви зад нея.

Суон отиде в ъгъла на верандата, където Муле беше завързан за една от колоните. Конят беше завит с няколко одеяла, за да му е топло и в едно менче му беше налята прясна вода за пиене. Намирането на храна за него беше истински проблем, но момичето му беше запазило няколко ябълкови сърцевини, с които да го храни, а също така му даваха корени и слама, която беше натъпкана в матрака на господин Половски. Мъжът обичаше коне и беше предложил да помага в храненето и поенето на животното. Муле принципно не обичаше непознати, но като че ли приемаше господин Половски с минимално раздразнение.

Главата на коня беше увиснала, но ноздрите му потрепериха, когато усети миризмата на Суон, и веднага вдигна поглед. Тя го погали между очите, а след това и по меката кадифена кожа на устата. Муле захапа пръстите й с безочлива наслада.

Суон внезапно погледна към кладата и го видя да стои там. Силуетът му се очертаваше на пламъците и искрите. Не можеше да види лицето му, но усещаше, че се взира в нея. По кожата й под палтото от кръпки полазиха тръпки и тя бързо отмести поглед и се съсредоточи върху галенето на Муле. Но погледът й отново се насочи към Робин, който се беше приближил на няколко метра от верандата. Сърцето й биеше като барабан и отново погледна настрани. С периферното си зрение видя, че се приближава до нея, след което спря и се престори, че побутва с върха на ботуша си нещо на земята.

„Време е да се връщам вътре — каза си Суон. — Ще проверя как е Сестрата.“

Но краката й не искаха да помръднат. Робин се приближи още повече, но спря и се загледа в нещо от другата страна на огъня, сякаш то му беше привлякло вниманието. Той прибра ръце в джобовете на палтото си. Като че ли се опитваше да реши дали да се върне при топлината на кладата, или не. Суон не знаеше дали иска младежът да се приближи, или да се махне, и се изнерви като скакалец върху гореща скала.

Робин направи още една крачка към нея. Очевидно беше взел решение.

Нервите на Суон не издържаха и тя се обърна, за да се прибере в бараката.

Муле сложи край на проблема, като избра точно в този момент да захапе игриво пръстите на момичето и да не я пусне няколко секунди, които бяха достатъчни на младежа да отиде при нея.

— Мисля, че конят ги е гладен — каза той.

Суон освободи пръстите си. Имаше намерение да се обърне и да влезе вътре. Сърцето й биеше толкова силно, че вероятно Робин го чуваше като далечна гръмотевица на хоризонта.

— Не си отивай. — Гласът на младежа беше изключително нежен. — Моля те.

Суон спря. В нейните очи той не приличаше на всички онези филмови звезди в списанията, които майка й четеше, защото нямаше нищо холивудски красиво и запомнящо се в него. Не беше като онези сладникави тийнейджъри от сапунените опери, които Дарлийн Прескот гледаше. Лицето му, въпреки грубите черти по него, беше младежко, но очите му бяха старчески. Те бяха с цвят на пепел, но бързо можеха да станат огнени. Тя срещна погледа му и видя, че маската му на корав тип е свалена. Очите му бяха омекнали — може би дори бяха нежни — докато я гледаше.

— Хей! — каза Ана Макклей. — Върви си гледай работата. Суон няма време за теб.

Маската му на корав тип се появи отново.

— Кой те назначи за неин пазител?

— Не съм пазител, умнико. Защитник съм. А сега, защо не се направиш на добро момче и не се разкараш…

— Не — прекъсна я Суон. — Нямам нужда от пазител или защитник. Благодаря ти, че се тревожиш за мен, Ана, но мога сама да се грижа за себе си.

— О. Съжалявам. Просто си помислих, че този ти досажда отново.

— Не ми досажда. Всичко е наред. Наистина.

— Сигурна ли си? Виждала съм такива като него, обикновено гледат да откраднат нещо.

— Сигурна съм — отвърна Суон. Ана изгледа предупредително Робин и отново подхвана разговора си с господин Половски.

— Добре я подреди — каза младежът и й се усмихна благодарно. — Време беше някой да й срита задника.

— Не, не е. Може да не харесваш Ана, а и тя определено не те харесва, но тази жена прави онова, което смята, че е добро за мен, и аз оценявам това. Ако наистина ми досаждаше, щях да я накарам да те срита.

Усмивката се изпари от лицето на Робин.

— Значи смяташ, че си по-добра от всички останали?

— Не, не исках да прозвучи така. — Суон се изчерви и изнерви, и езикът й се оплете в мислите и думите й. — Просто исках да кажа… Ана е права, че трябва да се внимава.

— Аха. Значи ти досаждам, като се държа приятелски?

— Държа се малко повече от приятелски, когато дойде в бараката и… и ме събуди по онзи начин — отговори момичето. Усети, че се изчервява и й се прииска да се върне отначало и отново да започне разговора, но вече нещата бяха излезли от контрол и беше леко изплашена и гневна. — А и онзи ден не предложих онази ябълка на теб!

— О, разбирам. Е, краката ми са на твърда почва. Не са на пиедестал като на някои други хора. Може би не успях да се сдържа и затова те целунах. Може би, когато те видях да стоиш с ябълката в ръка и с ококорени очи, не успях да се спра и я взех. Когато те видях за първи път, си казах, че си готина, но не знаех, че си надменна малка принцеса!

— Не съм!

— Дали? Е, тогава се държиш като такава. Слушай, отдавна съм в играта! Срещал съм много момичета! Знам кои са надменни и кои не!

— И… — „Спри! — помисли си Суон. — Спри веднага!“ Но не можеше да се спре, защото много се страхуваше, а не искаше Робин да разбере това. — И аз знам кога един човек е груб и устат… глупак.

— Да, глупак съм, добре! — Младежът поклати глава и се разсмя, без да му е смешно. — Определено съм глупак, че си помислих, че ще ми е приятно да опозная добре ледената принцеса, нали? — Робин си тръгна, преди Суон да успее да му отговори.

Единственото, което успя да каже, беше „Не ми досаждай повече!“ и веднага изпита болка, която я проряза от главата до петите. Стисна зъби, за да не извика след него. Ако смяташе да се държи като глупак, значи наистина беше такъв! Той беше бебе с лош нрав и тя не искаше да има нищо общо с него.

Но също така знаеше, че някоя мила дума щеше да го накара да се върне. Само една мила дума щеше да е достатъчна. Толкова трудно ли беше да я изрече? Робин не я разбра правилно и може би и тя не го разбра. Усети, че Ана и господин Половски я гледат. Вероятно жената се усмихваше леко, защото знаеше какво преживява. Муле изпръхтя и от ноздрите му излезе пара, която облиза лицето й. Суон изгони гордостта си и тъкмо щеше да повика Робин, когато вратата на бараката се отвори и Пол Торсън изрече развълнувано:

— Суон! Случва се!

Изпрати с поглед младежа до кладата и последва Пол в бараката.

Младежът застана в края на кладата, бавно сви юмрук и го притисна в челото си.

— Глупак, глупак, глупак, глупак — повтаряше и се удряше в главата. Все още не можеше да осъзнае какво се беше случило. Плашеше се до смърт дори само когато говореше с толкова красиво същество като Суон. Искаше да я впечатли, но сега имаше чувството, че е минал бос през поле, на което пасат крави. — Глупак, глупак, глупак — продължи да повтаря той. Разбира се, не беше срещал много момичета. В интерес на истината почти не беше срещал такива. Не знаеше как да се държи в тяхно присъствие. Те бяха като създания от друга планета. Как трябваше да говори пред тях, без да… аха, без да изглежда като устат глупак — какъвто много добре знаеше, че е.

„Е — каза си Робин, — сега определено прецаках всичко!“ Все още се тресеше отвътре и стомахът го сви. Затвореше ли очи, продължаваше да вижда Суон пред себе си, все така лъчезарна като най-прекрасния сън, който беше сънувал. Още от първия миг, в който я видя на онова легло, не можеше да я изгони от мислите си.

„Обичам я“, помисли си Робин. Беше чувал за любовта, но нямаше никаква представа, че тя едновременно замайва главата ти, поболява те и те разтреперва. „Обичам я.“ Не знаеше дали да крещи, или да плаче, затова просто се загледа в пламъците, но не виждаше нищо друго освен лицето на Суон.

— Мисля, че току-що чух две стрели да се забиват в две дупета — каза Ана на господин Половски. Двамата се спогледаха и се разсмяха.