Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Swan Song, 1987 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Коста Сивов, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 2 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- ventcis (2020 г.)
- Корекция и форматиране
- cattiva2511 (2020 г.)
Издание:
Автор: Робърт Маккамън
Заглавие: Лебедова песен
Преводач: Коста Сивов
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Изток-Запад
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Изток-Запад
Отговорен редактор: Иван Атанасов
Коректор: Десислава Иванова
ISBN: 619-01-0495-9; 978-619-01-0495-7 (твърда подвързия)
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11279
История
- — Добавяне
30
Две фигури се тътреха бавно по магистрала 80. Зад гърбовете им се издигаше покритата със сняг планина Поконо в Източна Пенсилвания. Падналият сняг беше мръсносив и от него се подаваха грозни скали подобно на брадавици, избили на прокажена кожа. Още сив сняг се сипеше от мрачното, зеленикаво и лишено от слънце небе и съскаше нежно насред хилядите останали без листа черни хикории, брястове и дъбове. Вечнозелените дървета бяха станали кафяви и губеха игличките си. От хоризонт до хоризонт, докъдето стигаха погледите на Сестрата и Арти, нямаше никаква зеленина — нито тревичка, нито листо.
Вятърът ги шибаше безмилостно и хвърляше пепеляв сняг в лицата им. Двамата бяха увити в катовете дрехи, които успяха да намерят през всичките двадесет и един дни, откакто избягаха от чудовището, което се наричаше Дойл Халанд. В покрайнините на Патерсън, Ню Джърси, намериха плячкосан магазин на „Сиърс“, но почти всичко беше изнесено освен някои стоки в задната част, под една голяма табела с нарисувани ледени висулки, на която пишеше: „ЗИМНА РАЗПРОДАЖБА ПРЕЗ ЮЛИ! СПЕСТЕТЕ СЪС «СИЪРС»!“
Рафтовете и масите бяха недокоснати и на тях бяха сложени тежки палта, цветни шалове, вълнени шапки и ръкавици със зайчи пух. Имаше дори термобельо и богат избор от боти, за които Арти каза, че са много високо качество. Сега, след повече от сто и петдесет километра, ботите все още бяха удобни, но краката им бяха разкървавени и увити в парцали и вестници, след като чорапите им се разпаднаха.
Двамата носеха раници на гърбовете си, пълни с други намерени предмети: консерви с храна, отварачка за консерви, два остри ножа, които можеха да се използват за много неща, голяма кутия кибрит, фенерче, резервни батерии и едно късметлийско откритие, състоящо се от стек с шест бири „Олимпия“. Освен раницата, Сестрата носеше на рамото си тъмнозелена мешка от военния магазин на Патерсън, която беше заменила по-малката й чанта „Гучи“. В нея беше натъпкала термоодеяло, няколко бутилки „Перие“ и няколко пакета със студени предястия, намерени в почти изпразнен хранителен магазин. На дъното на мешката се намираше стъкленият пръстен, за да може по всяко време да го докосва през плата.
Главата и лицето й бяха предпазени от вятъра от червен кариран шал и електриковозелена вълнена шапка. Под вълненото си палто беше облякла два пуловера. Торбести кафяви кадифени панталони и кожени ръкавици завършваха тоалета й. Тя вървеше бавно през снега заради тежестта, която й се налагаше да носи, но поне й беше топло. Арти също беше екипиран с дебело палто, син шал и две шапки, сложени една върху друга. Само очите им бяха изложени на брулещия ги сняг и кожата около тях беше почервеняла и стоеше като изгорена от студа. Сивият грозен сняг се завихряше около телата им. Асфалтът на магистралата беше покрит със слой от десетина сантиметра, а по-високите преспи бяха отстрани до мъртвата гора и дълбоките клисури.
Сестрата вървеше с няколко крачки пред Арти. По едно време вдигна ръка и посочи надясно. Отиде с тежка стъпка до четирите черни буци, крито лежаха в снега. Оказаха се замръзналите трупове на мъж, жена и две деца. Всички бяха облечени в летни дрехи: тениски с къси ръкави и тънки панталони. Мъжът и жената бяха умрели, хванати за ръце. Третият пръст на лявата ръка на жената беше отрязан. „Този, на който се слага брачната халка“, помисли си клошарката. Някой беше отрязал целия пръст, за да я вземе. Обувките на мъжа ги нямаше и краката му бяха почернели. Хлътналите му очи лъщяха от сив лед. Сестрата се извърна.
Откакто стъпиха в Пенсилвания и задминаха голямата зелена табела, на която пишеше „ДОБРЕ ДОШЛИ В ПЕНСИЛВАНИЯ, ЩАТЪТ НА АРКИТЕ“, преди около петдесет километра и седем дни, се натъкнаха на почти триста трупа на магистрала 80. За известно време намериха подслон в град на име Страудсбърг, който беше покосен от торнадо. Къщите и сградите под мръсния сняг приличаха на счупени и разхвърляни играчки на луд великан и навсякъде имаше много трупове. Сестрата и Арти намериха пикап на главната улица на градчето. Резервоарът му беше пресушен, но това не им попречи да поспят в кабината му. След това отново се върнаха на магистралата и поеха на запад със своите удобни и пълни с кръв боти. Минаха през още смърт, смачкани автомобили и преобърнати каравани, които бяха попаднали във верижна катастрофа.
Преходът им не беше лек. Успяваха да изминат най-много осем километра на ден, преди да потърсят подслон — останките от къща, хамбар или смачкана кола — където да се скрият от вятъра. През всичките двадесет и един дни от пътешествието си видяха само трима живи — двама от тях бяха обезумели от лудост, а третият избяга и се скри в гората, когато ги зърна. На Сестрата и Арти им беше лошо известно време, кашляха и плюеха кръв, а главите им направо щяха да се пръснат от болка. Клошарката си помисли, че ще умре. Спяха сгушени един в друг и дишаха като помпи. Но най-лошото от болестта, отпадналостта и трескавата им замаяност си беше отишло и макар от време на време да кашляха неконтролируемо и да повръщаха по малко кръв, силите им се завърнаха и главоболията спряха.
Оставиха четирите трупа зад себе си и скоро се натъкнаха на останките от експлодирала каравана „Еърстрийм“. Един овъглен кадилак се беше врязал в нея, последван от субару, което се беше забило в задницата на кадито. Два други автомобила се бяха блъснали и изгорели наблизо. Малко по-нататък попаднаха на друга група хора, които бяха замръзнали до смърт. Телата им се бяха увили в напразен опит да се стоплят. Сестрата ги отмина, без да се спре; лицето на смъртта вече не й беше непознато, но не й беше приятно да го гледа отблизо.
След около още петдесет метра клошарката рязко спря. През вихрещия се сняг видя някакво животно да дъвче единия от два трупа, които бяха облегнати на дясната мантинела. Животното вдигна глава и застана нащрек. Беше голямо куче… може би вълк, който беше слязъл от планините, за да потърси храна. Звярът беше с размерите на немска овчарка, с дълга муцуна и червеникавосива козина. Кракът, от който се хранеше, беше оглозган до кокал. Животното се беше надвесило над плячката си и изгледа заплашително Сестрата.
„Ако на това копеле му се хапва прясно месце, свършени сме“, помисли си тя. Също изпепели с поглед звяра и за около тридесет секунди стояха и се гледаха предизвикателно. След малко животното изръмжа едва и продължи да се храни. Сестрата и Арти го заобиколиха и непрестанно поглеждаха назад, докато не стигнаха до един завой и не се скриха от поглед.
Клошарката потрепери под тежестта на дрехите си. Очите на звяра й напомниха за тези на Дойл Халанд.
Страхът й от това създание, което се представи за свещеник, се засилваше най-много, когато паднеше мрак… а сега нямаше точно определено време, в което се случваше това — нито притъмняваше предварително, нито слънцето се виждаше да се скрива. Мракът падаше след два-три часа мрачина или пък отсъстваше по двадесет и четири часа… но когато паднеше, беше пълен мрак. Всеки шум в тъмното караше Сестрата да се ослушва, докато сърцето й биеше като лудо, а по лицето й избиваше студена пот. Тя имаше нещо, което създанието, представящо се за Дойл Халанд, искаше, макар да не го разбираше — както не го разбираше и самата тя между другото — но което се беше заканило, че ще й отнеме. Какво щеше да прави със стъкления пръстен, ако го вземеше? Щеше да го счупи ли? Вероятно. Клошарката продължи да се оглежда през рамо, докато вървеше и да се страхува, че може да види тъмна фигура зад себе си, с уродливо лице, остри зъби и акулска усмивка.
— Ще те намеря — беше й обещало създанието. — Ще те намеря, кучко.
Онзи ден се подслониха в един срутен хамбар и си запалиха малък огън в сламата. Сестрата беше извадила стъкления пръстен от мешката. Беше се замислила за оракулската си черна топка и попита наум: „Какво ни предстои?“.
Разбира се, на повърхността не се появи малък бял многостен с отговори, които можеха да задоволят всякакви въпроси. Но цветът на скъпоценните камъни и равномерното им пулсиране я успокоиха. Усети как се понася, хипнотизирана от блясъка на пръстена. Постепенно цялото й внимание, цялото й същество беше потопено все по-надълбоко в стъклото, все по-надълбоко и по-надълбоко, сякаш в самото сърце на огъня…
И тогава отново беше тръгнала да сънеброди в онази гола нива, където се намираше могилата от пръст и Бисквитеното чудовище чакаше изгубеното дете да се завърне. Но този път беше различно. Този път сънебродеше към могилата, като имаше чувството, че краката й не стъпват по земята. Изведнъж спря и се ослуша.
Помисли си, че чу нещо над воя на вятъра — приглушен звук, който приличаше на човешки глас. Напрегна се, но нямаше нищо.
И тогава видя малка дупка в изпечената земя, която беше почти в краката й. Докато я гледаше, й се стори, че се уголемява, а пръстта около нея се пропука и набръчка. В следващия миг… да, да, земята наистина се пропука и дупката се уголеми, сякаш нещо копаеше отдолу. Сестрата зяпна изплашена и изумена, когато страните на отвора се сринаха. „Не съм сама“, помисли си тя.
От дупката се подаде човешка ръка.
Цялата беше на бели и сиви петна — огромна ръка, ръката на гигант. Дебелите й пръсти се протегнаха нагоре като пръстите на мъртвец, който се опитваше да излезе от гроба си.
Тази гледка я стресна толкова много, че клошарката се отдръпна рязко назад от уголемяващата се дупка. Страхуваше се да види какво чудовище щеше да излезе отдолу. Докато бягаше през голото поле, се замоли френетично: „върни ме обратно, моля, искам да се върна там, където бях…“.
И отново седеше пред малкия огън в срутения хамбар. Арти я гледаше въпросително. Зачервената кожа около очите му го караше да прилича на Самотния рейнджър.
Сестрата му разказа какво беше видяла и той я попита какво смята, че означава. Разбира се, тя нямаше представа; вероятно беше просто някаква хрумка на мозъка й, отговор на всичките онези видени на магистралата трупове. Клошарката прибра стъкления пръстен обратно в мешката, но не можа да изгони от главата си протягащата се от земята ръка.
Сега, докато стъпваше тежко в снега, докосна пръстена в мешката. Само допирът до него я успокояваше, а в момента имаше нужда точно от тази магия.
Коленете й застинаха.
Друг вълк, диво куче или каквото беше там се изпречи на пътя им, на не повече от пет метра пред нея. Това беше кльощаво и имаше грозни червени рани в козината си. Очите му срещнаха нейните и животното оголи заплашително зъби.
„О, мамка му!“, беше първата й реакция. Този звяр изглеждаше по-гладен и по-отчаян от предния. Зад него, в сивия сняг, имаше още два или три — вдясно и вляво.
Сестрата погледна през рамо покрай Арти. Зад тях имаше още две вълчи фигури, полускрити от снега, но достатъчно близо, за да види силуетите им.
„Задниците ни са хамбур…“
Нещо скочи отляво — движеше се толкова бързо, че беше като петно — и се блъсна в тялото на Арти. Той извика от болка, докато падаше, и звярът — който според клошарката можеше да бъде червеникавосивото животно, което пируваше с онзи труп — стисна раницата на спътника й между зъбите си и яростно разклати глава в опит да я разкъса. Тя се пресегна, за да улови протегнатата ръка на Арти, но звярът го издърпа на около три метра по снега, преди да го пусне и да се скрие в периферията на зрението им. Животното продължи да кръжи и да се облизва.
Сестрата чу гърлено ръмжене и се обърна точно навреме, за да види връхлитащия я кльощав звяр с червените рани. Той се блъсна в рамото й и я събори на земята. Челюстта му се затвори на сантиметри от лицето й и прозвуча като щракването на мечи капан. Дъхът му миришеше на гнило месо. В следващия миг животното вече беше захапало десния ръкав на палтото й и го разкъсваше. Друг звяр направи лъжлива маневра вляво, а трети се спусна дръзко напред и захапа десния й крак в опит да я издърпа към себе си. Клошарката зарита и се развика. Кльощавият звяр се изплаши и избяга, но другият я задърпа през снега. Тя стисна в две ръце мешката си и заработи с левия си крак. Успя да уцели животното три пъти в главата, преди то да изскимти и да я пусне.
Зад нея Арти беше нападнат едновременно от два звяра, от две различни страни. Единият го спипа за китката, като зъбите му почти стигнаха до кожата през дебелото му палто и пуловера, а вторият го захапа за рамото и го изуми с невероятната си сила.
— Махайте се! Махайте се! — разпищя се продавачът на обувки, докато двете животни се опитваха да го повлекат в различни посоки.
Сестрата се опита да стане, но се хлъзна в снега и отново падна тежко. Паниката я удари като юмрук в корема. Видя как единият от зверовете влачи Арти за китката и осъзна, че се опитваха да ги разделят, точно както биха разделили стадо с елени или добитък. Докато се опитваше да се изправи, едно от животните се спусна към нея, захапа я за глезена и я отдалечи с още няколко метра от спътника й. Сега той представляваше бореща се фигура, заобиколена от силуетите на кръжащите зверове в сивата мрачина.
— Махай се, копеле! — изкрещя Сестрата. Животното я дръпна толкова силно, че си помисли, че й е извадило крака от ставата. Тя изрева в пристъп на ярост, замахна с мешката, уцели го в муцуната и то подви опашка. Но само секунда по-късно друг звяр я яхна и посегна със зъби към гърлото й. Сестрата вдигна ръка и челюстта му я захапа с брутална сила. Той разкъса плата на палтото й. Тя го удари с левия си юмрук в ребрата и го чу как изскимтя, но продължи да разкъсва ръкава й и стигна до единия от пуловерите. Клошарката беше наясно, че копелето няма да спре, докато не вкуси месо. Удари го отново и се опита да се освободи, но нещо я спипа за глезена и я задърпа в друга посока. В главата й изникна шантава картина — представи си, че е дъвчащ бонбон, който някой разпъва, докато не се скъса.
Сестрата чу силно прас! и си помисли, че този път кракът й вече се е счупил. За нейна изненада обаче звярът, който я беше захапал за рамото, изскимтя и отскочи, след което побягна като обезумял през снега. Разнесе се второ прас!, последвано бързо и от трето. Звярът, който я беше спипал за глезена, потрепери и изписка. Сестрата видя, че от една дупка в тялото му тече кръв. Той я пусна и започна да се върти в кръг и да хапе опашката си. Прозвуча четвърти изстрел — клошарката осъзна, че животното е уцелено от куршум — и чу агонизиращ вой от мястото, където лежеше Арти Уиско. В следващия миг другите побягнаха, като се хлъзгаха, спъваха и блъскаха едни други в бързината да се ометат. Изгубиха се от поглед за пет секунди.
Раненото животно падна на една страна на няколко крачки от Сестрата и зарита френетично с крака. Тя се изправи смаяна и втрещена и видя, че Арти също се опитваше да стане. Краката му се хлъзнаха и той отново падна.
Една фигура с тъмнозелена ски маска, изтъркано кафяво кожено яке и сини дънки мина покрай Сестрата. Върху старите си ботуши беше завързал снегоходки, а около врата му беше увиснала връв с три празни пластмасови туби, от двете страни на които имаше възел, за да не се плъзгат. На гърба си носеше тъмнозелена туристическа раница, която беше малко по-малка от тези на Сестрата и Арти.
Мъжът се надвеси над клошарката.
— Добре ли си? — Гласът му звучеше като телче за съдове, което стърже чугунен тиган.
— Да, така мисля. — Беше цялата в синини, но нямаше нищо счупено.
Мъжът подпря пушката си с приклада в снега, след което махна връвта с пластмасовите туби от врата си. Остави ги на земята близо до все още гърчещото се животно. Свали си раницата и й отвори ципа с облечените си в ръкавици ръце. Отвътре извади различни по големина пластмасови кутии с плътни капаци. Подреди ги по големина в снега пред себе си.
Арти се затътри към тях, като се държеше за китката. Мъжът със ски маската вдигна бързо глава и отново се върна към работата си. Свали си ръкавиците и отвърза единия възел на връвта, за да извади тубите.
— Копелето ухапа ли те? — обърна се непознатият към Арти.
— Да. Ухапа ме по ръката — отвърна продавачът на обувки. — Иначе съм добре. Ти откъде се появи?
— От ей там. — Мъжът кимна с глава към гората, след което започна да развива капачките на пластмасовите туби с бързо зачервяващи се пръсти. Животното все още се гърчеше. Той се изправи, извади пушката от снега и започна да размазва черепа му с приклада й. Отне му цяла минута, докато приключи, но накрая звярът издаде приглушен стон, потрепери и застина. — Не смятах, че някой ще дойде по този път — каза непознатият. — Мислех, че всички отдавна са заминали. — Той коленичи отново до тялото, извади нож с дълго криво острие от завързана на колана му кесия и направи срез в сивия корем. Кръвта бликна. Непознатият взе едната от пластмасовите туби и я задържа под струята. Кръвта потече в нея и бързо я напълни. Той й сложи капачката, остави я настрани и посегна за другата, докато Сестрата и Арти го наблюдаваха с отвращение и изумление. — Смятах, че всички вече са мъртви — продължи непознатият, като работеше много внимателно. — Откъде сте?
— Хм… Детройт — съумя да отговори Арти.
— Идваме от Манхатън — сподели Сестрата. — Тръгнали сме за Детройт.
— Свърши ви горивото ли? Или автомобилът ви се повреди?
— Не. Вървим.
Мъжът изсумтя, хвърли й бърз поглед и отново се върна към работата си. Кървавата струя отслабваше.
— Дълъг път сте извървели — каза той. — Адски дълъг път, като се има предвид, че е било за нищо.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че вече няма Детройт. Беше отнесен. Също както няма Питсбърг, Индианаполис, Чикаго, Филаделфия. Бих се изненадал, ако въобще е останал някой град. Предполагам, че досега радиацията се е справила и с малките градчета. — Кървавата струя почти беше спряла. Мъжът завинти капачката на втората туба, която беше наполовина пълна, и разряза още повече търбуха на животното. Напъха голите си ръце до китките в димящата рана.
— Няма откъде да знаеш това! — възпротиви се Арти. — Не е възможно да го знаеш!
— Знам го — отвърна непознатият, но не предложи по-подробно обяснение. — Госпожа, ще отвориш ли тези кутии, ако обичаш?
Сестрата изпълни молбата му и той извади пълни с кървави и димящи вътрешности шепи. Наряза ги и започна да пълни кутиите.
— Улучих ли другото копеле? — обърна се непознатият към Арти.
— Какво?
— Другото животно, по което стрелях. Мисля, че помниш, че ти дъвчеше ръката.
— О, да. Да. — Продавачът на обувки наблюдаваше как мъжът пълни с вътрешности пластмасовите кутии в ярки цветове. — Не. Имам предвид… Мисля, че го уцели, но то ме пусна и избяга.
— Те са едни много корави шибаняци — каза непознатият и започна да реже главата на животното от врата му. — Отвори онази голяма кутия, госпожа.
Той бръкна в отрязаната глава и мозъкът падна в голямата кутия.
— Вече можеш да сложиш капаците.
Сестрата изпълни нареждането и едва не повърна от металическата миризма на кръв. Мъжът избърса ръце в козината на звяра, вкара двете туби обратно на връвта и завърза възел. Сложи си ръкавиците, върна ножа в кесията и напълнените кутии в раницата, след което се изправи.
— Имате ли някакви оръжия?
— Не — отвърна Сестрата.
— А храна?
— Имаме… имаме малко консервирани зеленчуци и плодов сок. Както и студени предястия.
— Студени предястия — повтори презрително непознатият. — Госпожа, не можете да стигнете далеч в това време със студени предястия. Каза, че имате зеленчуци? Надявам се да не са броколи. Мразя броколи.
— Не… имаме царевица, зелен боб и варени картофи.
— Струва ми се, че разполагаме с продукти за яхния. Хижата ми е на около три километра северно оттук по права линия. Ако искате да дойдете с мен, добре сте дошли. Ако ли не, пожелавам ви приятно пътуване до Детройт.
— Кой е най-близкият град? — попита Сестрата.
— Според мен е Сейнт Джонс. Хейзълтън е следващият — той е на шестнадесет километра от Сейнт Джонс. Може би са останали няколко човека, но след онзи потоп от бежанци, който дойде от изток, ме съмнява да намерите много хора в кой да е град по магистрала 80. Сейнт Джонс е на седем-осем километра на запад. — Мъжът погледна Арти, от когото капеше кръв на снега. — Приятелю, това ще привлече всеки мършояд, който е достатъчно близо да те надуши… а можеш да бъдеш сигурен, че някои от тези копелета имат много добро обоняние на доста големи разстояния.
— Трябва да отидем с него — каза Арти на Сестрата. — Може да кървя до смърт!
— Съмнявам се — отвърна мъжът. — Не и от подобна драскотина. Ще замръзне съвсем скоро, но миризмата на кръв ще остане по дрехите ти. Както вече споменах, ще слязат от планините с ножове и вилици между зъбите. Но вие правете каквото си искате, аз хващам пътя. — Непознатият нарами раницата си, преметна връвта през рамо и вдигна пушката си. — Пазете се — каза той и тръгна през заснежената магистрала към гората.
На Сестрата й бяха необходими само две секунди, за да вземе решение.
— Почакай малко! — Непознатият спря. — Добре. Ще дойдем с теб, господин…
Онзи обаче отново тръгна по посока на гъстата гора.
Нямаха друг избор, освен да побързат да го настигнат. Арти погледна през рамо. Страхуваше се, че още дебнещи хищници ще изскочат зад гърба му. Ребрата го боляха, където го удари звярът, а краката си чувстваше като къси парчета мека гума. Двамата със Сестрата навлязоха в гората след мъжа със ски маската и оставиха магистралата на смъртта зад себе си.