Робърт Маккамън
Лебедова песен (84)

84

Суон запуши с ръце ушите си, но все още чуваше ужасните болезнени звуци и си помисли, че главата й ще се пръсне, преди да замлъкнат.

„Курникът“ представляваше голям кръг, ограден с бодлива тел, в който всичките двеста шестдесет и двама оцелели жители на Мерис Рест бяха затворени. Войниците бяха плъпнали в царевичната нива и режеха стъблата с мачетета и брадви или ги изкореняваха, след което ги хвърляха в каросериите на камионите като някакви трупове.

В курника не се позволяваше паленето на огньове и въоръжените надзиратели, които стояха около оградата от бодлива тел, стреляха предупредително във въздуха, за да разпръскват хората. Много от ранените замръзваха до смърт.

Джош потръпна от смеха и песните на войниците в града. Погледна с изморени очи бараките и видя голям огън да гори в средата на пътя, близо до извора. Около Мерис Рест бяха паркирани десетки камиони, бронирани коли, ванове и каравани и още една клада гореше, за да топли посетителите. Труповете бяха събличани и нахвърляни в зловещи замръзнали купчини. Камионите се движеха наоколо, за да събират дрехите и оръжията.

Копелетата бяха майстори в това, което правеха. Не оставяха нищо след себе си освен обвивките от човешки живот.

В Мерис Рест беше дошъл злият карнавал, но Джош се успокояваше с мисълта, че Суон все още беше жива. Съвсем наблизо, поне доколкото позволяваха надзирателите, се намираха Глори и Арън. Шивачката беше толкова шокирана, че дори не плачеше. Детето се беше свило с отворени очи, взираше се в нищото и смучеше палеца на едната си ръка. Войниците бяха взели Ревльото и го бяха хвърлили в кладата.

Робин вървеше около оградата като тигър в клетка. Имаше само един начин да се влезе и да се излезе оттук — през вратата от бодлива тел, която войниците набързо бяха направили. В далечината се разнесоха още изстрели. Копелетата бяха намерили някого жив. Робин преброи само шестима от своите разбойници в курника и двама от тях бяха лошо ранени. Доктор Райън, който беше оцелял от атаката над импровизираната му болница, вече му беше казал, че тези момчета щяха да умрат. Бъки беше оцелял, макар че стоеше начумерен и мълчалив. Но Сестрата я нямаше и това тревожеше младежа.

Той спря на място и се загледа през оградата от бодлива тел към надзирателя. Онзи дръпна петлето на пистолета си, насочи го в него и му каза:

— Мърдай, лайно!

Робин се ухили, изплю се на земята и се обърна. Тестисите му се свиха, докато чакаше куршумът да се забие в гърба му. Видя надзирателите да застрелват пленници без никаква основателна причина, само за удоволствие, и отново задиша, когато се отдалечи от войника. Въпреки опасността вървеше бавно, нямаше намерение да побегне. Беше приключил с бягането.

Суон свали ръце от ушите си. Последните болезнени звуци отшумяваха. Царевичната нива беше опустошена и натъпканите камиони се отдалечаваха бавно като доволни хлебарки.

Момичето се страхуваше толкова много, че си спомни за мазето, в което дълго време бяха хванати в капан с Джош. Насили се да погледне другите пленници и да абсорбира гледката: стоновете и кашлянето на ранените, бълнуването на онези, които си бяха изгубили разсъдъка, хлипанията и воя на погребални песни. Видя лицата им и хлътналите им мрачни очи. Всяка надежда беше умряла.

Те се биха и страдаха за нея, а тя си седеше на земята като някакво насекомо и чакаше подметката на ботуша да я размаже. Стисна юмруци. „Стани! — нареди си тя. — По дяволите, ставай!“ Беше засрамена от собствената си слабохарактерност и слабост и в нея се възпламени яростна искра, сякаш създадена от камъчето на запалка. Чу двама от надзирателите да се смеят. Ставай!, изпищя вътрешно Суон и яростта й се усили, разля се в тялото й и изгони страха надалеч.

— Ти си водач — беше казала Сестрата — и трябва да се научиш да се държиш като такъв.

Момичето не искаше да бъде. Никога не беше молила за това. Но наблизо чу да плаче бебе и в този миг разбра, че ако имаше някакъв шанс да се осигури бъдеще за тези хора, началото на това бъдеще трябваше да бъде поставено точно тук и сега… от нея.

Тя стана, пое си дълбоко въздух, за да прочисти напълно съзнанието си, и тръгна през останалите пленници, като постоянно поглеждаше наляво и надясно, срещаше погледите на хората си и оставяше впечатлението, че са зърнали вътрешността на горяща пещ.

— Суон! — провикна се Джош, но тя не му обърна внимание и продължи напред. Той се опита да стане и да я последва, но видя колко изправен е гърбът й, като на някаква царска особа — изпълнена с увереност и смелост — и другите пленници също се изправяха, когато минеше покрай тях, дори ранените се опитваха да станат от пръстта. Гигантът реши да я остави на мира.

Левият й крак още беше схванат и я болеше, но поне не беше счупен. Суон също осъзнаваше какво въздействие има върху другите… но нямаше представа, че около нея усещат — можеха да се закълнат в това — излъчване, което затопляше за кратко въздуха.

Отиде при плачещото бебе. Детето беше в ръцете на треперещ мъж с подута лилава рана от едната страна на главата. Погледна малкото създание… след което откопча палтото си в много цветове и го свали. Коленичи, наметна раменете на мъжа и уви бебето в него.

— Ти! — изкрещя единият от надзирателите. — Махни се оттам! Суон потръпна, но реши да довърши започнатото.

— Махни се! — примоли й се една жена от пленниците. — Ще те убият!

Войникът изстреля предупредителен изстрел. Суон уви добре палтото около бебето, за да му бъде топло, и едва тогава стана.

— Върни се на мястото си и сядай! — нареди надзирателят. Беше подпрял пушката на бедрото си.

Момичето усети погледите на всички върху нея. Времето като че ли спря за миг.

— Няма да повтарям! Размърдай си задника!

„Бог да ми е на помощ“, помисли си тя… преглътна трудно и тръгна към оградата от бодлива тел и надзирателя с пушката. Той веднага вдигна оръжието си и го насочи към нея.

— Стой! — предупреди я войникът вдясно.

Суон продължи напред, стъпка по стъпка, без да отлепя очи от мъжа с пушката.

Онзи дръпна спусъка.

Куршумът изсвистя покрай главата й, на не повече от седем-осем сантиметра от нея. Тя спря, потрепери… и направи нова крачка.

— Суон! — изкрещя Джош и стана. — Суон, недей!

Надзирателят с пушката направи крачка назад, когато момичето го приближи още повече.

— Следващият ще е точно между очите ти — обеща той, но безмилостният поглед на момичето направо го пронизваше.

Тя спря.

— Тези хора се нуждаят от одеяла и храна — каза на надзирателя и се изненада от силата в гласа си. — Нуждаят се от тях още сега. Върви да кажеш на шефа си, че искам да го видя.

— Майната ти — отвърна мъжът. И стреля.

Куршумът прелетя над главата на Суон, защото единият от другите надзиратели беше сграбчил цевта на пушката и я беше блъснал нагоре.

— Не чу ли името й, тъпако? — попита вторият мъж, който беше спасил живота й. — Това е момичето, което търси полковникът! Върви да намериш някой офицер и докладвай!

Първият надзирател пребледня, защото осъзна колко близо беше до възможността да бъде одран жив. Без да се замисля, хукна на бегом към командния център на полковник Маклин.

— Казах — повтори с твърд тон Суон, — че искам да се видя с шефа ви.

— Не се тревожи — отвърна й надзирателят. — Съвсем скоро ще имаш възможността да срещнеш полковника.

Един камион спря пред курника. Отключиха задната му врата я отвориха. От него свалиха четиринадесет пленници и ги вкараха при другите. Суон ги съпроводи с поглед. Някои от тях бяха лошо ранени и едва вървяха. Тя отиде да им помогне… и почувства нещо подобно на електрически ток, когато разпозна една от новодошлите.

— Сестра! — провикна се момичето и хукна към мръсната жена, която мина през вратата на курника.

— О, мили боже, мили боже! — захлипа Сестрата, прегърна Суон и я притисна силно до себе си. Двете стояха така известно време в мълчание, просто имаха нужда да усещат ударите на сърцето на другата. — Мислех, че си мъртва! — каза най-накрая жената. Погледът й беше замъглен от сълзите. — О, мили боже, мислех си, че са те убили!

— Не, добре съм. Тук сме с Джош, Робин, Глори и Арън. Всички си мислехме, че ти си мъртва! — Суон се отдръпна назад, за да огледа Сестрата. Стомахът й се беше свил. Дясната част на лицето на жената беше опръскано с горящ бензин. Веждата й беше изгоряла и окото й беше почти затворено от отока. Брадичката и носът й бяха нарязани от летящи парчета стъкло. Предната част на палтото й беше изцапано с пръст, а платът му беше овъглен и скъсан. Сестрата разпозна изражението на Суон и сви рамене.

— Е, явно не ми е писано да съм красива — каза тя.

Момичето я прегърна отново.

— Ще се оправиш. Не знам какво щях да правя без теб!

— Щеше да се справиш, точно както се справяше преди двамата с Пол да се появим. — Жената се огледа наоколо. — Къде е той?

Суон знаеше кого има предвид, но въпреки това попита:

— Кой?

— Знаеш кой. Пол. — В гласа на Сестрата се усещаше тревога. — Той е тук, нали?

Момичето се поколеба.

— Къде е той? Къде е Пол?

— Не знам — призна си Суон. — Не е тук.

— О… Господи. — Клошарката притисна изцапаната си със спечена пръст ръка в устата си. Беше замаяна и тази новина почти я довърши. Беше изморена и изтощена от боя. Костите я боляха, сякаш тялото й беше накъсано на парчета и отново събрано. Малко преди да се озове тук, беше напуснала западната част на стената, когато войниците пробиха през нея. С намерен наблизо захвърлен месарски нож уби един от тях в ръкопашен бой, но след това беше принудена да прекоси нивата, за да се спасява. Скри се под една барака, но когато я подпалиха, нямаше друг избор, освен да се предаде. — Пол — прошепна тя. — Мъртъв е. Знам, че е мъртъв.

— Няма как да си сигурна в това! Може да се е измъкнал! Може би все още се крие!

— Хей, ти! — провикна се надзирателят. — Пръскайте седянката и се размърдайте!

— Облегни се на мен — каза Суон и помогна на Сестрата да отиде при другите. Джош вървеше към тях, последван от Робин. Изведнъж момичето осъзна, че жената вече не носеше кожената си чанта. — Стъкленият пръстен! Какво се случи с него?

Сестрата сложи пръст на устните си.

Един джип пристигна с рев. Пътниците му бяха Роланд Кронингер, който все още не беше свалил шлема си и бинтованото му лице беше изпръскано с кал, и мъжът, който се наричаше Приятел. Двамата слязоха, но шофьорът не изгаси двигателя.

Приятел се залепи за оградата от бодлива тел, а кафявите му очи се присвиха, докато оглеждаше пленниците. В следващия миг я видя да помага на една ранена жена.

— Там! — каза развълнувано той и посочи. — Това е тя!

— Изведете момичето — нареди Роланд на най-близкия надзирател.

Приятел застина за миг и се загледа в жената, която се беше облегнала на рамото на Суон. Лицето й не му беше познато. Последния път, в който я видя Сестрата, то беше деформирано. Спомни си, че видя същата тази жена в деня, в който чу Вехтошаря да говори за Армията на съвършенството, но тогава не й беше обърнал никакво внимание. Това беше по времето, в което беше болен, и подробностите му убягваха. Но сега осъзна, че ако тази жена наистина беше Сестрата, тя вече не носеше онази проклета чанта със стъкления пръстен.

— Почакай! — каза той на надзирателя. — Изведи и онази жена! Побързай!

Мъжът направи знак на един от колегите си да му помогне и двамата влязоха в курника с готови за стрелба пушки.

Джош тъкмо щеше да подаде ръка на Сестрата, когато надзирателите наредиха на Суон да спре. Тя погледна през рамо и видя дулата на двете оръжия.

— Хайде — каза единият от мъжете. — Нали искаше да се видиш с полковник Маклин? Това е шансът ти. Както и твоят, госпожа.

— Тя е ранена! — възпротиви се Джош. — Не виждаш ли, че…

Надзирателят, който беше проговорил, стреля в краката на гиганта и го принуди да отстъпи назад.

— Да вървим! — Единият от мъжете сръга Суон с пушката си. — Полковникът те очаква.

Момичето подкрепяше Сестрата, а надзирателите ги бяха притиснали от двете им страни, докато вървяха към вратата.

Робин тръгна след тях, но Джош го сграбчи за ръката.

— Не се дръж глупаво — предупреди го гигантът. Младежът гневно се отскубна от него.

— Нима ще ги оставиш просто да я отведат? Смятах, че си неин пазител!

— Бях. Сега ще се наложи да се оправя сама.

— Да бе! — отвърна горчиво Робин. — Какво смяташ да правим, просто да чакаме?

— Ако имаш по-добро предложение — такова, което да не включва избиването на много хора, включително теб и Суон — с удоволствие ще те изслушам.

Робин нямаше такова. Той наблюдаваше безпомощно как Суон и Сестрата бяха изблъскани до джипа, където бяха двамата мъже.

С приближаването си до превозното средство те усетиха хладни тръпки по кожата си. Сестрата разпозна онзи с бинтованото лице от конфронтацията си с танка… както и другия, той също й беше стар познайник. Нямаше никакво съмнение, всичко беше изписано в очите и усмивката му, както и в начина, по който държеше главата си леко наведена и свиваше юмруците си до тялото си. Може би го издаваше и разтреперилото му се от вълнение тяло. Но тя определено го познаваше, както и Суон.

Онзи не погледна момичето. Той отиде до Сестрата и разтвори грубо яката на палтото й, за да разкрие врата й.

Отдолу се криеше кафяв белег във формата на разпятие.

— Лицето ти е променено — констатира мъжът.

— Твоето също.

Той кимна и тя забеляза появилия се за миг тъмночервен проблясък в очите му, който й разкри нещо чудовищно и непознато.

— Къде е?

— Кое?

— Пръстенът. Короната. Или каквото там представлява, мамка му. Къде е?

— Не знаеш ли всичко? Ти ми кажи.

Мъжът с аленото око млъкна, а езикът му облиза долната му устна.

— Не си го унищожила. Това го знам със сигурност, със сигурност. Скрила си го някъде. О, смяташ се за голяма сладурана, нали? Смяташ, че сереш рози, точно като… — Той почти обърна глава, почти си позволи да я погледне, но не го направи. Мускулите на врата му бяха изпънати като струните на пиано. — Точно като нея — довърши накрая.

— Каква корона? — попита Роланд. Приятел не му обърна внимание.

— Ще го намеря — обеща той на Сестрата. — И ако не мога да те убедя да ми помогнеш, моят сътрудник, капитан Кронингер, разполага с чудесни техники и инструменти. Сега прощаваш ли ми?

Суон осъзна, че говори на нея, макар да продължаваше да гледа Сестрата.

— Попитах те, прощаваш ли ми сега? — Момичето не му отговори и усмивката му стана още по-широка. — Не мисля. Сега опита как е на вкус онова нещо, наречено омраза. Харесва ли ти?

— Не.

— О — каза мъжът с аленото око, но все още си нямаше достатъчно доверие, за да я погледне, — мисля, че ще се научиш да харесваш вкуса й. Какво ще кажете да тръгваме, дами?

Качиха се в джипа и шофьорът потегли към караваната на полковник Маклин.

* * *

Край съборената северна част на стената, където пламъците продължаваха да разяждат всичко по пътя си и камионите ръмжаха натоварени с оръжия, дрехи и обувки, една самотна фигура намери купчина с трупове, до която бригадата на мародерите все още не беше стигнала.

Алвин Мангрим претърколи тялото на един мъртвец и разгледа ушите и носа му. Носът беше прекалено малък, сметна той, но ушите щяха да му свършат работа. Извади окървавен месарски нож от кожения калъф на кръста си и се зае с отрязването им. Когато приключи, ги прибра в една платнена чанта, която висеше от врата му. Дъното й беше подгизнало от кръв, а вътре в нея имаше предимно уши, носове и няколко пръста, които вече беше „освободил“ от други трупове. Смяташе да изсуши трофеите си и да ги наниже на огърлица. Знаеше, че една такава щеше да се хареса на полковник Маклин и смяташе, че това беше добър начин да получи допълнителни дажби. В днешно време човек трябваше да използва ума си!

Спомни си една мелодия отпреди много време, от един смътен свят. Спомни си, че държеше ръката на някаква жена — груба, твърда и отвратителна ръка, покрита с мазоли — и вървеше към киното, за да гледа анимационен филм за прекрасна принцеса, която попадна в къщата на седем джуджета. Винаги беше харесвал мелодията, която дребосъците пееха, докато работеха в мината. Затананика си я, докато режеше носа на жената. Когато приключи, го прибра в чантата си. По-голямата част от мелодията, която си тананикаше, излизаше през дупката, където някога беше собственият му нос. В този миг му хрумна, че ако намери такъв с правилния размер, можеше да го изсуши и да го използва, за да запуши дупката.

Отиде до следващия труп, който беше проснат по лице. Алвин си каза, че носът му вероятно щеше да е смачкан, но въпреки това го сграбчи за рамото и го претърколи.

Тялото беше на човек с прошарена брада.

Очите на трупа неочаквано се отвориха — бяха светлосини и зачервени на фона на сиво-бялата кожа.

— О… уха — изненада се Алвин Мангрим.

Пол вдигна магнума си, опря дулото му в главата на врага и му пръсна мозъка с последния си куршум.

Мъртвият падна върху него и го стопли. Но Пол знаеше, че умира. В този момент се радваше, че не му стигна смелостта да опре оръжието в собствената си глава и да поеме по лесния път. Нямаше представа кой беше мъртвият, но копелето вече беше история.

Зачака. Беше живял през по-голямата част от живота си сам и не се страхуваше да умре сам. Не, въобще не се страхуваше… защото страшното свършваше тук. След това щеше да е много лесно. Съжаляваше единствено, че не знаеше какво се е случило със Суон… но беше сигурен, че Сестрата е силна стара птица и ако беше оцеляла след всичко това, нямаше да позволи нищо да я нарани.

„Суон — помисли си Пол. — Суон. Не им позволявай да те пречупят. Плюй в лицата им и им сритай задниците… а понякога се сещай за Добрия самарянин, става ли?“

Беше изморен. Смяташе да си почине и може би, когато се събудеше, щеше да е утро. Щеше да е прекрасно, ако можеше да види слънцето.

Пол заспа.