Робърт Маккамън
Лебедова песен (29)

29

Джош Хъчинс се вторачи, присви очи и примига.

— Светлина — каза той. Стените на тунела притискаха раменете и гърба му. — Виждам светлина!

Суон, която беше на около десетина метра зад него в мазето, се провикна:

— Колко е далеч? — Тя беше мръсна, а в носа й имаше толкова много пръст, че вероятно от ноздрите й също щяха да поникнат стръкчета. Мисълта я накара да се разкикоти на няколко пъти — звук, който не беше предполагала, че ще издаде отново.

— На около три-три и половина метра — отговори Джош и продължи да копае с ръце, да избутва пръстта зад себе си и след това да я сритва още по-нататък с крака. Кирката и лопатата бяха полезни инструменти, но след три дни работа осъзнаха, че не бяха по-добри от ръцете им. Гигантът сви рамене, за да се пъхне напред и да сграбчи още пръст, погледна слабата червена светлина, която се носеше от входа на дупката на гофъра, и си помисли, че това е най-красивата светлина, която беше виждал в живота си. Суон влезе в тунела зад него, събра пръстта в една голяма консервна кутия и я отнесе обратно в мазето, където я изсипа в празния окоп, който ползваха за нужник. Дланите, ръцете, лицето, ноздрите, коленете — всичко, което беше покрито с пръст — я щипеше чак до костите. Имаше чувството, че гръбнакът й гори. Зелените стръкове от другата страна на мазето бяха станали десет сантиметра високи.

Лицето на Джош беше цялото в пръст, дори зъбите му бяха черни от нея. Почвата беше тежка и с гъста лепкава консистенция. Трябваше да спре, за да си почине.

— Джош? Добре ли си? — попита детето.

— Аха. Просто се нуждая от минутка, за да си поема въздух. — Раменете и предмишниците го боляха безмилостно. Последния път, в който изпита подобно изтощение, беше след кралска битка с десетима в Чатануга. Светлината беше по-далеч, отколкото му се стори първоначално, сякаш тунелът — който двамата едновременно обичаха и мразеха — се удължаваше и си правеше лоша шега с възприятията им. Имаше чувството, че е пропълзял в една от онези китайски тръби, които заключваха пръстите ти — по един във всеки край — само дето цялото му тяло беше стегнато като бандажа на монах.

Гигантът се зае отново за работа, загреба с две шепи от тежката пръст и я прекара под себе си, сякаш плуваше в нея. „Майка ми е отгледала гофър“, помисли си той и се усмихна въпреки умората. Вкусът в устата му беше неприятен, имаше чувството, че е ял кален пай.

Изкопа още петнадесет сантиметра. Тридесет. По-близо ли беше светлината или по-далеч? Притегли се напред и се сети как го гълчеше майка му, когато не се измиваше добре зад ушите. Още тридесет сантиметра и още тридесет. Суон продължаваше да се пъха зад него и да отнася изкопаната пръст, работеше като часовников механизъм. Светлината вече беше по-близо, можеше да се обзаложи. Но не беше толкова красива. Беше слаба и въобще не приличаше на слънчева светлина. „Болнава е — помисли си Джош. — Може би дори мъртва.“ Но продължи да копае, да хвърля шепа след шепа зад себе си и да се доближава все повече до света отвън.

Върху врата му падна пръст. Застина с мисълта, че тунелът ще се срути отгоре му, но за негова изненада той издържа. „За бога, не спирай точно сега!“, каза си наум и се пресегна за следващото загребване.

— Почти стигнах! — провикна се Джош, но пръстта заглушаваше думите му. Нямаше представа дали Суон го е чула, или не. — Само още няколко педи!

Малко преди отвора, който не беше по-голям от юмрука му, се наложи отново да спре и да си почине. Загледа се изпълнен с копнеж към светлината. Изходът оттук беше на около метър от него. Вече подушваше света отвън с неговия горчив аромат на изгоряла земя, овъглена царевица и химикали. Понадигна се и тръгна напред. Близо до повърхността земята беше по-твърда, изпълнена с лъскави камъни и метални буци. Огънят беше обгорил пръстта в нещо подобно на паваж. Въпреки това Джош продължи нагоре. Раменете му запулсираха от усилието, а погледът му не се откъсваше от грозната светлина. И след малко беше достатъчно близо, за да промуши ръката си през дупката, но преди да го направи, каза:

— Стигнах, Суон! На върха съм! — Задращи с нокти пръстта и ръката му стигна до отвора. За негово нещастие, долната част на повърхността беше като асфалт и не можа да промуши пръсти навън. Стисна юмрук — кожата на който беше на сиви петна — и натисна. Силно. Още по-силно. „Хайде де, хайде — каза си той. — Бутай, мамка му!“

Последва сух и упорит пукащ звук. Първоначално Джош си помисли, че ръката му се счупи, но не изпита болка и продължи да натиска, сякаш искаше да удари небето.

Земята се пропука отново. Дупката започна да се рони и да се разширява. Юмрукът му преминаваше малко по малко и той си помисли каква ли гледка щеше да е за някой на повърхността: поникването на една ръка на петна, подобно на странно ново цвете през мъртвата почва; юмрукът разтваряше пръсти като венчелистчета на слабата червена светлина.

Джош напъха ръката си почти до лакътя. Пръстите му бяха забрулени от студен вятър. Това раздвижване на въздушните маси го ободри. Почувства се като събуден от дълъг сън.

— Излязохме! — провикна се той. Беше на път да се разплаче от радост. — Суон! Излязохме!

Детето беше приклекнало в тунела зад него.

— Виждаш ли нещо?

— Сега ще си промуша главата — сподели намеренията си гигантът. — Ето.

Той продължи нагоре. Рамото последва ръката му и успя да разшири още дупката. След малко цялата му ръка беше навън и Джош се приготви да прекара горната част на главата си. Натисна и се сети за раждането на синовете си. Как главите им се опитваха да излязат на белия свят. Замая се и се изплаши, както вероятно се чувстваше всяко новородено. Суон го буташе отзад в опит да му помогне да излезе навън.

Земята се разцепи със звук, който наподобяваше на чупене на печена глина. С един последен напън Джош успя да извади главата си през отвора и беше посрещнат от хапещия бурен вятър.

— Успя ли да излезеш? — попита Суон. — Какво виждаш?

Гигантът присви очи и ги предпази с ръка от летящите песъчинки.

Видя пуст сиво-кафяв пейзаж, лишен от всякакви отличителни белези освен неговия понтиак и камарото на Дарлийн. Над главата му висеше ниско небе, осеяно с гъсти сиви облаци. От мъртъв хоризонт до мъртъв хоризонт тези облаци се въртяха бавно и тромаво и тук-там се забелязваха живачни проблясъци. Погледна през рамо. На около пет метра вляво зад него имаше голяма могила от пръст, смачкани царевични стъбла, парчета дърво и метал от бензиноколонките и автомобилите. Осъзна, че това е гробът, в който бяха заровени, и в същото време му стана ясно, че ако тоновете пръст не ги бяха запечатали долу, щяха да изгорят и да умрат. Освен могилата и няколкото царевични стъбла и останки, земята беше гола.

Вятърът брулеше Джош в лицето. Той изпълзя от дупката и седна на бедрата си, за да огледа разрушението наоколо. Суон излезе от тунела. Студът се вряза в тялото й и стигна чак до костите. Зачервените й очи обходиха изумени пустинята, в която се беше превърнало това място.

— О — прошепна тя, но вятърът отнесе гласа й. — Всичко е… опустошено…

Джош не я чу. Беше изгубил всякакво чувство за ориентация. Знаеше, че най-близкото градче — или онова, което беше останало от него — беше Салина. Но накъде беше изток и накъде запад? Къде беше слънцето? Летящите песъчинки и прах скриваха всичко на разстояние от двадесет метра. Къде беше магистралата?

— Нищо не е останало — каза той, по-скоро на себе си. — Не е останало абсолютно нищо!

Суон забеляза един познат предмет наблизо. Тя стана и тръгна към малката фигура, като й беше трудно да върви заради вятъра. По-голямата част от синята козина беше изгорена, но пластмасовите очи с малките въртящи се зеници бяха непокътнати. Наведе се и вдигна куклата. Връвчицата с пръстена висеше от гърба й. Дръпна я и чу как Бисквитеното чудовище моли за още бисквити със забавен и изкривен глас.

Джош стана на крака. „Е — помисли си той, — поне излязохме. Сега какво ще правим, по дяволите? Къде ще отидем?“ Той поклати отвратен глава. Може би нямаше къде да отидат. Може би навсякъде беше като тук. Какъв беше смисълът да напускат мазето? Погледна мрачно дупката, от която беше изпълзял, и за момент се замисли дали да не се напъха обратно като голям гофър и да прекара остатъка от дните си, като облизва консерви и сере в окоп.

Внимателно, предупреди се гигантът. Защото тази дупка, която водеше до мазето — до гроба — изведнъж му се стори много привлекателна. Прекалено привлекателна. Отстъпи няколко крачки от нея и се опита да мисли трезво.

Хвърли поглед на Суон. Цялата беше покрита с пръст от тунела, а парцаливите й дрехи висяха върху телцето й. Тя се взираше в далечината с присвити заради вятъра очи. Беше прегърнала в ръчичките си тъпата си кукла. Погледа я доста дълго време.

„Мога да го направя — каза си Джош. — Със сигурност. Мога да се насиля да го направя, защото ще е правилното нещо. Може би ще е правилното нещо. Нали? Ако всичко е такова, какъв е проклетият смисъл да продължаваме да живеем?“ Той разтвори ръце и отново ги затвори. „Мога да го направя бързо — помисли си. — Суон няма да почувства нищо. След това просто ще отида при онази купчина с боклуци, ще си намеря някое парче метал с остър ръб и ще сложа край и на своето страдание.“

Това би било правилното нещо. Нали?

Защити детето, помисли си Джош… и го налегна дълбок и отвратителен срам. „Ама че защита му осигурявам! Но, Господи, всичко е унищожено! Всичко е пометено!“

Суон обърна глава и очите й потърсиха неговите. Каза нещо, но Джош не я разбра. Тя се приближи до него, цялата трепереше и се прегърбваше заради вятъра, и се провикна:

— Какво ще правим?

— Не знам! — изкрещя в отговор той.

— Не навсякъде е така, нали? — попита го детето. — Трябва да има и други! Трябва да има оцелели градове и хора!

— Може би има. Може би няма. Проклятие, студено е! — Джош трепереше, защото беше облечен за горещ юлски ден, а и едва му беше останала риза на гърба.

— Не можем просто да стоим тук! — каза момиченцето. — Трябва да отидем някъде.

— Така е. Е, избери си посока, малка госпожице. На мен всички ми изглеждат еднакви.

Суон го изгледа малко по-дълго от нормалното и гигантът отново се засрами. След това се завъртя във всички посоки, сякаш се опитваше да избере някоя. Изведнъж очите й се напълниха със сълзи, които така й залютяха, че едва не изпищя, но успя да си прехапе долната устна и да я стисне, докато почти не пусна кръв. За момент й се прииска майка й да е до нея, да й помага и да й казва какво да прави. Сега повече от всякога се нуждаеше от мама да я напътства. Не беше честно, че я нямаше! Не беше хубаво, не беше и правилно!

Но сега мислеше като малко момиченце. Майка й си беше отишла у дома, на едно спокойно място, далеч оттук… и сега трябваше сама да взема решения. Като започнеше от този момент.

Суон вдигна ръка и посочи по посока на вятъра.

— Насам — каза решително тя.

— Има ли някаква причина за избора ти?

— Да. — Обърна се и дари гиганта с поглед, който го накара да се почувства като най-глупавия клоун на земята. — Защото вятърът ще духа в гърбовете ни. Ще ни бута и ходенето няма да е чак толкова трудно.

— О — отвърна нежно Джош. В посоката, която посочи детето, нямаше нищо… освен прах и опустошение. Не виждаше основателна причина да накара краката си да се размърдат.

Суон усети, че гигантът е на път да седне, а когато го стореше, нямаше начин да успее отново да вдигне гигантския му задник.

— Работихме здраво, за да излезем оттам, нали? — извика тя, за да пребори вятъра. Джош кимна. — Доказахме, че можем да постигнем нещо, ако наистина го искаме, нали? Двамата с теб? Ние сме нещо като отбор? Работихме здраво и не бива да спираме да го правим точно сега.

Той кимна глуповато.

— Трябва да опитаме — извика Суон.

Джош погледна отново дупката. Там долу поне беше топло. И имаха храна. Нямаше да е лошо да останат…

Забеляза раздвижване с периферното си зрение.

Момиченцето, с куклата на Бисквитеното чудовище в ръце, беше тръгнало в посоката, която беше избрало, а вятърът буташе дребничкото й телце.

— Хей! — провикна се Джош, но Суон нито спря, нито забави крачка. — Хей! — Тя продължи напред.

Гигантът направи първата крачка след нея. Вятърът го удари в свивката на коленете — „Подсечка! Петнадесет ярда нарушение!“, помисли си той — а след това и в кръста и го бутна напред. Направи втора крачка, трета и четвърта. И в следващия миг вече я следваше, но вятърът в гърба му беше толкова силен, че имаше чувството, че не върви, а лети. Настигна я и тръгна успоредно с нея. Отново изпита срам от слабостта си, защото Суон дори не благоволи да го погледне. Вървеше с вдигната брадичка, сякаш пустошта наоколо не съществуваше. В очите му приличаше на малка кралица на кралство, което й е било отнето: тя беше една трагична и изпълнена с решителност особа.

„Всичко е разрушено — помисли си Суон. Налегна я дълбока и ужасна тъга и ако вятърът не духаше толкова силно, сигурно щеше да падне на колене. — Всичко е унищожено. Всичко.“

Две сълзи потекоха през спечената мръсотия и мехурите на лицето й. „Не може всичко да е унищожено“, каза си тя. Все някъде бяха останали градове и хора! Може би на километър пред тях. Или пък на два. От другата страна на хоризонта.

Суон продължи напред, стъпка по стъпка, с Джош Хъчинс, който вървеше до нея.

Зад тях гофърът подаде глава от кратера и се огледа във всички посоки. След това изписука и отново се скри в безопасната земя.