Робърт Маккамън
Лебедова песен (2)

2

23:19 часа, лятно северноамериканско източно време Ню Йорк

Фрас!

Клошарката усети, че някой срита кашона й и придърпа по-наблизо платнената си чанта. Беше изморена и искаше да си почине. „Едно момиче се нуждае от сън, за да бъде красиво“ помисли си тя и отново затвори очи.

— Казах да се омиташ!

Две ръце я стиснаха за глезените и я извлякоха грубо на асфалта. Клошарката се разкрещя възмутена и зарита дивашки.

— Копеле такова, шибан кучи сине, пусни ме, копеле!

— Мамка му, я скивай! — рече единият от двамата надвесени над нея мъже. Силуетите им бяха червени на неонова светлина от табелата на виетнамския ресторант на Тридесет и шеста западна улица. — Та т’ва е жена!

Другият, който я беше сграбчил за глезените над мръсните й маратонки и я беше измъкнал от кашона, изръмжа мрачно и злобно.

— Жена или не, смятам да й сритам задника.

Клетницата се изправи, като притискаше платнената чанта с всичките си притежания към гърдите си. На червената неонова светлина се виждаха дълбоките бръчки и мръсотията по грубото й лице с квадратна челюст. Очите й бяха хлътнали в очертани в лилаво очни кухини и имаха блед и воднист син цвят. В погледа й проблясваха страх и гняв. На главата й се мъдреше синята шапка, която беше намерила предишния ден в една разкъсана торба с боклук. Тоалетът й се състоеше от мръсна сива риза без ръкави и торбести кафяви мъжки панталони с кръпки на коленете. Личеше си, че е едра жена с тежък кокал, чиито корем и ханш изпълваха грубия плат на панталоните. Дрехите й, както и платнената чанта, която държеше, й бяха подарени от един мил свещеник от Армията на спасението. Изпод шапката й се подаваше посивяваща кестенява коса, която падаше безразборно върху раменете й — клошарката я беше подрязала собственоръчно с ножица. В платнената й чанта бяха натъпкани най-различни предмети: макара с рибарска корда, дрипав светлооранжев пуловер, каубойски ботуши, чиито токове отдавна ги нямаше, счупен поднос от столова, хартиени чаши и пластмасови прибори за хранене, брой на „Космополитън“ отпреди година, верига, няколко пакетчета дъвки „Джуси Фрут“ и други заровени най-отдолу неща, за които дори самата тя беше забравила. Двамата мъже я гледаха — единият доста злобно — и това я подтикна да стисне още по-силно чантата. Лявото й око и скулата под него бяха насинени и подути, а ребрата я боляха, защото преди три дни една друга бездомница я блъсна по стълбите в „Християнско убежище“: тогава тя стана от пода, изкачи се отново по стъпалата и с прав десен изби два зъба на нахалницата.

— Това е моето място — каза мъжът с мрачния глас. Той беше висок, кльощав и носеше само дънки. Гърдите му лъщяха от пот, а очите му бяха изпълнени със сенки. Беше брадясал. Вторият мъж, който беше по-нисък и по-пълен, беше облечен в потна тениска и зелени армейски панталони, целите на дупки от цигари. Косата му беше мастиленочерна и постоянно си чешеше слабините. Първият я срита в ребрата с върха на ботуша си и клошарката потръпна от изригналата болка. — Глуха ли си, кучко? Казах, че си на шибаното ми място!

Кашонът, в който тя спеше, лежеше насред море от преливащи с боклук торби — спомен от стачката на боклукчиите, в резултат на която вече две седмици улиците и канавките на Манхатън бяха потънали в мизерия. В душната жега на дните, през които температурите достигаха тридесет и осем градуса през деня и тридесет и два през нощта, торбите се издуваха и експлодираха. Плъхове пируваха насред планините от неприбран боклук, които бяха блокирали трафика по някои улици.

Клошарката погледна замаяно двамата мъже. В стомаха й отлежаваше половин бутилка „Ред Дагър“. Последното й хранене се състоеше от пилешки кости и останките от нечия изхвърлена вечеря.

— А?

— Това е моят кашон! — изкрещя в лицето й брадатият. — Това е моето място! Да не си малоумна?

— Тая не разбира нищо — каза другият. — Луда е като кукувица.

— И е грозна като дявола. К’во криеш в тая чанта, а? Я да скивам! — Мъжът сграбчи чантата и я дръпна силно, но клошарката изръмжа и отказа да я пусне. Очите й бяха ококорени и ужасени. — Да не би да имаш кинти там? Нещо за поркане? Давай я веднага, кучко! — Брадатият едва не й откъсна ръцете, но тя изскимтя и пак не я пусна. На врата й проблесна някакво украшение, отразило червената светлина — малко и евтино разпятие, закачено на верижка от свързани кламери.

— Хей! — каза вторият мъж. — Ский т’ва! Знам коя е тая! Виждал съм я да проси на Четиридесет и втора. Смята се за проклета светица, винаги проповядва на хората. Наричат я Сестра Крийп^[1].

— Аха? Е, може би ще успеем да заложим тая дрънкулка. — Брадатият посегна към разпятието на врата й, но клошарката извърна глава. Той я сграбчи за врата, озъби й се и сви ръка в юмрук.

— Моля те! — замоли се Сестра Крийп на път да се разплаче. — Моля те, не ме наранявай! Имам нещо за теб!

Тя затършува в чантата си.

— Вади го, и по-бързо! Трябва да ти счупя главата, задето ми спиш в кашона! — Мъжът я пусна, но юмрукът му беше вдигнат в готовност да го използва.

Клошарката издаваше тихи скимтящи звуци, докато ровеше из вещите си.

— Някъде тук беше — промърмори тя. — Ей сега ще го намеря.

— Давай го веднага! — Брадатият протегна длан към нея. — Ако не искаш да ти сритам задника.

Ръката на Сестра Крийп се затвори около онова, което търсеше.

— Намерих го — каза тя. — Естествено, че ще го намеря.

— Слагай го тука!

— Добре — отвърна клошарката. Скимтенето беше напуснало гласа й, който сега беше твърд като спечена от слънцето кожа. С едно бързо и плавно движение тя извади бръснач, отвори го, като замахна с ръка, и сряза дланта на брадатия.

От раната бликна кръв. Мъжът пребледня. Стисна си китката. Устата му образува буквата О, преди от нея да излезе писък, подобен на воя на душена котка. В следващия миг Сестра Крийп вече беше скочила на яките си крака и като държеше платнената чанта пред себе си като щит, се нахвърли безразсъдно върху двамата мъже, които се сблъскаха, хлъзнаха се по мазния от боклуците асфалт и паднаха. Брадатият, от чиято ръка продължаваше да тече кръв, размаха парче дърво със забити по него ръждиви пирони. Погледът му направо пламтеше от ярост.

— Ще ти покажа аз! — изкрещя той. — Ей сега ще ти покажа!

Опита се да я удари с импровизираното си оръжие, но Сестра Крийп приклекна и замахна към него с бръснача. Онзи залитна назад и глуповато се загледа в кървавата линия на гърдите си.

Клошарката се възползва от объркването му, обърна се и побягна. Едва не се подхлъзна в една мазна локва, но успя да запази равновесие и продължи да тича, докато мъжете крещяха след нея.

— Ще те пипна! — предупреди брадатият. — Ще те намеря, кучко! Само почакай!

Но тя нямаше намерение да го чака. Продължи да бяга. Маратонките й шляпаха по асфалта, докато не стигна до бариера от хиляди разкъсани торби с боклук. Пропълзя върху тях, като се спря, за да грабне някои интересни неща — една счупена солница и мокър екземпляр на „Нешънъл Джиографик“, които прибра в чантата си. Прекоси бариерата и продължи да върви забързано. Дробовете й все още свистяха, а тялото й трепереше. „Бях на косъм — помисли си Сестра Крийп. — Демоните почти ме спипаха! Но слава на Исус, който ще пристигне с летящата си чиния от Юпитер! Ще го чакам на златния бряг, за да целуна ръката му!“

Тя стигна до ъгъла на Тридесет и осма улица и Седмо авеню, спря, за да си поеме въздух, и се загледа в трафика, който й заприлича на надпреварващо се стадо добитък. Жълтата мараня от изпаренията от боклуците и изгорелите газове на автомобилите приличаше на бавно движеща се жива материя над езеро. Влажната жега тормозеше Сестра Крийп; по лицето й постоянно избиваха капчици пот и стремглаво потичаха по него. Дрехите й бяха мокри и й се прииска да има някакъв дезодорант, но последният й „Сикрет“ вече беше свършил. Огледа непознатите лица около нея, които бяха с цвят на отворена рана под пулсиращата неонова светлина. Нямаше представа накъде отива и почти не помнеше къде е била, но знаеше, че не може да остане на този ъгъл цяла вечер. Преди доста време беше разбрала, че ако останеш дълго време на открито, демоничните рентгенови лъчи се забиват в главата ти и се опитват да ти размътят мозъка. Тръгна на север, в посока „Сентръл Парк“, със забит в земята поглед и увиснали рамене.

Нервите й бяха изпънати от преживяването с двамата езичници, които се опитаха да я ограбят. „Грехът е навсякъде! — помисли си тя. — В земята, във въздуха, във водата…“ Вонящ, черен и зъл грях! Той беше изписан по лицата на хората, о, да! Можеше да види как пъпли по мутрите им, как променя погледите им и изкривява устите им. Светът и демоните караха невинните човешки същества да полудяват, знаеше това. А сега демоните бяха по-заети от всякога, още по-алчни за невинни души.

Замисли се за вълшебното място на Пето авеню и намръщената й физиономия малко се отпусна. Често ходеше там, за да погледа красивите изделия на витрините. Изящните предмети, изложени на показ, имаха силата да успокоят душата й и макар че охранителят на вратата не я пускаше, беше й достатъчно просто да стои отвън и да ги гледа. Спомни си един стъклен ангел с могъща фигура: дългата му коса се беше извила назад като свещен огън, а крилата му бяха на път да се разтворят от силното му лъскаво тяло. Очите на това красиво ангелско лице светеха с многоцветни, прекрасни светлини. Сестра Крийп ходеше да зяпа ангела всеки ден в продължение на месец, докато не го замениха с кит, скочил над бурно, синьо-зелено стъклено море. Разбира се, съществуваха и други места със съкровища на Пето авеню и тя знаеше имената им — „Сакс“, „Фортунов“, „Картие“, „Гучи“, „Тифани“ — но най-запленена беше от скулптурите на витрината на магазина за стъклени изделия „Стюбен“: вълшебното място, което успокояваше душата й и чиито копринено лъскави повърхности от стъкло, които блестяха на меката светлина, я караха да вярва, че раят ще е прекрасен.

Някой я върна обратно в реалността. Сестра Крийп примига на ярката неонова светлина. Наблизо една табела обещаваше: „Момичета! Живи момичета!“ — щяха ли да ги искат мъжете, ако бяха мъртви?, зачуди се тя — а друга рекламираше филма „Роден надървен“. На всяка врата и ниша имаше реклами: „Секс книги!“, „Секс стоки!“, „Усилватели!“, „Оръжия за бойни изкуства!“ От един бар се разнесе силна басова музика, която се смеси с други неприятни и нехармонични ритми от високоговорители, разположени над книжарници, питейни заведения, стриптийз барове и порно кина. Часът беше почти единадесет и тридесет, а разположената в края на „Таймс Скуеър“ Четиридесет и втора улица представляваше истински парад на човечеството. Едно младо момче от испански произход вдигна ръце и се провикна близо до Сестра Крийп:

— Кока! Попърс^[2]! Крек! Всичко в наличност!

Недалеч от него друг наркопласьор разтвори палтото си, за да покаже скритите отдолу найлонови пликчета, и се провикна:

— Друсни и полети! Направи го за без пари, без пари, без пари!

Други пласьори се провикваха към колите, които минаваха по Четиридесет и втора. Млади жени с потници, дънки, секси панталонки или кожени панталони се въртяха около вратите на книжарниците и кината или махаха на шофьорите да отбият; някои го правеха и Сестра Крийп виждаше как момичетата биваха отвеждани в нощта от непознати. Шумът беше почти оглушителен. От другата страна на улицата, пред поредното пийпшоу, двама чернокожи мъже се боричкаха на тротоара, заобиколени от публика, която се смееше и ги подстрекаваше да бъдат по-жестоки в действията си. Във въздуха се носеше аромат на марихуана, тамянът на ескейпистите.

— Сгъваеми ножове! — провикна се друг уличен търговец. — Предлагам ножове!

Сестра Крийп продължи напред, като постоянно се оглеждаше. Познаваше добре тази улица, това свърталище на демони. Често идваше тук, за да проповядва. Проповедите не вършеха никаква работа, тъй като гласът й беше заглушаван от гръмовната музика и виковете на пласьорите. Спъна се в тялото на чернокож мъж, проснал се на тротоара; очите му бяха отворени, а от ноздрите му течеше кръв.

Продължи да върви, като се блъскаше в хората; те също я бутаха и я ругаеха. Неоновият блясък направо я ослепяваше. Отвори уста и се провикна:

— Спасете душите си! Краят е близо! Бог ще се смили над душите ви!

Никой дори не я поглеждаше. Тя се гмурна във вихрушката от тела и в следващия миг един стар и набръчкан мъж с повръщано на ризата си се изправи пред нея, наруга я и се опита да й отнеме чантата, но успя да грабне само малка част от съдържанието й и избяга, преди да го е цапардосала здраво.

— Ще гориш в ада, кучи сине! — изкрещя клошарката… и беше залята от ледена вълна, която проникна чак в костите й и я накара да потръпне. В главата й изникна образът на връхлитащ я товарен влак.

Сестра Крийп не видя кой я удари, просто усети, че ще бъде ударена. Едно силно, кокалесто рамо я изблъска с лекота настрани, сякаш беше от слама, и в момента на контакта в мозъка й се запечата отвратителна картина: планина от счупени, овъглени кукли… не, не бяха кукли, осъзна тя, докато падаше на улицата; куклите нямаха вътрешности, които да изригнат през ребрата им, нито пък мозъци, които да изтекат през ушите им, камо ли зъби, които да им придадат подобно грозно изражение в смъртта. Клошарката падна на улицата и едно такси зави, за да не я прегази. Шофьорът се развика и наду клаксона си. Тя беше добре, само й бяха извадили въздуха и ребрата, върху които падна, я боляха. Опита се да стане на крака, за да види кой я беше блъснал толкова силно, но никой не гледаше към нея. Зъбите й тракаха от студа, който подобно на най-добър приятел не се отделяше от нея нито за миг, дори в тази гореща нощ в разгара на лятото. Докосна ръката си на мястото, което вече беше посиняло заради удара на копелето, което я блъсна.

— Шибан езичник! — изкрещя Сестра Крийп към никого в частност, но видението за планината от овъглени трупове не искаше да се махне и стомахът й се сви от страх. Кой беше този, който вървеше по тротоара, зачуди се тя. Що за чудовище се обличаше в човешка кожа? Беше стигнала до кино, което рекламираше двойна прожекция — „Лицето на смъртта, четвърта част“ и „Mondo Bizarro“. Приближи се, за да види плаката на „Лицето на смъртта, четвърта част“, на който обещаваха: „Сцени от масата за аутопсия! Жертви на автомобилни катастрофи! Загинали в пожари! Пълна и нецензурирана версия!“.

От затворената врата на киното се носеше хлад. „Заповядайте!“ гласеше една табела на нея. „Имаме климатици!“ Но вътре имаше нещо много повече от обикновени климатици, помисли си клошарката. Студът беше влажен и неприятен: студ, какъвто излъчват сенчестите места, където растат отровни гъби и мамят децата с червените си цветове да дойдат и да опитат това лакомство.

Студът започна да изчезва, да се изпарява в знойната жега. Сестра Крийп застана пред тази врата и макар да знаеше, че добрият Исус е нейната мисия и че добрият Исус ще я защитава, също така беше наясно, че не би припарила в това кино дори ако й дадяха пълна бутилка „Ред Дагър“… дори две пълни бутилки!

Тя се отдръпна от вратата и се блъсна в някого, който я наруга и я бутна настрани. Продължи напред — нямаше представа накъде, но не й пукаше. Бузите й горяха от срам. Страхуваше се, призна пред себе си, макар че добрият Исус вървеше до нея. Страхуваше се да погледне злото в очите и се опасяваше, че отново беше съгрешила.

Две пресечки след отблъскващото кино Сестра Крийп видя едно чернокожо хлапе да изхвърля бирена бутилка в средата на претъпкани контейнери за боклук, поставени пред входа на срутена сграда. Престори се, че търси нещо в чантата си, докато не го подмина, и след това се върна при същия този вход, за да потърси бутилката. Гърлото й копнееше за глътка, дори само за капка от напитката.

Плъховете пищяха и бягаха по ръцете й, но тя нямаше нищо против тях; виждаше плъхове всеки ден, и то много по-големи от тези. Един от тях се изправи на ръба на контейнера и изписка към нея с огромно възмущение. Клошарката запрати една скъсана обувка за тенис по него и той избяга.

Боклукът миришеше на разложение, на отдавна развалено месо. Намери бирената бутилка и се зарадва, когато на слабата светлина видя, че в нея са останали няколко капки.

Бързо я обърна над устните си и навря език в гърлото й, за да усети аромата на течността. Седна с гръб към грубата тухлена стена, без да се замисля за пискащите плъхове. Подпря се с ръка на земята, за да не падне, и усети нещо влажно и меко под нея. Погледна надолу и сложи ръка на устата си, за да не изпищи, когато видя какво е.

Беше увито в няколко страници от вестник, но плъховете ги бяха нагризали. След това се бяха заели с плътта. Сестра Крийп не можеше да прецени на каква възраст беше и дали е момче, или момиче, но очите му бяха леко отворени на малкото личице, сякаш си дремеше сладко. Бебето беше голо; някой го беше захвърлил сред купчината чували, боклуци и отвратителни мръсотии като някаква счупена играчка.

— О — прошепна клошарката и в главата й изникна мократа магистрала и въртящата се синя светлина. Някакъв мъж й каза:

— Дайте ми я, госпожо. Трябва да ми я дадете.

Сестра Крийп вдигна мъртвото бебе и започна да го люлее в ръцете си. От далечината се носеше туптенето на безсмислена музика и виковете на пласьорите на Четиридесет и втора и тя запя със сподавен глас:

— Нани, нани, бебе, малко сладко бебе… — Не можеше да си спомни останалото.

Синята светлина продължаваше да се върти в главата й, а гласът на мъжа се носеше през времето и пространството:

— Дайте ми я, госпожо. Линейката идва.

— Не — прошепна клошарката. Очите й бяха ококорени и изцъклени, а по бузата й се стичаше една сълза. — Не, няма… да я… пусна.

Тя притисна бебето в рамото си и малката глава увисна. Телцето беше студено. Плъховете около нея пищяха и цвъртяха сърдито.

— О, Господи — чу се да изрича. Вдигна глава към малкия отрязък от небето, намръщи се и изля гнева си, като се разкрещя: — Къде си? — Гласът й заехтя по улицата, но бързо беше надвит от виковете на пласьорите на две пресечки от нея. „Добрият Исус закъснява — помисли си Сестра Крийп. — Закъснява, закъснява, закъснява за много важна среща, среща, среща!“ Започна да се кикоти истерично и да плаче в същото време, докато онова, което излизаше от гърлото й, не се превърна в стенанието на ранено животно.

Мина доста време, преди да осъзнае, че трябва да продължи, но не можеше да вземе бебето със себе си. Уви го внимателно в яркооранжевия пуловер, който носеше в чантата си, след което го сложи върху един от контейнерите и натрупа колкото се може повече боклуци върху него. Един огромен сив плъх се приближи до нея, оголи зъби и отнесе силен удар с бирената бутилка.

Сестра Крийп не намираше сили да се изправи, затова просто пропълзя изпод входа на сградата с наведена глава и горещи сълзи от срам, отвращение и ярост по лицето си. „Не мога да продължа — каза си тя. — Не мога повече да живея в този мрачен свят! Добри Исусе, слез долу с летящата си чиния и ме отведи със себе си!“ Клошарката опря чело в тротоара. Прииска й се да умре и да отиде в рая, където всичките й грехове щяха да бъдат опростени.

Нещо, което звучеше като музикални ноти, иззвънтя на тротоара. Сестра Крийп вдигна замъглен от сълзите поглед и видя някакъв човек, който се отдалечаваше от нея. Фигурата зави и изчезна.

На няколко крачки от мястото, на което седеше, бяха захвърлени монети — три от двадесет и пет, две от десет и една от пет цента. Някой беше помислил, че проси, осъзна тя. Събра набързо парите, преди друг да я е изпреварил.

Изправи се и се опита да измисли какво да прави. Повдигаше й се, беше слаба и изтощена и се страхуваше да остане на улицата. Трябваше да намери място, на което да се скрие. „Място, на което да си изкопая дупка и да се заровя в нея“, помисли си тя.

Погледът й се спря на стълбището на Четиридесет и втора, което водеше надолу към метрото.

Сестра Крийп беше спала там и преди, но знаеше, че ченгетата ще я изгонят или дори по-лошо, щяха отново да я завлекат в приюта. Също така беше наясно, че метрото разполагаше с лабиринт от ремонтни тунели и недовършени галерии, които се виеха като змии от главните маршрути и продължаваха надълбоко във вътрешността на Манхатън. Толкова надълбоко, че никой от демоните в човешка кожа нямаше да успее да я намери. Искаше да се свие в мрака и да забрави. Стискаше монетите в ръката си; бяха достатъчно, за да мине през въртящата се преграда и след това щеше да се изгуби в греховния свят, който добрият Исус беше забравил.

Сестра Крийп се изправи, прекоси Четиридесет и втора улица и потъна в подземния свят.