Робърт Маккамън
Лебедова песен (88)

88

При удрянето на вечерния гонг устата на Джош се напълни със слюнка като на животно.

Войникът отвън блъскаше по задната врата на камиона с приклада на пушката си и сигнализираше на тримата затворници да се изместят в другия край на своята килия на колела. Джош, Робин и брат Тимъти познаваха много добре този звук. Робин беше издържал най-дълго в отказа си да яде воднистата каша, а именно четири дни… докато гигантът не го хвана и не го нахрани насила, а след това, когато младежът се опита да се бие с него, го повали на пода и му каза, че ще живее независимо дали му харесва, или не.

— За какво? — попита Робин, който изгаряше от желание да се бие, но беше прекалено умен, за да нападне чернокожия гигант. — Така или иначе ще ни убият!

— Не ми пука дали ти харесва, или не, глупав хлапак такъв! — беше му казал Джош, за да го накара да се разгневи дотолкова, че да остане жив. — Ако беше мъж, щеше да защитаваш Суон! Не разбра ли, че няма да ни убият днес? Иначе нямаше да хабят храната. Нима просто ще се откажеш от Суон и ще я оставиш на вълците?

— Човече, ти си един дразнещ глупак! Вероятно вече е мъртва, както и Сестрата!

— Няма начин. Държат ги живи… както нас. Затова от сега нататък ще ядеш или кълна се в Бог, ще ти завирам лицето в купичката и ще те карам да си изсмукваш яденето през носа! Ясно?

— Голям си мъж — подигра му се Робин, пропълзя в своя ъгъл и се наметна с мръсното, изтъркано кафяво одеяло. Но от този ден насетне изяждаше храната си.

Задната врата на камиона беше перфорирана от тридесет и седем малки дупки от куршуми… Джош и Робин ги бяха преброили много пъти и си бяха измислили игра, в която трябваше да свържат точките. През тях влизаха слаба сива светлина и въздух. Също така играеха ролята на полезни шпионки през които да виждат какво се случва в лагера и да оглеждат местата, покрай които минаваха. Сега вратата беше отключена и плъзната нагоре на ролките си. Войникът с пушката — когото Робин с ненавист наричаше сержант Насрани гащи — излая:

— Изхвърли кофите!

Още двама войници бяха въоръжени и готови да стрелят, когато Джош, Робин и брат Тимъти взеха кофите си.

— Слизайте! — нареди сержант Насрани гащи. — Един по един! Движете се!

Джош примига на мъгливата светлина на утрото. Лагерът се подготвяше отново да поеме на път. Тентите се прибираха, превозните средства се проверяваха и се зареждаха с гориво от варелите в каросериите на камионите. Гигантът забеляза, че запасите от бензин бързо намаляваха и Армията на съвършенството беше оставила много закъсали превозни средства по пътя си. Огледа земята, когато се отдалечи на около три метра от камиона и изхвърли кофата с урина и изпражнения в клисурата. От другата й страна имаше гъста гора с дървета без листа, а в мъгливата далечина се виждаха покрити със сняг, назъбени планини. Магистралата, по която пътуваха, водеше до тези планини, но Джош не знаеше точно къде се намират. Времето му беше като в мъгла. Смяташе, че са минали две седмици, откакто напуснаха Мерис Рест, но дори за това не беше сигурен. Може би бяха минали три седмици. Както и да е, вероятно Мисури беше останал далеч зад тях. Заедно с Глори и Арън.

Когато войниците дойдоха в курника за него и Робин, имаше достатъчно време да придърпа жената до себе си и да й каже:

— Ще се върна. — Очите й гледаха през него. — Чуй ме! — каза й той и я разтресе… Най-накрая Глори се съвзе и се втренчи в красивия чернокож мъж, който стоеше пред нея. — Ще се върна. Просто бъди силна, чуваш ли ме? И се грижи за момчето добре.

— Няма да се върнеш. Не. Няма.

— Ще се върна! Все още не съм те виждал облечена в онази лъскава рокля. Заради това си струва да се върна, нали?

Глори нежно докосна лицето му и Джош видя, че отчаяно искаше да повярва. И тогава един от войниците беше наврял дулото на пушката си в ранените му ребра и той едва не се преви на две от агонизираща болка… но се насили да остане на крака и да излезе от курника с достойнство.

Когато камионите, бронираните коли и караваните на Армията на съвършенството най-накрая напуснаха Мерис Рест, около четиридесет души ги последваха пеша за известно време, като изричаха името на Суон, плачеха и виеха жално. Войниците ги използваха като тренировъчни мишени, докато последните петнадесет не се отказаха.

— Въррррни кофите! — прогърмя гласът на сержант Насрани гащи, след като Робин и брат Тимъти изпразниха своите. Тримата затворници се върнаха обратно в камиона и сержантът нареди: — Подготви купичките!

Те извадиха малките дървени купички, които им бяха раздали, и в същото време от полевата кухня пристигна метална тенджера. Сипаха им блудкава супа от доматено пюре от консерва, сгъстена с малко солени бисквити. Менюто почти винаги беше едно и също, сервирано по два пъти на ден. Само понякога в супата плуваха парчета осолено свинско или консервирана шунка.

— Извади чашите!

Затворниците протегнаха чашите си и друг войник им наля вода от манерка. Течността беше солена и мазна — определено не беше вода, от извора. Тази беше от разтопен сняг, защото оставяше мазен слой в устата, от нея те заболяваше гърлото и предизвикваше рани по венците. Джош знаеше, че Армията на съвършенството разполага с големи дървени каци с изворна вода в каросериите на камионите си, но също така беше наясно, че никога нямаше да вкусят от нея.

— Назад! — заповяда сержант Насрани гащи и когато затворниците се подчиниха, той дръпна металната врата и я заключи. Времето за хранене беше приключило.

Вътре в камиона всеки си беше намерил местенце, на което да се храни — Робин в своя ъгъл, брат Тимъти в друг, а Джош в средата. След като приключи с яденето, гигантът уви дрипавото одеяло около раменете си, защото в лишената от изолация вътрешност на камиона винаги беше студено, и легна, за да поспи. Робин стана и започна да крачи напред-назад, за да изгори нервна енергия.

— По-добре я пази — каза му Джош с дрезгав от заразената вода глас.

— За какво? А, да, предполагам, че днес ще се опитаме да избягаме, нали? Разбира се! По-добре да си пазя силите! — Младежът се чувстваше бавен и слаб, а и главата го болеше толкова много, че едва можеше да мисли. Знаеше, че това е реакция към водата, след като тялото му се изчистваше от онази от извора на Мерис Рест. Но само ходенето напред-назад му помагаше да не полудее.

— Забрави за опита за бягство — каза му за около петдесети път Джош. — Трябва да останем близо до Суон.

— Не сме я виждали, откакто ни затвориха тук! Човече, представа си нямаме какво са й направили тези копелета! Казвам да избягаме… и след това да помогнем и на нея да избяга!

— Лагерът е голям. Дори да успеем да се измъкнем — което не можем да направим — как ще я намерим? Не, най-добре да останем тук, да държим главите си наведени и да видим какво са намислили да правят с нас.

— Да си държим главите наведени? — Робин се засмя скептично. — Ако си наведем главите още малко, ще си изцапаме клепачите с мръсотия! Знам какво са намислили да правят с нас! Ще ни държат тук, докато изгнием или ще ни застрелят отстрани на пътя! — Главата му туптеше ужасно, затова коленичи и притисна длани в слепоочията си, докато болката не отмина. — Мъртви сме — изрече с пресипнал глас младежът. — Просто още не го знаем.

Брат Тимъти сърбаше от купичката си. Той облиза останалата по стените й супа. Беше му пораснала неравна тъмна брада, а кожата му беше бяла като светкавица на фона на черната му мазна коса.

— Видях я — каза съвсем спокойно той… първото му обаждане от три дни. Джош и Робин млъкнаха шокирани. Брат Тимъти вдигна глава — едното стъкло на очилата му беше пукнато, а средата им се държеше на изолирбанд. — Суон — продължи мъжът. — Видях я.

Джош се изправи до седнало положение.

— Къде? Къде я видя?

— Отвън. Вървеше около една от караваните. Онази другата жена — Сестрата — също беше там. Войниците стояха точно зад тях. Предполагам, че бяха изкарани, за да се разтъпчат. — Брат Тимъти взе чашата си и отпи от водата, сякаш беше течно злато. — Видях ги… онзи ден, мисля. Да. Онзи ден беше. Когато излязох, за да разчета картите.

Джош и Робин отидоха при него и го погледнаха с нов интерес. Напоследък войниците постоянно идваха за брат Тимъти и го отвеждаха в командния център на полковник Маклин, където за стените бяха закачени стари карти на Кентъки и Западна Вирджиния. Брат Тимъти отговаряше на въпросите на капитан Кронингер, Маклин и мъжа, който се наричаше Приятел. Той им беше показал на картата къде се намира ски курортът в Уоруик Маунтин, в окръг Покахонтас, малко по на запад от границите на Вирджиния и черните скали на планинската верига Алегени. Но брат Тимъти им каза, че това не е мястото, на което откри Бог. Ски курортът беше разположен в подножието на източната страна на Уоруик Маунтин, а Бог живееше нависоко от другата страна, нагоре от някогашните въгледобивни мини.

Онова, което Джош успя да разбере от бръщолевенията и несвързаната история на брат Тимъти, беше, че мъжът пътувал на запад някъде из Вирджиния във ван със семейството си или друга група оцелели. Някой ги преследвал. Брат Тимъти каза, че преследвачите им били на мотоциклети и ги гонели цели осемдесет километра. Ванът излязъл от пътя или бил изблъскан, но успели да стигнат пеша до затворения хотел в Уоруик Маунтин… и там мотоциклетистите ги хванали в капан и ги нападнали, въоръжени с мачетета, месарски ножове и сатъри.

Брат Тимъти си спомняше, че лежал по корем в снега. Цялото му лице било изцапано с кръв и чувал тънък агонизиращ писък. Скоро писъкът секнал и от каменния комин на хотела се извил дим. Той побягнал през гората, след което намерил достатъчно голяма пещера, в която да се мушне, за да прекара дългата и студена нощ. На следващия ден се натъкнал на Бог, който го приютил, докато мотоциклетистите не спрели да го търсят и не си заминали.

— Е, как беше тя? — попита го раздразненият Робин. — Добре ли беше?

— Кой?

— Суон? Добре ли беше?

— О, да. Изглеждаше добре. Може би малко отслабнала, но иначе беше супер. — Брат Тимъти пийна глътка вода и я превъртя с езика си. — Бог ме научи на този израз.

— Съсредоточи се, луд глупако! — Робин го сграбчи за яката на мръсното му палто. — В коя част на лагера я видя?

— Знам къде я държат. В караваната на Шийла Фонтана, в квартала на ЖР.

— ЖР? Какво е това? — попита Джош.

Гигантът изгони първата мисъл, която му хрумна: че използват Суон като проститутка. Не, не, не биха направили това. Маклин искаше Суон да отглежда посеви за армията му и нямаше да рискува да бъде наранена или заразена с някоя болест. Що се отнасяше до Сестрата, Джош искрено съжаляваше глупака, който щеше да се пробва с нея.

— Не мислиш… че… — Гласът на Робин го предаде. Нямаше въздух и се почувства зле, сякаш някой го беше ударил в корема. Ако беше видял някакъв знак, че Джош мисли същото като него, щеше да си изгуби разсъдъка на момента.

— Не — отвърна гигантът. — Тя не е тук за това.

Робин му повярва. Или поне много искаше да го стори. Той пусна палтото на брат Тимъти и изпълзя настрани. Седна с опрян в металната стена гръб и сви колене до гърдите си.

— Коя е Шийла Фонтана? — попита Джош. — Някоя проститутка ли?

Брат Тимъти кимна и продължи бавно да отпива от водата си.

— Тя ги наглежда за полковник Маклин.

Гигантът огледа импровизирания им затвор. Имаше чувството, че стените го притискат. Беше му писнало от студения метал, от вонята и от онези тридесет и седем дупки във вратата.

— Проклятие! Има ли въобще път за навън?

— Има — отвърна брат Тимъти.

Този отговор привлече вниманието на Робин и го извади от спомена му, в който събуждаше Суон с целувка.

Брат Тимъти протегна ръка, в която държеше тенекиената си чаша. Прокара пръст през малък остър ръб, който се беше образувал от счупено парче на дръжката.

— Това е пътят за навън — обясни със спокоен глас той. — Можеш да си прережеш гърлото с него, ако така ти харесва. — Мъжът изпи остатъка от водата си и предложи чашата на гиганта.

— Не, благодаря. Но ако си решил да го направиш, няма да те спирам.

Брат Тимъти се усмихна едва и остави чашата настрани.

— Щях да го направя, ако бях останал без надежда. Но не е така.

— Какво ще кажеш да споделиш радостта си с нас, а? — прикани го Робин.

— Водя ги при Бог.

Младежът се намръщи.

— Прости ми, че не подскачам и не танцувам от щастие.

— Щеше да го направиш, ако знаеше какво ми е на ума.

— Слушаме те — подкани го Джош.

Брат Тимъти не продума нищо известно време. Гигантът си помисли, че ще откаже да отговори, но след малко мъжът облегна гръб на стената и заговори тихичко:

— Бог ми каза, че молитвата за сетния час ще стовари небесните нокти по главите на злите. В сетния час всичкото зло ще бъде заличено и светът ще бъде прочистен. Бог ми каза… че ще чака в Уоруик Маунтин.

— Ще чака за какво? — попита Робин.

— Да види кой печели — обясни брат Тимъти. — Доброто или Злото. Когато отведа Армията на съвършенството на полковник Маклин в Уоруик Маунтин, Бог ще види сам кои са победителите. Но той няма да позволи Злото да победи. О, не. — Мъжът поклати глава. Очите му бяха замечтани и блажени. — Ще види, че е настъпил сетният час и ще се помоли на машината, която призовава небесните нокти. — Погледна Джош. — Разбираш ли?

— Не. Каква машина?

— Онази, която говори и мисли час след час, ден след ден. Никога не сте виждали подобна машина. Армията на Бог я е направила преди много време. Бог знае как да я използва. Почакайте и ще видите.

— Бог не живее на върха на някаква планина! — възпротиви се Робин. — Ако наистина има някой там горе, то той е някакъв луд човек, който се мисли за Бог!

Брат Тимъти бавно завъртя глава към младежа. Лицето му беше изопнато, а очите непоколебими.

— Ще видиш. В сетния час, ще видиш. Защото светът отново ще бъде прочистен и всичко, което е било, ще изчезне. Малкото останало Добро трябва да умре със Злото. Налага се да умре, за да може светът да се прероди. Ти трябва да умреш. И ти. — Мъжът погледна Джош. — И аз. И дори Суон.

— Естествено! — намръщи се Робин, но брат Тимъти говореше толкова искрено, че го побиха тръпки. — Не ми се иска да съм на твое място, когато полковник Маклин разбере, че го баламосваш.

— Скоро, млади човече — отвърна мъжът. — Много скоро. В момента сме на магистрала 60, а вчера подминахме Чарлстън. — Не беше останало много, само изгорени и празни сгради, възсолена заразена река и около двеста души, които живееха в колиби от кирпич и дърво. Армията на съвършенството веднага им отне всички оръжия, муниции, дрехи и нищожните им запаси от храна. АНС беше нападнала и унищожила пет селища, откакто напусна Мерис Рест. Никое от тях не се съпротивляваше. — Ще се движим по тази магистрала до разклонението за 219 — продължи брат Тимъти, — а след това ще завием на север. След седемдесет-осемдесет километра ще стигнем до призрачен град на име Слейтифорк. Крих се там известно време, след като напуснах Бог. Надявах се да ме призове обратно, но той не го направи. Пътят продължава на изток след този град, нагоре по една от страните на Уоруик Маунтин. Там ще ни чака Бог. — Очите на мъжа засияха. — О, да! Много добре познавам пътя, защото винаги съм се надявал да се върна при него. Съветът ми към вас двамата е да се приготвите за сетния час… и да се молите за душите си.

Брат Тимъти изпълзя в своя ъгъл и дълго време след това Джош и Робин го чуваха да си мърмори и да си припява някакви молитви.

Младежът поклати глава и легна в своята част от помещението, за да помисли.

Брат Тимъти беше оставил чашата си настрани. Гигантът я взе и седна замислен за момент. След това прокара пръст през острия ръб на дръжката.

Той остави тънка кървава линия след себе си.