Робърт Маккамън
Лебедова песен (55)

55

Джипът ръмжеше в коловозите на покрития със сняг път и подминаваше останки и изоставени автомобили, отбити от двете страни. В преспите лежаха замръзнали трупове. Сестрата видя един, на който ръцете му бяха вдигнати нагоре, като че ли в последен призив за милост.

Стигнаха до кръстовище без никакви табели и Пол намали. Погледна през рамо към Хю Райън, който се беше свил в багажника до багажа. Лекарят беше прегърнал патерицата си с две ръце и хъркаше.

— Хей! — каза Пол и бутна спящия. — Събуди се!

Хю изхърка и най-накрая отвори тежките си клепачи.

— Какво има? Стигнахме ли?

— Не, по дяволите! Мисля, че поехме по грешния път още преди осем километра! Няма никакъв признак на живот тук! — Погледна през предния прозорец и видя заплахата от нови снеговалежи в облаците. Светлината тъкмо беше започнала да замира и на Пол не му се искаше да поглежда към стрелката за горивото, защото знаеше, че карат на изпарения.

— Мислех, че знаеш пътя!

— Знам го — увери го Хю. — Но доста време не съм напускал Мобърли. — Той огледа мрачния пейзаж. — Намираме се на кръстопът.

— Наясно сме с това. По кой път да поемем?

— Трябва да има табела. Може би вятърът я е съборил. — Лекарят се заоглежда в опит да намери нещо познато. Той не сподели с Пол и Сестрата, че никога не беше идвал тук преди, но искаше да се махне от Мобърли, защото се страхуваше, че ще го убият заради одеялата му, докато спи. — Нека видим. Мисля, че си спомням една голяма гора със стари дъбове.

Пол завъртя очи. От двете страни на тесния път имаше гъста гора.

— Виж — каза той, — искам да ме чуеш много внимателно, ако трябва чети по устните ми: намираме се в средата на нищото и ни свършва бензинът. Този път няма резервоари наблизо, които да източим. Съвсем скоро ще стане тъмно и мисля, че не сме на правилния път. А сега ми кажи защо да не ти извия проклетия тънък врат?!

Хю изглеждаше наранен.

— Защото — отвърна с невероятно достойнство той — си добро човешко същество. — Лекарят хвърли бърз поглед на Сестрата, която го изгледа косо. — Знам пътя. Наистина. Показах ви откъде да заобиколим онзи срутен мост, нали?

— Накъде да продължим? — попита с твърд тон клошарката. — Наляво или надясно?

— Наляво — отвърна Хю… и веднага съжали, че не беше казал „надясно“, но вече беше прекалено късно, пък и не искаше да изглежда като глупак.

— Надявам се Мерис Рест да е зад следващия завой — каза сърдито Пол, — или съвсем скоро ще продължим пеша. — Включи на скорост и зави наляво. Пътят се изви през коридор от мъртви дървета, чиито клони се преплитаха и скриваха небето.

Хю се разположи удобно и зачака присъдата си, а Сестрата се наведе, за да вдигне чантата си. Разкопча й ципа, бръкна за стъкления пръстен и го извади. Сложи го в скута си и хванатите в капана на стъклото скъпоценни камъни веднага засветиха. Тя се загледа в блестящата им дълбочина.

— Виждаш ли нещо? — попита Пол.

Сестрата поклати глава. Цветовете пулсираха, но все още не бяха нарисували картини. Как функционираше стъкленият пръстен и какво точно представляваше, си оставаше загадка. Според Пол радиацията беше превърнала стъклото, скъпоценните камъни и благородните метали в някаква суперчувствителна антена, но не знаеха към какво беше настроена. Въпреки това бяха стигнали до извода, че стъкленият пръстен ги води към някого, което означаваше, че бяха запазили онази част от себе си, която вярваше в чудеса. Използването на този предмет беше като скок в мрака и загърбване на съмнението, страха и всички останали поквари, които замъгляваха съзнанието. Следването му беше върховна демонстрация на вяра.

По-близо ли сме до отговора, или по-далеч? — запита се Сестрата, докато гледаше пръстена. — Кого търсим и защо? Въпросите й, знаеше тя, щяха да получат отговори в символи, картини, гледки, сенки и звуци, които можеше в действителност да са далечни човешки гласове, скърцането на колела или лаят на куче.

Един диамант гореше като метеор и светлината му се разпространи по нишки от сребро и платина. Подобно на верижна реакция още диаманти избухнаха в пламъци. Сестрата усети как силата на стъкления пръстен се протяга към нея, придърпва я надълбоко, още по-надълбоко и по-надълбоко, докато цялото й същество не се съсредоточи върху експлозиите от светлина, които избухваха в хипнотичен ритъм.

Вече не се намираше в джипа с Пол Торсън и еднокракия лекар от Амарило. Стоеше на някакво покрито със сняг поле, осеяно с пъновете на отсечени дървета. Едно дърво обаче беше останало. То беше покрито с диамантено бели цветове, които бяха галени от вятъра. На ствола на дървото бяха оставени отпечатъци от длани, сякаш прогорени в кората — пръстите бяха дълги и тънки, пръсти на млад човек.

Върху ствола имаше и букви, като че ли написани с огън: „С… У… О… Н“.

Сестрата се опита да обърне глава, за да огледа по-добре мястото, на което се намираше, но съновидението започна да избледнява. Усети присъствието на сенчести фигури и чу далечни гласове. Вероятно това беше един хванат в капана на времето момент, който някак си беше предаван към нея като снимка през призрачни проводници. И в следващия миг съновидението изведнъж изчезна и тя отново беше в джипа със стъкления пръстен в ръцете си.

Сестрата изпусна затаения си дъх.

— Пак беше там — обърна се тя към Пол. — Отново го видях — единственото дърво в полето с пънове, с отпечатъците от длан и прогорения в ствола надпис „СУОН“. Видението беше по-ясно от миналата вечер и този път… Мисля, че помирисах ябълки. — Целият ден вчера бяха пътували към Мерис Рест и прекараха нощта в останките на стара къща. Именно там клошарката беше погледнала в стъкления пръстен и за първи път видя дървото с цветовете по него. Този път видението беше по-ясно — видя всяка малка подробност от дървото, всеки хилав клон и дори малките зелени пъпки, които се подаваха под цветовете. — Мисля, че се приближаваме — каза тя. Сърцето й биеше бързо. — Видението беше по-ясно. Трябва да се приближаваме!

— Всички дървета са мъртви — напомни й Пол. — Просто се огледай. Нищо не цъфти… и нищо няма да цъфне. Защо това чудо ти показва цъфнало дърво?

— Не знам. Ако знаех, щях да ти кажа. — Сестрата отново се съсредоточи в стъкления пръстен, който пулсираше с ускорения ритъм на сърцето й, но не я покани в ново съновидение. Съобщението беше доставено и — поне засега — нямаше да бъде повторено.

— Суон. Лебед. — Пол поклати глава. — В това няма абсолютно никакъв смисъл.

— Напротив, има. Някак си има. Просто трябва да наредим пъзела.

Пол стисна здраво волана.

— Сестра — каза той със съжалителен тон, — повтаряш едно и също от доста дълго време. Постоянно гледаш тази стъклария като циганка, която предсказва бъдещето на чаени листа. И ето докъде стигнахме — въртим се напред-назад и следваме знаци и символи, които вероятно не означават нищо. — Изгледа я косо. — Някога замисляла ли си се над това?

— Намерихме Матисън, нали? Намерихме също картите „Таро“ и куклата. — Клошарката говореше уверено. През много дни и нощи се бе страхувала от същото нещо… но винаги за кратко, след което увереността й се завръщаше. — Смятам, че пръстенът ни води към някого… към някой много важен човек.

— Имаш предвид, че ти се иска да вярваш.

— Имам предвид, че вярвам! — сопна се тя. — Как бих могла да продължавам, ако не е така?

Пол въздъхна тежко. Беше изморен, брадата го сърбеше и знаеше, че мирише като клетка с маймуни в зоопарк. От колко ли време не се беше къпал? Най-доброто, което успя да направи през последните няколко седмици, беше да се изтърка тук-там с пепел и сняг. През последните две години обикаляха като двама боксьори на ринга около темата за това доколко могат да разчитат на стъкления пръстен. Пол не виждаше нищо в предмета, освен цветове и много пъти се беше питал дали жената, с която пътуваше — която беше обикнал и уважаваше много — не си измисляше знаците и не ги интерпретираше както й беше угодно, за да продължават този безумен поход.

— Вярвам — каза Сестрата, — че това е дар. Вярвам, че го намерих с причина. Вярвам, че ни води по пътя ни с някаква цел. И всичко, което ни показва, е следа, която да последваме. Не подценя…

— Глупости! — прекъсна я Пол и едва не скочи на спирачката, но се страхуваше, че джипът ще се хлъзне и ще излезе от пътя. Клошарката го погледна. На покритото й с отвратителните образувания лице бяха изписани шок, гняв и разочарование. — Помниш ли, че видя някакъв шибан клоун в това проклето чудо? Видя счупена каруца „Конестога“ или каквото там смяташ, че е, както и хиляди други неща, в които няма никакъв смисъл! Каза да продължим на изток, защото смяташ, че виденията или картините, които виждаш по време на сънеброденето ти, или каквото са там, стават по-ясни. След това каза да се върнем отново на запад, защото виденията започнаха да избледняват и ти се опита да се съсредоточиш върху посоката. След това каза да вървим на север, после на юг… и после пак на север и на юг. Сестра, ти виждаш в това проклето нещо онова, което искаш да видиш! Да, намерихме Матисън в Канзас! Е, и? Може би си чула нещо за този град, когато си била дете! Някога замисляла ли си се за това?

Сестрата мълчеше и стискаше стъкления пръстен по-близо до себе си. Най-накрая каза онова, което искаше да каже от много, много дълго време:

— Вярвам, че този предмет е дар от Господ.

— Да бе — Пол се усмихна горчиво. — Е, огледай се. Просто се огледай. Някога замисляла ли си се, че Бог може да е луд?

Очите на клошарката запариха от сълзи и тя извърна поглед от мъжа, защото проклета да беше, ако му позволеше да я види да плаче.

— Цялото това нещо си ти, не разбираш ли? — продължи той. — Онова, което ти виждаш, което ти чувстваш и което ти решиш. Ако проклетото чудо те води нанякъде — или при някого — защо направо не ти покаже къде трябва да отидеш? Защо си играе номера със съзнанието ти? Защо ти изпраща тези „следи“ на парчета и части?

— Защото — отговори Сестрата със съвсем лек трепет в гласа си — да бъдеш избран да получиш подарък не означава, че знаеш как да го използваш. Проблемът не е в стъкления пръстен… а в мен, понеже онова, което мога да разбера, си има граници. Давам всичко от себе си и може би… може би човека, когото търся, още не е готов да бъде намерен.

— Какво? Я стига!

— Може би обстоятелствата още не са както трябва. Може би картината не е завършена и затова…

— О, Господи! — отвърна изморено Пол. — Наясно ли си, че бълнуваш? Измисляш си неща, които не са верни, защото много силно желаеш да са истина. Не искаш да си признаеш, че пропиляхме седем години от животите си в преследване на духове.

Сестрата се загледа в разгръщащия се пред тях път, който отвеждаше джипа в мрачна, мъртва гора.

— Ако наистина мислиш това, което говориш — каза най-накрая тя, — защо пътуваш с мен от толкова дълго време?

— Не знам. Може би защото исках да повярвам също като теб. Исках да намеря някаква логика в тази лудост… но такава няма и никога не е имало.

— Помня късовълновото радио — каза Сестрата.

— Какво?

— Късовълновото радио — повтори тя. — Онова, което използваше, за да попречиш на онези хора в хижата ти да се самоубият. Караше ги да продължават напред и им даваше надежда. Помниш ли?

— Да. Какво от това?

— Самият ти не се ли надяваше поне малко, че ще чуеш човешки глас по него? Не си ли казваше, че може би на следващия ден, или на по-следващия, ще получите сигнал от други оцелели? Едва ли си правил всичко онова само за да опазиш шепа непознати живи. Правил си го, за да запазиш и своя живот. И си се надявал, че може би един ден ще чуете нещо повече от статичен шум. Е, това е моето късовълново радио. — Сестрата прокара ръце по гладкото стъкло. — И смятам, че е настроено към сила, която дори не мога да започна да разбирам… но нямам намерение да се съмнявам в нея. Не. Смятам да продължа напред, стъпка по стъпка. С теб или без…

— Какво, по дяволите…? — Пол я прекъсна, когато завиха. В средата на пътя, под надвисналите дървета, имаше три огромни снежни човека, които бяха облечени с шапки и шалове, а очите и носовете им бяха направени от камъни. Единият от тях беше захапал царевична лула. Пол изведнъж осъзна, че няма да може да спре навреме и макар да настъпи спирачката, гумите поднесоха по снега и предната броня на джипа се вряза в единия от снежните човеци.

Ударът едва не изхвърли Пол и Сестрата през предното стъкло. Зъбите на Хю изтракаха и той изкряска отзад. Двигателят на джипа се задави и изгасна. Видяха, че снежният човек всъщност е служил за маскировка на барикада от смачкан метал, дървета и камъни.

— Мамка му! — изруга Пол, когато отново можеше да говори. — Някой глупак е сложил на…

Чифт крака в протрити кафяви ботуши скочиха отнякъде върху капака на джипа.

Сестрата вдигна поглед и видя закачулена фигура в дълго дрипаво кафяво палто. Едната й ръка беше увита около въже, завързано за клоните на дървото над пътя. В другата държеше .38-калибров револвер, насочен през предното стъкло в Пол Торсън.

Още фигури се затичаха от всички посоки на гората към джипа.

— Бандити! — изблея като агне на заколение Хю, чиито очи бяха ококорени от ужас. — Ще ни ограбят и ще ни прережат гърлата!

— Как ли пък не — отвърна спокойно Сестрата и сложи ръка на дръжката на рязаната пушка, която беше оставила до седалката си. Издърпа я нагоре, насочи я във фигурата на капака и имаше намерение да стреля, когато двете врати на джипа се отвориха.

Десетина пистолета, три пушки и седем заострени дървени копия се насочиха към нея и същият брой оръжия заплашиха Пол.

— Не ни убивайте! — изкрещя Хю. — Моля ви, не ни убивайте! Ще ви дадем каквото поискате!

„Лесно ти е да го кажеш, след като не притежаваш абсолютно нищо!“, помисли си Сестрата, когато се загледа в стената от огнестрелни оръжия и копия. Изчисли колко време й беше необходимо, за да обърне пушката и да стреля по бандитите… но осъзна, че ще е история в момента, в който направеше рязко движение. Застина с една ръка върху оръжието си и с другата върху стъкления пръстен.

— Излезте от джипа — нареди фигурата на капака. Гласът принадлежеше на младеж… на момче. Револверът беше насочен от Пол към Сестрата. — Махни си пръста от спусъка, ако искаш да го запазиш.

Тя се поколеба и погледна лицето на момчето, но не можа да види нищо от него заради качулката на палтото. Той държеше оръжието стабилно, сякаш ръката му беше от камък. Тонът му беше мъртвешки сериозен.

Сестрата примига и махна пръста си от спусъка.

Пол знаеше, че нямат никакъв шанс. Измърмори ругатня и слезе от джипа. Изгаряше от желание да удуши Хю Райън.

— Страшен гид си — обърна се клошарката към лекаря. Пое си дълбоко въздух, изпусна го и също слезе.

Беше по-висока от похитителите.

Те бяха деца.

Кльощави и мръсни деца. Най-малкото беше на около девет-десет години, а най-голямото на около шестнадесет… и всички се взираха като едно същество в пулсиращия стъклен пръстен.