Робърт Маккамън
Лебедова песен (12)

12

„В ада съм! — помисли си истерично Сестра Крийп. — Мъртва съм, в ада съм и се пържа с грешниците!“

Заля я още една вълна от смазваща, сурова болка.

— Помогни ми, Господи! — Опита се да изпищи, но от гърлото й излезе само дрезгав, животински стон. Изхлипа и стисна зъби, докато болката не понамаля. Лежеше в пълен мрак и си мислеше, че може да чуе писъците на пържещите се грешници в дълбините на ада — бяха слаби, ужасни и се сливаха с миризмата на сяра, пара и изгорена плът, която я извади от безсъзнанието.

„Мили боже, спаси ме от ада! — замоли се Сестра Крийп. — Не ме оставяй да горя вечно!“

Силната болка се завърна и отново я замъчи. Тя се сви като зародиш и лицето и носът й се намокриха с вода. Изплю се, изпищя немощно и си пое глътка парлив горещ въздух. „Вода — помисли си. — Вода. Лежа във вода.“ В трескавата й глава започнаха да изплуват спомени, които просветваха като горещи въглени на дъното на скара.

Изправи се до седнало положение. Усещаше тялото си тежко и подуто. Вдигна ръка и докосна лицето си. Няколко от мехурите на бузата и челото й се спукаха и от тях потече течност.

— Не съм в ада — изрече с дрезгав глас Сестра Крийп. — Не съм мъртва… все още.

Спомни си къде се намира, но не можеше да разбере какво се беше случило или откъде се беше появил огънят.

— Не съм мъртва — повтори с по-висок глас клошарката. В тунела се разнесе ехо и тя изкрещя през напуканите си и изприщени устни: — Не съм мъртва!

Тялото й продължаваше да е измъчвано от агонизираща болка. В един миг й се струваше, че гори, а в следващия й ставаше студено. Беше изморена, много изморена. Искаше й се отново да легне във водата и да заспи, но се страхуваше, че ако го направи, повече няма да се събуди. Заопипва мрака в опит да намери платнената си чанта. За няколко секунди се паникьоса, когато не успя. След малко обаче пръстите й попаднаха на овъгления и подгизнал плат. Взе я и я притисна до тялото си като малко дете.

Помъчи се да стане. Краката й не я издържаха и я принудиха да седне отново във водата, докато премине болката от усилието. Опита се да събере достатъчно сили. Мехурите на лицето й се свиха и изпънаха кожата й в подобие на маска. Тя вдигна ръка и опипа първо челото, а после и косата си. Шапката й я нямаше, а косата й на допир беше като бодливата трева на ливада, която цяло лято не е виждала капка дъжд. „Косата ми е опърлена!“, помисли си Сестра Крийп и от гърлото й се изплъзна някаква смесица от кикот и хлип. Още няколко мехура на скалпа й се спукаха и тя побърза да отдръпне пръсти, защото положението беше ужасно. Опита се отново да стане и този път успя.

Докосна края на пода на тунела, който започваше малко над издутия й корем. Щеше да се наложи да се набере на ръце, за да пропълзи в него. Раменете все още я боляха от усилието, което вложи, за да махне решетката на шахтата, но тази болка беше нищо в сравнение с болката, причинена й от мехурите по кожата. Сестра Крийп хвърли чантата си през отвора. Рано или късно трябваше да излезе и да я вземе. Сложи ръце на бетона и се опита да се набере, но силата на волята й се изпари. Може би някой човек от поддръжката щеше да слезе тук долу след година или две и щеше да намери скелета й.

Опита се да се набере. Схванатите мускули на раменете й я пронизаха болезнено, а единият й лакът заплаши да я предаде. В момента, в който залитна назад към шахтата, успя да си вдигне едното коляно и го подпря в края на пода, след което извади и другото. Мехурите по ръцете и краката й се пукаха с тихи, влажни звуци. Сестра Крийп се закатери като паяк и легна по корем на пода на тунела. Беше замаяна и дишаше тежко, а ръцете продължаваха да стискат здраво чантата.

„Ставай — каза си тя. — Размърдай се, кофа с лайна такава, или ще умреш тук.“

Изправи се, като държеше отбранително чантата пред себе си, и се заклатушка в мрака. Краката й бяха сковани като цепеници и на няколко пъти пада върху отломки или скъсани кабели. Спираше само колкото да си поеме въздух и да изчака болката й да понамалее, след което отново ставаше на крака и продължаваше напред.

Натъкна се на някаква стълба и се изкачи по нея, но шахтата беше блокирана от кабели и отломки от бетон и тръби. Отново се върна в тунела и продължи да търси изход. На някои места въздухът беше горещ и рядък и й се налагаше да диша на малки глътки, за да не припадне. През цялото време опипваше наоколо, натъкваше се на затрупани с отломки изходи и трябваше да пробва други пътища, намираше още стълби, които я отвеждаха до блокирани шахти и капаци, които отказваха да помръднат. Мислите й се бореха в главата й като хванати в клетка животни. „Стъпка по стъпка — каза си Сестра Крийп. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“

Мехурите по лицето, ръцете и краката й се надуваха и спадаха. Тя спря и седна на земята, за да си почине. Дробовете й хриптяха от тежкия въздух. Не се чуваха никакви влакове на метрото, коли или горящи грешници. „Нещо ужасно се е случило там горе — помисли си Сестра Крийп. — Не е Грабването^[1] или Второто пришествие, а нещо ужасно.“

Тя си наложи да продължи напред. Стъпка по стъпка. Стъпка по стъпка.

Намери поредната стълба и погледна нагоре. На около пет-шест метра над нея, на върха на шахтата, се виждаше полумесец от слаба светлина. Покатери се, докато не стигна достатъчно близо, за да докосне капака. Той беше изваден от гнездото си с около пет сантиметра от същата ударна вълна, която беше разтресла тунела. Сестра Крийп напъха пръстите на едната си ръка между желязото и бетона и избута капака от пътя си.

Светлината беше с цвят на засъхнала кръв и така мъждива, сякаш се процеждаше през няколко пласта дебел бинт. Въпреки това й се наложи да примижи, докато очите й отново привикнат с нея.

Сестра Крийп погледна към небето, но това беше едно небе, каквото не беше виждала никога през живота си: над Манхатън бяха надвиснали мръснокафяви облаци, от които проблясваха сини светкавици. Горещ и горчив вятър забрули лицето й и едва не я събори от стълбата. Някъде в далечината се разнесе гръм, но не приличаше на гръмотевиците, които беше чувала — приличаше на удар на чук в наковалня. Вятърът виеше в шахтата и я буташе назад, но тя изкачи последните две стъпала и пропълзя отново във външния свят, като стискаше чантата.

Очите й се напълниха с песъчинки и за няколко секунди не виждаше нищо. Когато зрението й се проясни отново, Сестра Крийп осъзна, че е излязла на някакво място, което приличаше на бунище.

Навсякъде около нея имаше смачкани коли, таксита и камиони, като някои от тях се бяха разтопили и бяха образували странни скулптури от метал. Гумите на едни все още димяха, а на други се бяха превърнали в разтопени черни локви. На асфалта бяха зейнали пукнатини, някои от които достигаха близо два метра широчина. През много от тези пукнатини излизаха пара и водни гейзери. Сестра Крийп се огледа наоколо с присвити заради песъчинките във въздуха очи. Беше объркана и не разбираше какво става. На някои места земята беше пропаднала, а на други се бяха образували планини от отломки, миниатюрни Еверести от метал, камъни и стъкло. Вятърът виеше, усилваше се и се завихряше между тях и сградите, много от които бяха разрушени чак до стоманените си скелети, които от своя страна бяха деформирани и огънати като захарни пръчки. Завеси от гъст пушек се издигаха от горящите здания и купчините с отломки и се диплеха от брулещия вятър, а светкавици изникваха от черните недра на надвиснали огромни облаци и се врязваха в земята. Сестра Крийп не можеше да види слънцето на това бурно небе, дори не можеше да се ориентира къде се намира. Огледа се за „Емпайър Стейт Билдинг“, но наоколо нямаше никакви небостъргачи. Всички сгради, които успяваше да види, бяха срутени, макар да не можеше да прецени дали „Емпайър“ е сред тях заради дима и прахта. Това вече не беше Манхатън, а едно опустошено бунище с неговите планини от отломки и задимени дефилета.

„Това е Божието възмездие“, помисли си Сестра Крийп. Господ беше покосил един зъл град и неговите грешници, които щяха да горят в ада завинаги! Някъде вътре в нея заехтя лудешки смях. Тя вдигна лице към мръсните облаци и по бузите й потече съдържанието на спуканите мехури.

Една светкавица се вряза в оголения скелет на една близка сграда и във въздуха полетяха в безумен танц безброй искри. Зад върха на една огромна планина от отломки се издигна фунията на далечно торнадо и още една, която се виеше надясно. Високо в облаците прелитаха горящи предмети, които приличаха на червените топки на жонгльор. „Всичко е мъртво, всичко е разрушено — помисли си клошарката. — Настъпил е краят на света. Слава на Бога! Слава на благословения Исус! Настъпил е краят на света и всички грешници горят в…“

Сестра Крийп запуши уши и изпищя. Нещо в главата й се пропука като панаирджийско огледало, чиято единствена цел беше да отразява един изкривен свят, и след като това криво огледало стана на парчета и се разпадна, зад него се появиха други изображения: тя като по-млада и по-привлекателна жена, която бута количка в хранителен магазин, крайградска тухлена къща с малка градина и комби в алеята, малко градче с една главна улица и статуя на центъра, лица, някои от които тъмни и неразпознаваеми, а други почти познати, и в следващия миг въртящите се сини светлини, дъждът и демонът в жълт дъждобран, който се протяга и казва:

— Дайте ми я, госпожо. Хайде, дайте ми я…

Всичко е мъртво, всичко е разрушено! Божието възмездие! Слава на Исус!

— Просто ми я дайте…

„Не — помисли си тя. — Не!“

Всичко е мъртво, всичко е разрушено! Всички грешници горят в ада!

„Не! Не! Не!“

Сестра Крийп отвори уста и изпищя, защото всичко беше мъртво и разрушено и тънеше в руини или пламъци, и в този момент осъзна, че никой бог на Сътворението не би унищожил шедьовъра си с един огнен замах като някакво разглезено дете. Това не беше Денят на Страшния съд, Грабването или Второто пришествие — това нямаше нищо общо с Бог, това беше пълно унищожение от страна на злото без никакъв смисъл, цел и логика.

За първи път, откакто изпълзя от шахтата, Сестра Крийп погледна мехурите по ръцете си и изпокъсаните си дрехи. Цялата й кожа беше в тъмночервени изгаряния, а мехурите бяха пълни с жълта течност. Парцаливата й чанта едва успяваше да задържи вещите й, които падаха през прогорените дупки. Чак сега, през покрова от прах и дим, успя да види и други неща, които разумът не й беше позволил да забележи веднага: премазани и овъглени форми, които бегло напомняха на човешки останки. Почти в краката й лежаха няколко от тях, струпани на купчина като изринати въглища. Цялата улица беше пълна с такива. Някои се подаваха наполовина от смазаните коли и таксита, други се бяха увили около скелетите на велосипеди, а трети се зъбеха с плашещо бели зъби, които стърчаха от обгорените им и обезобразени лица. Около нея почиваха стотици трупове, чиито кости се бяха разтопили и бяха създали един сюрреалистичен ужас.

Проблесна светкавица и вятърът зави като банши с гласа на мъртвите.

Сестра Крийп побягна.

Вятърът забрули лицето й и я заслепи с дим, прах и пепел. Тя наведе глава, тръгна да катери една от планините от отломки и осъзна, че е оставила чантата си, но не можеше да се насили да се върне в онази долина на смъртта. Спъваше се в най-различни останки и в краката й падаха лавини от всякакви боклуци — счупени телевизори, музикални уредби, стопени домашни компютри, касетофони, радиа, обгорели парцали от мъжки копринени костюми и дамски дизайнерски рокли, натрошени парчета от хубави мебели, обгорени книги и стопени стари сребърни прибори, които се бяха превърнали в обикновени парчета метал. Накъдето и да погледнеше, виждаше още смазани превозни средства и заровени в отломките тела — стотици трупове и разкъсани крайници, подаващи се отвсякъде ръце и крака, които приличаха на безжизнени манекени. Сестра Крийп се изкачи на върха на планината, където горещият вятър беше толкова свиреп, че се наложи да падне на колене, за да не бъде издухана. Огледа се във всички посоки и осъзна ужасния мащаб на бедствието. В „Сентръл Парк“ на север бяха останали само няколко дървета, които горяха. Огънят се разпростираше по цялото протежение на Осмо авеню и проблясваше като кървавочервени рубини зад завеса от дим. На изток не беше останала и следа от „Рокфелер Сентър“ или гара „Гранд Сентръл“, а само порутени сгради, които стърчаха като гнили зъби в болна уста. На юг като че ли я нямаше „Емпайър Стейт Билдинг“ и фунията на торнадото танцуваше близо до „Уолстрийт“. На север беше пълно с могили от отломки, които продължаваха чак до река Хъдсън. Тази панорама на разрушението беше едновременно кулминацията на ужаса и лекарството за него, тъй като разумът й беше достигнал своя лимит във възприемането и осмислянето на шока и беше започнал да съживява в съзнанието й спомени от анимационни филмчета и комедии, които беше гледала като дете: „Семейство Джетсън“, „Шоуто на Хъкълбери Хрътката“, „Майти Маус“ и „Тримата тъпаци“. Сестра Крийп се сви на върха на планината, за да се предпази от хватката на свистящия вятър и се загледа глуповато в руините. На лицето й се появи зловеща усмивка, а в главата й изникна само една разумна мисъл: „О, Господи, какво се е случило с вълшебното място?“.

Веднага се появи и отговорът на въпроса й: „Всичко е мъртво, всичко е разрушено“.

— Ставай — нареди си тя, макар вятърът да отнесе гласа й. — Ставай. Смяташ да останеш тук ли? Не можеш да останеш тук! Ставай и тръгвай — стъпка по стъпка. Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.

Мина доста време, преди да се размърда. Спъна се като старица по пътя надолу по планината и се скастри за невниманието си.

Нямаше представа къде отива, нито пък й пукаше. Светкавиците станаха по-настоятелни и един гръм разтресе земята. От облаците заръми черен и противен дъжд, чиито капки се забиваха като игли в лицето й под съпровода на виещия вятър. Сестра Крийп слезе от едната планина от отломки и се заклатушка по друга. Стори й се, че чу някаква жена да пищи в далечината. Провикна се, но не получи отговор. Дъждът се усили, а вятърът я шибаше толкова силно, че имаше чувството, че й бие шамари.

След малко — нямаше представа точно колко време е минало — слезе по една могила от отломки и спря пред смазаните останки на жълто такси. Наблизо имаше уличен знак, който беше усукан почти на възел. На него пишеше „Четиридесет и втора“. От всички сгради на тази улица само една все още не беше съборена.

Рекламната табела над „Емпайър Стейт Тиътър“ продължаваше да примига и да рекламира „Лицето на смъртта, четвърта част“ и „Mondo Bizarro“. От двете страни на киното сградите бяха превърнати в изгорени черупки, но самото кино дори не беше овъглено. Спомни си, че мина покрай него миналата вечер и беше брутално блъсната на улицата. Между нея и киното се виеше дим. Клошарката очакваше всеки момент сградата да изчезне като мираж, но нито димът се разсея, нито рекламната табела спря да примига.

„Обърни се — нареди си Сестра Крийп. — Махай се оттук, по дяволите!“

Нито се обърна, нито се махна, а направи крачка напред, а след нея и още една. Застана пред вратите на киното и до нея долетя ароматът на пуканки с масло. „Не! — помисли си тя. — Не е възможно!“

Обаче не беше възможно и Ню Йорк да се превърне в брулена от торнада пустош в рамките на няколко часа. Докато се взираше в тези врати, Сестра Крийп разбра, че правилата на този свят бяха внезапно и драстично променени от сила, която дори не можеше да си представи.

— Аз съм луда — каза си тя на глас. Киното обаче беше истинско, както и ароматът на пуканки с масло. Надникна в будката за билети, но тя беше празна. Взе се в ръце, стисна разпятието на врата си, което висеше на верижката от кламери, и мина през вратите.

Нямаше никой зад касата, но ясно се чуваше, че в залата зад червените завеси върви филм. Разнесе се неприятен стържещ звук от автомобилна катастрофа и глас на коментатор, който обясняваше:

— Пред очите ви е резултатът от челен сблъсък със сто километра в час.

Сестра Крийп се пресегна през щанда, сграбчи две шоколадчета „Хърши“ от витрината и преди да успее да изяде едното, чу някакво животно да ръмжи.

Неприятният звук се усили и се превърна в човешки смях. В него клошарката чу пищенето на гуми върху намокрена от дъжда магистрала и пронизителния и сърцераздирателен писък на дете:

— Мамо!

Тя притисна длани в ушите си, докато плачът на детето не утихна, и стоя известно време разтреперана, докато споменът за това не се изпари. Смехът също беше спрял, но човекът, на когото принадлежеше, беше все още вътре и гледаше филма в центъра на един разрушен град.

Сестра Крийп натъпка половината шоколадче в устата си, сдъвка го и го глътна. Коментаторът зад червената завеса обясняваше съвсем хладно и безпристрастно за изнасилвания и убийства. Завесата като че ли я прикани. Тя изяде другата половина от шоколадчето и си облиза пръстите. Ако онзи отвратителен смях се разнесеше отново, рискуваше да си загуби ума, но трябваше да види кой го издава. Отиде до завесата и съвсем бавно я дръпна настрани.

На екрана беше нараненото мъртво лице на млада жена, но подобна гледка вече не можеше да я шокира. Забеляза очертанията на човешка глава — онзи седеше на първия ред и гледаше филма. Останалите места бяха празни. Сестра Крийп се втренчи в тази глава. Не успя да види лице, но и не желаеше, защото който и да беше там — каквото и да беше — нямаше как да е човешко същество.

Главата неочаквано се завъртя към нея.

Сестра Крийп отстъпи назад. Краката й искаха да побегнат, но тя не им позволи да го сторят. Фигурата на първия ред просто я зяпаше, докато филмът продължаваше със своите близки кадри на лежащи върху масата на съдебни лекари трупове. След малко стана от мястото си и в салона се разнесе хрущенето на пуканки, върху които стъпваше. „Бягай! — чу вик в главата си клошарката. — Махай се оттук!“ Не го направи. Фигурата спря, преди светлината от щанда отвън да разкрие лицето й.

— Цялата си изгорена. — Гласът беше нежен и приятен, глас на млад мъж. Той беше висок и слаб, около метър и деветдесет или метър и деветдесет и пет, облечен в тъмнозелени панталони каки и жълта тениска. На краката си носеше излъскани кубинки. — Предполагам, че всичко навън вече е приключило, нали?

— Всичко е унищожено — промърмори Сестра Крийп. — Всичко е разрушено. — Усети влажен студ — като онзи, който изпита предишната вечер пред киното, но усещането бързо изчезна. Виждаше бегли намеци за черти по лицето на мъжа и си помисли, че той се усмихва, но усмивката му беше ужасна; устата му не беше точно там, където трябваше да бъде. — Мисля, че всички… са мъртви.

— Не всички — поправи я той. — Ти не си мъртва, нали? А и смятам, че има и други, които са живи някъде там. Вероятно се крият. Чакат да умрат. Няма да е след дълго. Ти също няма да чакаш много.

— Все още не съм мъртва — каза Сестра Крийп.

— Но можеше да бъдеш. — Гърдите на мъжа се повдигнаха, когато си пое дълбоко въздух. — Помириши този въздух! Не е ли сладък!

Клошарката имаше намерение да отстъпи назад. Непознатият й каза „Не“ и тя спря, сякаш най-важното — единственото важно — нещо на света беше да се подчинява.

— Най-добрите ми епизоди тепърва предстоят. — Мъжът посочи екрана, на който от една сграда изригваха пламъци, а наранени тела лежаха в носилки. — Това там съм аз! До онази кола! Е, не казвам, че съм от главните герои! — Вниманието му се върна отново на нея. — О — каза нежно той. — Харесва ми огърлицата ти. — Бледата му ръка с дълги тънки пръсти се плъзна към гърлото й.

Сестра Крийп искаше да се отдръпне, защото не можеше да понесе мисълта, че ще бъде докосната от този мъж, но беше хипнотизирана от гласа му, който не спираше да ехти в съзнанието й. Потръпна от допира на студените пръсти върху разпятието й. Онзи го дръпна, но разпятието и верижката от кламери бяха залепнали за кожата й.

— Изгорено е — каза непознатият. — Ще оправим това.

Той дръпна рязко и откъсна разпятието и верижката заедно с кожата на клошарката. По тялото й премина болка като електрически ток, като в същото време прогони ехото от заповедта на мъжа и прочисти главата й. Сълзите й си прогориха път по бузите й.

Онзи протегна към лицето й дланта си, от която висяха разпятието и верижката, и запя с глас на малко момче:

— „Събрали сме се около черницата, около черницата, около черницата…“

Дланта му се възпламени и пламъците залазиха по пръстите му. Докато ръката му се превръщаше в огнена ръкавица, разпятието и верижката започнаха да се топят и да капят по пода.

— „Събрали сме се около черницата, съвсем рано сутринтааа!“

Сестра Крийп погледна лицето на мъжа. На светлината от горящата ръка успя да различи местещите се кости, топящите се бузи и устни и очите в различни цветове, които нямаха очни кухини и се появяваха на различни места.

Последната капка разтопен метал падна на пода. Една уста се отвори върху брадичката на мъжа като някаква червена рана и се ухили.

— Гаси светлините! — прошепна той.

Филмът спря и последният кадър изгоря на екрана. Червената завеса, която Сестра Крийп продължаваше да стиска в ръката си, се възпламени. Клошарката изпищя и се отдръпна. Цялото кино беше залято от отвратителна гореща вълна. От стените капеха пламъци като слюнка.

— Тик-так, тик-так! — продължи с напевен глас мъжът. — Нищо не може да спре часовника!

Таванът лумна в пламъци и се изкриви. Сестра Крийп прикри глава с ръце и се заклатушка назад през огнените завеси, а непознатият тръгна към нея. От щанда за пуканки течаха потоци шоколад. Клошарката побягна към вратата, а създанието зад нея зарева:

— Бягай! Бягай, прасе такова!

Сестра Крийп беше изминала само три крачки от изхода, когато вратата му се превърна в огнен лист. Тя побягна като обезумяла през руините на Четиридесет и втора улица. След известно време се осмели да погледне назад към киното, което се беше превърнало в един ревящ пламък. Покривът на сградата имплодира, сякаш брутален гигантски юмрук се стовари отгоре му.

Сестра Крийп се скри зад един каменен блок, за да се предпази от надигналата се около нея буря от стъкла и тухли. Всичко приключи за няколко секунди, но тя остана свита в скривалището си, цялата трепереше неудържимо от ужас, докато тухлите не спряха да падат. Надникна предпазливо.

Руините на киното бяха станали неразличими от останалите купчини пепел. Него вече го нямаше, както и — за щастие — създанието с горящата ръка.

Сестра Крийп докосна наранената кожа на врата си и пръстите й се изцапаха с кръв. Бяха й необходими няколко секунди, за да осъзнае, че разпятието и верижката вече ги няма. Не помнеше откъде ги беше взела, но се гордееше с тях. Смяташе, че я предпазват и сега се чувстваше гола и безпомощна.

Клошарката нямаше никакво съмнение, че беше видяла лицето на злото в онова евтино кино.

Черният дъжд се усили. Тя се сви с притисната в кървящото си гърло ръка, затвори очи и се замоли да умре.

В края на краищата Исус Христос нямаше да дойде с летящата си чиния, вече го беше разбрала. Денят на Страшния съд беше погубил в пламъците си не само виновните, но и невинните, а Грабването беше само мечта на лудите.

От гърлото й се изтръгна мъчителен хлип. Тя се замоли: „Моля те, Господи, отведи ме у дома, моля те, сега, в този миг, моля те, моля те…“.

Отвори очи и видя, че черният дъжд не беше спрял.

Вятърът се усилваше и носеше със себе си зимен хлад. Цялата беше подгизнала, коремът я болеше, а зъбите й тракаха.

Съумя да се поизправи въпреки изтощението си. Исус нямаше да дойде днес. Налагаше се да умре по-късно. Какъв беше смисълът да стои тук като някаква глупачка под дъжда.

„Стъпка по стъпка — помисли си Сестра Крийп. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“

Къде беше това място, не знаеше, но от сега нататък трябваше да е много внимателна, защото злото същество без лице и с безброй лица можеше да дебне навсякъде. Навсякъде. Правилата се бяха променили. Обетованата земя беше гробище, а адът се беше качил на земята.

Сестра Крийп нямаше представа какво беше причинило подобно разрушение, но в главата й изникна един ужасен въпрос: ами ако навсякъде беше така? Тя остави мисълта да се изпари, преди да е прогорила дупка в разума й, и се опита да стане на крака.

Вятърът я накара да се олюлее. Дъждът валеше толкова силно, че не можеше да вижда на повече от метър пред себе си, в която и посока да погледнеше. Реши да тръгне на север, или поне смяташе, че е север, защото можеше да е останало някое дърво в „Сентръл Парк“, под което да се скрие.

Прегърбена заради стихиите, Сестра Крийп направи първата стъпка.