Робърт Маккамън
Лебедова песен (34)

34

Факли горяха на студения вятър в пустата равнина на петдесет километра северозападно от кратера на град Солт Лейк. Около триста парцаливи и прегладнели хора се свиваха на брега на брега на Голямото солено езеро в скалъпен набързо град от кашони, повредени автомобили, палатки и каравани. Светлината от факлите стигаше на километри по равния терен и привличаше малки групички от оцелели, които пътуваха на изток от разрушените градове и села на Калифорния и Невада. Всеки ден и всяка нощ групи от хора, които носеха вещите си на ръце, завързани за гърбовете или ги дърпаха в куфари и ръчни и пазарски колички, идваха в лагера и си намираха местенце върху твърдата и гола земя, на което да се свият. Някои късметлии разполагаха с палатки и раници, пълни с консерви, бутилирана вода и оръжия, с които да защитават притежанията си. По-слабите от тези хора бързо залиняваха, след като свършеха провизиите си от храна и вода или някой им ги откраднеше. Телата на самоубийците се носеха по повърхността на Голямото солено езеро подобно на зловещи дънери. Мирисът на солена вода, който вятърът разнасяше, също събираше групи от скиталци; онези, които нямаха прясна вода, се опитваха да я пият, В страдащите от гнойни рани и изгаряния търсеха пречистващата й агонизираща прегръдка в желанието си да се подложат на религиозно самобичуване.

В западния край на лагера, на твърдата скалиста земя, лежаха над сто трупа, останали там, където бяха паднали. Бяха ограбени до шушка от мародерите, които живееха в ями в пръстта и презрително биваха наричани „боклукчии“ от хората, които се бяха разположили най-близо до брега на езерото. Почти до западния хоризонт се простираше гробище от леки автомобили, каравани, кемпери, джипове и мотоциклети, които бяха останали без гориво или чиито двигатели бяха блокирали поради липсата на масло. Те биваха нападнати от мародерите, които откъсваха седалките, взимаха гумите и откачаха вратите, капаците и багажниците, за да си създадат свои собствени странни домове. Резервоарите бяха източени от групи от въоръжени мъже от централния лагер, а бензинът се използваше за факлите — защото светлината се беше превърнала в сила и в почти мистична защита от ужасите, които криеше мракът.

Две фигури, нарамили раници, се тътреха през пустинята към светлината на факлите, която се намираше на около седем-осемстотин метра пред тях. Беше нощта на двадесет и трети август и бяха минали един месец и шест дни от изстрелването на ракетите. Двете фигури вървяха през гробище от превозни средства и въобще не им правеше впечатление, когато стъпеха върху някой гол труп. Миризмата на разложение не им попречи да помиришат соленото езеро. Собствената им кола, едно „БМВ“, което бяха откраднали от паркинг в призрачния град Карсън, Невада, беше останала без бензин преди около двадесетина километра и вървяха вече цяла вечер към сиянието на светлините, които се отразяваха в ниските облаци.

Нещо изтрака отстрани зад ограбената останка на един „Додж Чарджър“. Фигурата, която вървеше по-напред, спря и извади .45-калибров автоматичен пистолет от раменния кобур под синята си шуба с гъши пух. Звукът не се повтори и след един миг на тишина двете фигури отново продължиха напред към лагера, този път с по-бодра крачка.

Водачът измина още пет метра, когато една ръка се подаде от пръстта и пясъка, сграбчи левия му крак и го извади от равновесие. Мъжът едновременно извика и стреля с .45-калибровия си автоматичен пистолет, но куршумът излетя в небето. Той падна тежко на лявата си страна и въздухът напусна дробовете му. Една човешка фигура изпълзя като морски рак от ямата, която се беше открила в земята. Ракът се хвърли върху мъжа с раницата, натисна с коляно врата му и започна да налага лицето му с юмрука на лявата си ръка.

Втората фигура изпищя — писъкът беше женски — след което се обърна и хукна да бяга през гробището. Жената чу стъпки след себе си, усети, че нещо я приближава и когато обърна глава, за да погледне назад, се спъна в един от голите трупове и падна по лице. Опита се да се изправи, но изведнъж една маратонка се заби в задната част на главата й и й притисна носа и устата в пръстта. Тя зарита френетично, защото започна да се задушава.

На няколко метра от нея ракът действаше бързо, като използва лявото си коляно, за да натисне ръката, в която младият мъж държеше оръжието си, а дясното си беше отпуснал върху гърдите му. Онзи се опитваше да си поеме въздух, а очите му бяха ококорени и изплашени над мръсната му руса брада. И тогава ракът извади с лявата си ръка ловен нож от кожен калъф изпод дългото си и прашно черно палто. Острието преряза бързо и дълбоко гърлото на младия мъж — веднъж, втори път, трети. Онзи престана да се съпротивлява и устните му се отдръпнаха от зъбите му в грозна гримаса.

Жената се бореше за живота си; беше обърнала глава, а бузата й беше притисната в земята.

— Моля те… не ме убивай! — замоли се тя. — Ще ти дам… каквото поискаш! Моля те, недей…

Маратонката неочаквано се отдръпна. Върхът на нещо, което приличаше на шило за лед, убоде бузата й точно под дясното й око.

— Без номера. — Гласът принадлежеше на момче, беше тънък и писклив. — Ясно? — Убоде я още по-силно с шилото за лед, за да придаде тежест на думите си.

— Да — отговори жената. Момчето сграбчи кичур от дългата й гарвановочерна коса и я изправи до седнало положение. Тя успя да види лицето му на слабото сияние от далечната светлина. Похитителят й беше просто хлапе на тринадесет или четиринадесет години, което беше облечено в прекалено голям за него мръсен кафяв пуловер и сиви панталони с дупки на коленете. Беше толкова слабо, че можеше спокойно да се определи като „мършаво“, с високи скули и мъртвешки бледо лице като на труп. Тъмната му коса беше сплъстена върху скалпа му от мръсотия и пот и носеше очила — с рамки от изтъркана кожа, каквито според нея бяха носили бойните пилоти през Втората световна война. Стъклата уголемяваха очите му и ги правеха да изглеждат като затворени в аквариум. — Не ме наранявай, става ли? Кълна се, че няма да викам.

Роланд Кронингер се засмя. Това беше най-тъпото и малоумно нещо, което беше чувал.

— Можеш да викаш колкото си искаш. На никого не му пука дали ще викаш, или не. Сваляй раницата.

— Пипна ли го? — провикна се полковник Маклин, който все още беше върху другото тяло.

— Да, сър — отговори Роланд. — Жена е.

— Доведи я тук!

Момчето вдигна раницата и се отдръпна назад.

— Размърдай се — заповяда й то. Жената се опита да се изправи, но отново беше блъсната. — Не, не на крака. Пълзи.

Тя запълзя през пръстта и разложените тела. Искаше й се да изпищи, но не можеше да си го позволи.

— Руди? — провикна се със слаб глас жената. — Руди? Добре ли си?

И тогава видя фигурата с черното палто да разкъсва раницата на спътника й. Целият беше в кръв и тя разбра, че са затънали дълбоко в лайната.

Роланд хвърли другата раница на полковник Маклин, след което прибра шилото за лед в еластичните си панталони, които беше свалил от трупа на момче на неговата възраст и с близки на неговите размери. Взе автоматичния пистолет от мъртвите пръсти на Руди под изумения поглед на жената.

— Хубаво оръжие — каза той на Краля. — Можем да го използваме.

— Трябва да имаме още пълнители — отвърна Маклин и зарови в раницата с една ръка. Извади чорапи, бельо, паста за зъби, армейски комплект съдове… и манерка, в която се разплиска някаква течност, когато я разклати. — Вода! О, Господи… това е прясна ВОДА! — Стисна манерката между бедрата си и развъртя капачката, след което отпи няколко глътки от сладката и вкусна вода. Тя потече по извитата му сива брада и закапа по земята.

— Ти имаш ли манерка? — обърна се Роланд към жената.

Тя кимна и свали от рамото си презрамката на манерката, която беше прибрала под палтото си от белка, взето от един бутик в град Карсън. Носеше дизайнерски дънки на леопардови петна и скъпи ботуши, а около врата си беше накичила перли и синджирчета с диаманти.

— Дай я тук.

Жената го изгледа и изпъна гръб. Това хлапе беше поредният боклук, а тя добре знаеше как да се оправя с такива.

— Майната ти — каза му, отвинти капачката на манерката и я вдигна, за да пие. Студените й сини очи го предизвикваха.

— Хей! — провикна се някой от мрака. Гласът беше дрезгав и груб. — Да не си хванахте жена?

Роланд не отговори. Той продължаваше да гледа как копринената кожа на врата на пленницата му се движеше, докато пие.

— Имам бутилка уиски! — обади се отново гласът. — Ще я изтъргувам с вас!

Жената спря да пие. Изведнъж газираната вода „Перие“ й се стори много неприятна на вкус.

— Давам бутилка уиски за тридесет минути! — настоя онзи. — Ще ви я върна, когато приключа! Имаме ли сделка?

— Имам стек цигари! — провикна се друг мъж зад един преобърнат джип вляво от тях. — Петнадесет минути за стек цигари!

Жената бързо завинти капачката и хвърли манерката в краката на момчето.

— Ето — каза тя, без да откъсва очи от неговите. — Вземи я цялата.

— Пълнители за пистолета! — зарадва се Маклин и извади три броя от раницата на Руди. — Вече разполагаме с известна огнева мощ!

Роланд отвори манерката, отпи няколко глътки вода, затвори я и преметна презрамката й през рамо. Навсякъде около тях се носеха гласовете на други боклукчии, които предлагаха запасите си от алкохол, цигари, клечки кибрит, шоколадови десерти и други ценности, за да прекарат известно време с току-що уловената жена. Роланд не продума, а само слушаше все по-сериозните наддавания като аукционер, който е наясно, че притежава стока с наистина висока цена. Той разгледа пленницата си през очилата, които сам си беше направил, като залепи правилните стъкла — намерени в останките на една от оптиките „Покатело“ — в рамките на танкистки очила. Жената нямаше сериозни белези освен няколко малки зарастващи рани на бузите и челото… и това я правеше много специална стока. Повечето от жените в лагера бяха изгубили косите и веждите си и бяха загрозени от грозни белези в различни цветове — от тъмнокафяви до алени. Черната коса на пленницата му падаше като водопад върху раменете й. Беше мръсна, но нямаше плешиви петна в нея — първият признак на радиационно отравяне. Лицето й беше грубо с квадратна челюст. „Надменно лице — помисли си Роланд. — Лице на кралица на селяндурите.“ Електриковосините й очи бавно се местеха от оръжието към Руди и отново към момчето, сякаш свързваше точките на триъгълник. Според Роланд жената беше в края на двадесетте или началото на тридесетте си години и погледът му се свлече до големите й гърди, които издуваха червената й тениска под палтото й от белка, на която беше написано с фалшиви диаманти „БОГАТА КУЧКА“. Стори му се, че видя зърната й да щръкват, сякаш опасността и смъртта форсираха сексуалния й двигател.

Роланд усети напрежение в стомаха си и бързо вдигна поглед от зърната й. Изведнъж се беше зачудил какво ли щеше да е чувството, ако захапеше едно от тях между зъбите си.

Сочните устни на жената се размърдаха.

— Хареса ли ти видяното?

— Фенерче! — предложи един от боклукчиите. — Ще ти дам фенерче за нея!

Роланд не отговори. Тази жена го накара да се сети за снимките в списанията, които намери в най-долното чекмедже на скрина на баща си в онзи далечен свой живот. Коремът му се сви, а топките му запулсираха, сякаш бяха стиснати от брутален юмрук.

— Как се казваш? — попита я той.

— Шийла. Шийла Фонтана. Ти как се казваш? — Благодарение на хладната логика на жена, която по природа беше добра в оцеляването, тя стигна до извода, че шансовете й бяха по-добри тук, при смахнатото хлапе и мъжа с едната ръка, отколкото в мрака с всички онези. Инвалидът изруга и хвърли останалото от раницата на Руди на земята.

— Роланд Кронингер.

— Роланд — повтори Шийла, като изрече името все едно ближеше близалка. — Няма да ме дадеш на онези, нали, Роланд?

— Той съпруг ли ти беше? — попита момчето и срита тялото на Руди.

— Не. Просто пътувахме заедно. — В интерес на истината живееха заедно от почти година и той беше играл ролята на неин сутеньор в Оукланд, но нямаше нужда да обърква хлапето. Погледна окървавеното гърло на Руди и побърза да измести очи. Изпита съжаление, защото той беше добър бизнес мениджър, фантастичен любовник и винаги им осигуряваше достатъчно дрога. Но сега беше просто мъртво месо, защото светът беше станал такъв. Както самият Руди би казал, трябва да си пазиш собствения задник на всяка цена.

Нещо се размърда на земята зад Шийла и тя се обърна да го погледне. Едва различима човешка фигура пълзеше към тях. Спря се на два-три метра от нея и покрита с отворени и гноясващи рани ръка вдигна хартиен плик.

— Шоколадови десерти? — предложи неприятен глас.

Роланд стреля с автоматичния пистолет и изстрелът стресна Шийла. Човекоподобното на земята първо изсумтя, после изскимтя като куче, след което застана на колене и се скри между разнебитените автомобили.

На жената й стана ясно, че хлапето нямаше намерение да я даде на другите. От няколко ями в земята се разнесе дрезгав и престорен смях. Тя беше виждала достатъчно гадости, откакто двамата с Руди бяха напуснали хижата на наркопласьорите в планината Сиера, в която се криеха от ченгетата в Сан Франциско, когато бомбите удариха, но случващото се тук определено беше най-гадното. Погледна надолу към очилатото хлапе, защото беше почти метър и осемдесет висока. Беше с тежък кокал като амазонка, но всички форми и извивки на тялото й служеха добре, за да постига целите си и знаеше, че вече го беше хванала за пишката.

— Какви са тези простотии, дяволи го взели? — попита Маклин, наведен над нещата, които беше извадил от раницата на Шийла.

Тя веднага разбра какво беше намерил. Приближи се до него, без да обръща особено внимание на .45-калибровия пистолет на хлапето, и видя какво държи — найлонова торбичка със снежнобяла и фина колумбийска захар. Около едноръкия бяха пръснати още три найлонови торбички с висококачествен кокаин и около десетина пластмасови шишенца с попърс, черни красавици, оси, бомбардировачи, червени дами, ангелски прах и ЛСД.

— Това е аптечката ми, приятел — каза Шийла. — Ако искаш да си прекараш добре, разполагам с два пакета с кюфтета и малко пържени картофки. Няма проблем да ги изядеш, но си искам запасите обратно.

— Наркотици — осъзна Маклин. — Какво е това? Кокаин? — Полковникът хвърли торбичката, взе едно от шишенцата и след малко вдигна мръсното си и окървавено лице към нея. Войнишката му прическа беше позагубила формата си, а тъмнокестенявата му коса беше посивяла на места. Очите му приличаха на дълбоки дупки, изкопани в каменното му лице. — Имаш и хапчета? Да не си наркоманка?

— Аз съм чревоугодница — отговори спокойно Шийла. Предположи, че хлапето няма да позволи на този луд еднорък шибаняк да я нарани, но въпреки това мускулите й бяха готови за борба или бягство. — Ти какъв си?

— Казва се полковник Джеймс Маклин — отвърна Роланд. — Той е герой от войната.

— На мен ми се струва, че войната свърши. И ние загубихме… герой — каза Шийла и погледна Маклин право в очите. — Вземи каквото си поискаш, но ми върни запасите.

Полковникът изгледа младата жена от глава до пети и реши, че вероятно няма да успее да я събори на земята и да я изнасили, както смяташе да направи до този момент. Може би нямаше да му е лесно да я надвие с една ръка, освен ако не я подкосеше и не опреше нож в гърлото й. Не му се искаше да се проваля пред Роланд, въпреки че пенисът му беше започнал да тупти. Изсумтя и потърси кюфтетата. След като ги намери, хвърли запасите на Шийла и тя започна да събира пакетчетата с кока и шишенцата с хапчета.

Маклин пропълзя до обувките на Руди и ги свали, след което махна златния „Ролекс“ от лявата му ръка и го сложи на своята.

— Защо сте чак тук? — обърна се Шийла към Роланд, който я гледаше как прибира кокаина и хапчетата си. — Защо не сте там, по-близо до светлината?

— Не искат боклукчии — отвърна Маклин. — Така ни наричат. Боклукчии. — Кимна към правоъгълната дупка на няколко крачки от него, която беше покрита с платнище и не се забелязваше в мрака. На Шийла й се стори, че е дълбока около метър и половина. Ъглите на платнището бяха закрепени с камъни. — Не миришем достатъчно добре за тях. — В ухилената физиономия на Маклин се четеше лудост. — Как мислиш, че мириша, госпожице?

Според Шийла миришеше като потна свиня, но тя само сви рамене и посочи към флакон с дезодорант „Райт Гард“, който беше изпаднал от раницата на Руди.

Маклин се засмя. Тъкмо откопчаваше колана на мъртвеца, за да му свали панталоните.

— Разбери, че преживяваме благодарение на онова, което успеем да намерим и да си вземем. Чакаме оттук да минат хора, насочили се към светлината. — Маклин кимна с глава към брега на езерото. — Онези там държат властта. Разполагат с оръжия и изобилие от консервирана храна, бутилирана вода и бензин за факлите си. Някои от тях дори имат тенти. Търкалят се в оная ми ти солена вода, а ние тук ги слушаме как пищят. Не ни пускат да припарим до нея. О, не! Смятат, че ще я замърсим или нещо подобно. — Полковникът свали панталоните на Руди и ги хвърли в дупката. — Разбери, най-голямата несправедливост е, че двамата с момчето трябва да живеем на онази светлина. Трябва да носим чисти дрехи, да си вземаме топли душове и да получаваме всичката храна и вода, която поискаме. Защото бяхме подготвени… бяхме готови. Знаехме, че бомбите ще паднат. Всички в Земен дом го знаехме!

— Земен дом? Какво е това?

— Оттам идваме — отговори Маклин и клекна на земята. — От планините в Айдахо. Извървяхме дълъг път и видяхме много смърт. Роланд се сети, че ако стигнем до Голямото солено езеро, можем да се изкъпем в него, за да изчистим радиацията от себе си. А и солта щеше да се погрижи за раните ни. Това наистина е така, да знаеш. Солта лекува. Особено това. — Полковникът вдигна увития си в бинт чукан. Част от превръзката беше увиснала и покрита със засъхнала кръв, а друга част беше станала зелена. Шийла усети миризмата на инфектирана плът. — Трябва да се изкъпя в солената вода, но онези там няма да ни позволят да се доближим. Казват, че ядем мъртвите. Затова ни обстрелват, когато се опитаме да отидем там. Но сега — сега — имаме своя огнева мощ! — Маклин кимна към автоматичния пистолет, който държеше Роланд.

— Езерото е голямо — каза Шийла. — Не е нужно да минавате през лагера, за да стигнете до него. Можете да го заобиколите.

— Не можем да го направим поради две причини. Първата е, че някой ще се намести в дупката ни, докато ни няма и ще ни вземе всичко, което имаме. Втората, никой не може да забрани на Джимбо Маклин да вземе каквото си поиска. — Полковникът й се ухили и жената си помисли, че лицето му прилича на череп. — Те не знаят кой съм аз или какво представлявам. Но смятам да им покажа… О, да! Ще им покажа на всички! — Маклин се обърна към лагера, загледа се в далечните факли за известно време и отново я погледна. — Няма да искаш да се чукаш, нали?

Шийла се засмя. Този човек беше най-мръсният и най-отвратителен тип, който беше срещала. Но още докато се смееше, осъзна, че е направила грешка и веднага се спря.

— Роланд — каза тихичко полковникът, — дай ми пистолета.

Момчето се поколеба, защото знаеше какво ще се случи. В края на краищата обаче Краля беше дал заповед, а той беше Кралския рицар и нямаше как да не се подчини. Направи крачка напред, като все още се колебаеше.

— Роланд — настоя Краля.

Този път момчето отиде до него и му подаде пистолета в протегнатата лява ръка. Маклин непохватно го взе и го насочи в главата на Шийла. Жената вдигна предизвикателно брадичка, преметна презрамката на раницата си през рамо и се изпъна като струна.

— Тръгвам към лагера — заяви тя. — Може би ще застреляш жена в гърба, господин военен герой. Не мисля, че ще го направиш. Доскоро, момчета, беше забавно. — Шийла се насили да прескочи трупа на Руди, след което тръгна уверено през автомобилното гробище. Сърцето й биеше като лудо и беше стиснала здраво зъби в очакване на куршума.

Нещо се размърда вляво от нея. Една парцалива фигура беше приклекнала зад останките на шевролет комби. Нещо друго запълзя в пръстта на пет-шест метра отпред и жената осъзна, че няма да стигне до лагера жива.

— Очакват те — провикна се Роланд. — И няма да ти позволят да стигнеш дотам.

Шийла спря. Факлите изглеждаха далеч, толкова далеч. И дори да успееше да стигне до тях, без да бъде изнасилена — или да й се случи нещо по-лошо — нямаше никаква гаранция, че няма да я изнасилят в лагера. Знаеше, че без Руди беше просто ходеща мръвка, която привлича мухите.

— По-добре се върни — настоя Роланд. — Ще си в безопасност с нас.

В безопасност, повтори саркастично наум Шийла. За последно беше в безопасност в детската градина. Избяга от дома си на седемнадесет с един барабанист в рок банда, отиде в онази странна дупка Холивуд и мина през няколко фази: работи като сервитьорка, стриптийзьорка, масажистка в салон на „Сънсет Стрип“, снима се в два порнофилма и накрая заживя с Руди. Светът се беше превърнал в ненормална въртележка от кока, попърс и пишки без лица, но дълбоката истина беше, че всичко това й харесваше. Тя не беше от хората, които хленчеха за онова, което е можело да се случи в живота им, и не пълзеше на колене, за да моли за прошка; обичаше опасностите и тъмната страна на нещата, където се криеха нощните създания. Безопасността беше скучна и постоянно си повтаряше, че животът е само един, така че защо да не се размажеше както трябва?

Въпреки това не смяташе, че като си размята фустата пред тези пълзящи изроди, ще се случи нещо много забавно.

Някой се изкикоти в мрака. Някой луд, който я очакваше, и този смях беше достатъчен, за да вземе решение.

Шийла се обърна и се върна при хлапето и едноокия военен герой. Вече беше измислила начин да вземе пистолета и да им пръсне главите на двамата. Оръжието щеше да й помогне да стигне до факлите край езерото.

— Падни на ръце и колене — нареди й Маклин, чиито очи блестяха над мръсната му брада.

Шийла се усмихна едва и остави раницата си да падне на земята. Какво, по дяволите? Нямаше да е по-лошо от останалите мъже на „Сънсет Стрип“. Но не й се искаше да му се дава толкова лесно.

— Бъди спортсмен господин военен герой — каза тя с ръце на кръста. — Защо не пуснеш хлапето първо?

Маклин погледна момчето, чиито очи зад очилата като че ли щяха да изскочат от орбитите си. Шийла разкопча колана си и започна да събува леопардовите си дънки, като ги плъзна бавно по ханша, бедрата си и накрая ги свали през каубойските си ботуши. Не носеше бельо отдолу. Падна на ръце и колене, отвори раницата и извади шишенце с черни красавици. Лапна едно хапче и каза:

— Хайде, побързай скъпи! Студеничко е!

Маклин неочаквано се засмя. Тази жена имаше кураж и макар да нямаше представа какво ще правят с нея, след като приключеха, разбра, че е от тяхната порода.

— Давай! — обърна се към Роланд. — Бъди мъж!

Момчето беше много изплашено. Жената го чакаше и Краля искаше да го направи. Осъзна, че това е важен ритуал от възмъжаването на Кралския рицар. Тестисите му бяха на път да експлодират, а тъмната мистерия между бедрата на Шийла го привличаше като някакъв хипнотичен амулет.

Боклукчиите допълзяха по-близо, за да гледат церемонията. Маклин седна, за да се наслади на гледката от първия ред. Очите му бяха замъглени и напрегнати. Постоянно местеше дулото на автоматичния пистолет под брадичката си.

Чу кух смях точно над лявото си рамо и разбра, че Войника сянка също се наслаждаваше на случващото се. Войника сянка беше дошъл от Блу Доум Маунтин заедно с тях, беше вървял зад тях и често изоставаше, но винаги беше там. Войника сянка харесваше момчето; Войника сянка смяташе, че момчето притежава инстинктите на убиец, които се развиваха с времето. Войника сянка беше казал на Маклин през тихите часове на нощта, че дните за водене на война още не са приключили. Тази нова земя щеше да се нуждае от воини и военачалници. Хора като Маклин отново щяха да са много необходими… сякаш е имало времена, когато не са били. Войника сянка му каза всичко това и той повярва.

И тогава Маклин се разсмя заради гледката пред него, смехът му се сля с този на Войника сянка и двата зазвучаха като едно.