Робърт Маккамън
Лебедова песен (43)

43

Един вълк с жълти очи се стрелна пред пикапа.

Пол Торсън инстинктивно натисна спирачката и автомобилът поднесе опасно надясно, като за малко пропусна изгорялата останка на голям камион и един „Мерцедес Бенц“ в средата на западното платно на магистрала 80, докато износените гуми не намериха отново сцепление. Двигателят на пикапа ревеше и се давеше като старец, който сънува кошмар.

Стив Бюканън, който беше седнал отпред на пътническата седалка, насочи цевта на магнума през цепнатината на сваления си прозорец и се прицели, но преди да успее да стреля, животното изчезна отново в гората.

— Господи — каза той. — Тези шибаняци се появяват изневиделица. Това е самоубийствена мисия, човече!

Още един вълк прибяга пред пикапа им, все едно им се подиграваше. Пол можеше да се закълне, че копелето се ухили. Собственото му лице беше като от камък, докато си проправяше път между останките от превозни средства, но вътрешно го пронизваше леден страх, какъвто не познаваше. Не разполагаха с достатъчно куршуми, които да удържат вълците, когато времето настъпеше. Хората в този пикап щяха да очакват от него да им помогне, но той щеше да ги предаде. „Страхувам се. О, мили боже, изплашен съм.“ Вдигна бутилката с „Джони Уокър“ с червен етикет, която стоеше между него и тийнейджъра, отвинти капачката със зъби и отпи глътка, от която очите му се насълзиха. Подаде я на Стив, който също си пийна малко за кураж.

Пол погледна стрелката за горивото за стотен път през последните пет минути. Тя беше на три деления от голямото червено „П“. Минаха покрай две бензиностанции през последните двадесет и пет километра и най-лошите му кошмари се сбъднаха. Едната от тях беше изравнена със земята, а на другата висеше табела, на която пишеше: „НЯМА БЕНЗИН, НЯМА ОРЪЖИЯ, НЯМА ПАРИ, НЯМА НИЩО“.

Пикапът си проправяше път на запад под оловносивото небе. Магистралата представляваше гробище от смачкани автомобили и замръзнали, нагризани от вълците трупове. Пол забеляза, че десетина от зверовете ги преследваха. „Чакат да слезем от пикапа и да тръгнем пеша. Надушват, че резервоарът е на път да пресъхне. Майка му стара, защо напуснахме хижата? Там бяхме в безопасност! Можехме да останем…“

Завинаги ли?, зачуди се той.

Един силен порив на вятъра блъсна пикапа отстрани и го разтресе чак до мокрите гуми. Пръстите на Пол побеляха, докато се бореше с волана. Газта за печката беше свършила ден по-рано, а по-предния Арти Уиско започна да кашля кръв. Хижата беше на тридесет и два километра зад тях. Бяха минали точката, от която нямаше връщане назад и всичко около тях беше пусто и сиво като пръстите на гробар. „Не трябваше да слушам тази луда жена! — помисли си Пол и взе бутилката от Стив. — Всички ще умрем заради нея!“

— Самоубийствена мисия, човече — повтори младежът и на изгореното му лице се появи крива усмивка.

Сестрата седеше до Арти в каросерията на пикапа. Двамата бяха защитени от вятъра от одеяло. Клошарката държеше пушката на Пол. Той я беше научил как да я зарежда и да стреля с нея и й каза да отнесе всеки вълк, който се приближи прекалено много. Петнадесетината звяра, които ги следваха, само се прокрадваха между останките, така че засега реши да не хаби патроните.

До тях, също завити с одеяло, бяха семейство Рамзи и старецът, който беше забравил името си. Той стискаше късовълновото радио, макар батериите му да се бяха изтощили преди няколко дни. Сестрата чуваше агонизиращото дишане на Арти над врявата, която вдигаше двигателят. Спътникът й се стискаше за ребрата. Устните му бяха червени от кръвта, а лицето му беше изкривено от болка. Единственият му шанс за оцеляване беше да намерят някаква медицинска помощ. Клошарката не беше стигнала толкова далеч с него, за да го остави да умре без борба.

Тя беше увила едната си ръка около мешката. Предишната вечер погледа блестящите скъпоценни камъни на стъкления пръстен и видя още едно странно видение: някаква табела на пътя през нощта, слабо осветена от далечна светлина, на която пишеше „Добре дошли в Матисън, Канзас! Ние сме силни, горди и се увеличаваме!“.

По времето на това видение Сестрата имаше чувството, че сънеброди по магистрала, която водеше към някаква светлина, отразена в търбусите на ниските облаци; около нея имаше някакви фигури, но не можеше да види на кого принадлежат. В следващия миг съвсем внезапно изгуби хватката си около видението и се върна обратно в хижата пред умиращия огън.

Никога не беше чувала за Матисън, Канзас… ако въобще съществуваше такова място. Когато човек погледнеше в стъкления пръстен, той караше въображението му да завира като супа в тенджера. Защо тогава надигащите се в нея балончета да имаха нещо общо с действителността?

Ами ако наистина съществуваше Матисън, Канзас?, запита се Сестрата. Това означаваше ли, че опустошената нива, на която лежеше куклата на Бисквитеното чудовище, и масата с картите за предсказване на бъдещето бяха истински места? „Не! Разбира се, че не! Преди бях луда, но вече не съм — каза си тя. — Всичко е плод на въображението ми, проекция на фантазията ми, предизвикана от всички цветове на стъкления пръстен, създавани в главата ми.“

— Искам го — беше казало създанието, което се представяше за Дойл Халанд, в онази превърната в касапница стая в Ню Джърси. — Искам го.

„А аз го имам — помисли си Сестрата. — Аз, от всички хора. Защо аз?“

Сама си отговори на въпроса: „Защото когато се захвана с нещо, дори самият Дявол не може да ме спре, ето защо.“

— Отиваме в Детройт! — каза Арти. Усмихваше се, а очите му бяха трескави. — Крайно време е да се прибера у дома, не мислиш ли?

— Ще се оправиш. — Сестрата го хвана за ръката. Кожата му беше влажна и гореща. — Ще ти намерим някакво лекарство.

— О, как само ще ми се разсъъъъърди тя! — продължи той. — Трябваше да й се обадя онази вечер, когато излязохме с момчетата. Трябваше да й се обадя. Излъгах я.

— Не, не си. Всичко е наред. Просто не говори и…

Мона Рамзи изпищя.

Сестрата вдигна поглед. Един голям колкото доберман вълк с жълти очи се беше качил на задната броня и се опитваше да се прехвърли в каросерията. Челюститена животното изщракаха във въздуха. Клошарката нямаше време да се прицели или да стреля, затова просто удари главата на звяра с цевта на пушката. Вълкът изскимтя, падна на магистралата и се скри в гората, преди да успее да сложи пръста си на спусъка. Четири други животни, които ги следваха от разстояние, се пръснаха, за да намерят прикритие.

Мона Рамзи бърбореше истерично.

— Млъкни! — нареди й Сестрата. Младата жена млъкна и я изгледа със зяпнала уста. — Изнервяш ме, скъпа. Ставам много раздразнителна, когато съм нервна.

Пикапът поднесе на леда и дясната му страна остърга останките от шест коли, преди Пол да успее да си възвърне управлението. Той продължаваше да си проправя път между безбройните препятствия, но магистралата напред приличаше на автомобилно гробище. Още животни се появиха в края на пътя и изгледаха пикапа, когато мина покрай тях.

Стрелката на горивото докосна буквата „П“.

— Караме на изпарения — каза Пол и се зачуди колко далеч щяха да стигнат на „Джони Уокър Ред Лейбъл“.

— Хей! Я виж там! — Стив Бюканън посочи вдясно над останалите без листа дървета към една висока табела на бензиностанция „Шел“. Заобиколиха едно препятствие и видяха самата бензиностанция — беше изоставена, а на прозорците й беше написано с бял спрей: „ПОКАЙТЕ СЕ! АДЪТ ДОЙДЕ НА ЗЕМЯТА!“ „Точно така си беше“, помисли си Пол, защото отбивката за нея беше блокирана от безформените скелети на автобус и две други повредени коли.

— Добри обувки! — каза Арти от каросерията. Сестрата отмести поглед от посланието — или предупреждението — изписано на прозорците на бензиностанцията. — Нищо не е по-хубаво от чифт добри и удобни обувки! — Той остана без въздух и започна да кашля. Клошарката избърса устата му с края на одеялото.

Пикапът потрепери.

Пол усети как кръвта се отдръпва от лицето му.

— Стига де, стига! — Тъкмо бяха поели по едно възвишение, чийто връх беше на около четиристотин метра, и ако успееха да го достигнат, щяха да се озоват от другата страна. Пол се отпусна върху волана, сякаш за да избута пикапа до целта. Двигателят издрънча и изхриптя. Беше на път да предаде богу дух. Гумите обаче продължиха да се въртят и да ги приближават до върха на възвишението.

— Хайде! — изкрещя Пол, когато двигателят се задави и изхриптя… за последно.

Гумите се въртяха — все по-бавно и по-бавно — още пет-шест метра, преди пикапът да спре. След това се завъртяха наобратно.

Пол скочи на спирачката, дръпна ръчната и включи на първа предавка. Пикапът спря на около стотина метра от върха.

Настъпи тишина.

— Това беше — каза Пол. Стив Бюканън седеше с една ръка на магнума и с другата около гърлото на бутилката с „Джони“.

— Какво ще правим сега, човече?

— Имаме три варианта. Да останем тук до края на живота си, да се върнем в хижата или да продължим пеш напред. — Той взе бутилката, излезе навън под съпровода на силния вятър и заобиколи каросерията. — Пътуването приключи, приятели. Свърши ни бензинът. — Хвърли кос поглед на Сестрата. — Доволна ли си, госпожа?

— Все още имаме краката си.

— Аха. Както и те. — Пол кимна към двата вълка, които стояха в края на гората и ги наблюдаваха с интерес. — Мисля, че ще ни победят в състезанието по ходене, какво ще кажеш?

— Колко километра има до хижата? — попита Кевин Рамзи, който беше прегърнал треперещата си съпруга. — Можем ли да се приберем, преди да мръкне?

— Не. — Пол погледна отново Сестрата. — Госпожа, аз съм един проклет глупак, че се оставих да ме убедиш да направим това. Знаех, че бензиностанциите ще са безполезни!

— Тогава защо дойде?

— Защото… защото исках да повярвам. Дори да знаех, че грешиш. — Той усети раздвижване вляво и видя още три вълка да идват иззад останките на източното платно. — Бяхме в безопасност в хижата. Знаех, че няма нищо останало!

— Всички хора, минали по този път, са отивали някъде — настоя клошарката. — А ти щеше да стоиш в онази хижа, докато задникът ти пуснеше корени.

— Трябваше да останем! — изхленчи Мона Рамзи. — О, Господи, ще умрем тук!

— Можеш ли да станеш? — обърна се Сестрата към Арти. Той кимна. — Мислиш ли, че можеш да ходиш?

— Имам хубави обувки — изграчи той. Изправи се до седнало положение и на лицето му се изписа силна болка. — Да, мисля, че мога.

Тя му помогна да стане на крака, след което свали задната каната и Арти слезе. Веднага се стисна за ребрата и се подпря на пикапа. Сестрата окачи ремъка на пушката на рамо, пусна внимателно мешката на земята и слезе от каросерията. Погледна Пол Торсън.

— Тръгваме в тази посока. — Посочи върха на хълма. — Идваш ли с нас или ще останеш тук?

Очите й бяха с цвета на стомана върху бледото й изгорено лице. Пол осъзна, че тя е или най-лудата, или най-коравата женка, която беше срещал.

— Там няма нищо друго освен нищо.

— Нямаше нищо там, откъдето дойдохме. — Клошарката вдигна мешката и с облегнатия на рамото й Арти тръгна нагоре по възвишението.

— Дай ми пушката — каза й Пол. Тя спря. — Пушката — повтори той. — Бездруго няма да ти свърши никаква проклета работа. Докато я свалиш от рамото си, вече ще си станала на кайма. Ето. — Предложи й бутилката. — Отпий си една хубава глътка. Всички ще отпият, преди да тръгнем. И, за бога, наметнете се с тези одеяла. Предпазете лицата си, доколкото това е възможно. Стив, донеси одеялото от предната седалка. Хайде, побързай!

Сестрата отпи от бутилката, даде глътка на Арти и след това я върна заедно с пушката на Пол.

— Ще вървим заедно — каза на всички им той. — Оставаме в сплотена група — ще вървим като каруците, които индианците са нападали. Нали така? — Пол погледна събиращите се вълци, вдигна пушката си, прицели се и простреля един в ребрата. Животното падна и останалите му се нахвърлиха, за да го разкъсат на парчета. — Така, хайде да тръгваме по проклетия път.

Поеха напред, докато вятърът ги брулеше силно от различни посоки. Пол излезе най-отпред на групата, а Стив Бюканън застана най-отзад. Не бяха изминали повече от шест метра, когато един вълк се измъкна иззад една преобърната кола и прибяга пред тях. Пол вдигна пушката, но животното вече беше намерило укритие зад друг автомобил.

— Пази ни гърба! — провикна се на Стив.

Животните прииждаха от всички страни. Стив преброи осем само отзад. Издърпа петлето на магнума. Сърцето му думкаше като барабаните на групата „Блег Флаг“.

Още един вълк прибяга отляво и се насочи към Кевин Рамзи. Пол се завъртя като светкавица и стреля. Куршумът се вряза в асфалта, но животното избяга. Мигновено още два вълка се стрелнаха отдясно.

— Внимавай! — провикна се Сестрата към Пол, който се обърна навреме, за да разкъса крака на единия. Животното затанцува като лудо на магистралата, преди четири други да го извлачат настрани. Пол стреля по тях и уцели два от зверовете, но другите избягаха. — Патрони! — провикна се той и клошарката извади една шепа от кутията, която й даде да носи в мешката си. Мъжът набързо презареди, но беше дал ръкавиците си на Мона Рамзи и потната му кожа залепваше за студения метал на пушката. Останалите патрони прибра в джоба на палтото си.

Намираха се на седемдесет метра от върха на възвишението.

Арти се отпусна тежко на Сестрата. Изкашля кръв и залитна, краката му бяха на път да го предадат.

— Можеш да го направиш — каза му клошарката. — Хайде, продължавай да вървиш.

— Изморен съм — отвърна той. Беше горещ като пещ и предаваше топлина на останалите около него. — О… толкова… съм…

Една вълча глава се стрелна от отворения прозорец на изгорял „Олдсмобил“ и челюстите й изщракаха до лицето на Арти. Сестрата го дръпна настрани и зъбите изщракаха почти толкова силно, колкото пушката на Пол след секунда. Главата на вълка се пръсна в облак от кръв и мозък и тялото му се отпусна на седалката на колата.

— … изморен — довърши Арти.

Стив видя как два вълка ги връхлитат отзад. Вдигна магнума с две ръце. Дланите му бяха потни и се плъзгаха на дръжката, макар да замръзваше. Едното от животните мина отстрани, но другото продължи право срещу него. Стив тъкмо щеше да стреля, когато звярът скъси разстоянието помежду им на три метра, но накрая само изръмжа и се скри зад един шевролет. Младият мъж можеше да се закълне, че вълкът е изръмжал името му.

Забеляза раздвижване вляво от себе си. Обърна се, но осъзна, че е закъснял.

Изпищя, когато вълкът го удари и му подкоси краката. Магнумът изхвърча — подскочи от ръката му и се плъзна върху леда. Един огромен сребристосив вълк го захапа за левия глезен и го задърпа към гората.

— Помогнете ми! — разкрещя се той. — Помогнете ми!

Старецът беше по-бърз от Пол. Той направи три крачки на бегом, вдигна късовълновото радио и го стовари върху главата на звяра. Радиото се пръсна като конфети от кабели и транзистори и вълкът пусна глезена на Стив. Пол го простреля в ребрата и звярът също беше нападнат от други три. Стив закуцука към магнума, а старецът изгледа ужасен счупеното радио в ръцете си. Младият мъж го върна обратно в групата и той пусна устройството на земята.

Повече от петнадесет вълка се въртяха около тях, като спираха само за да разкъсат ранените и убитите си събратя. От гората прииждаха още. „Мили боже!“, каза си Пол, когато ги обгради армия от зверове. Прицели се в най-близкия.

Един вълк се измъкна изпод една от колите, която се намираше от другата страна на пушката му.

— Пол! — изкрещя Сестрата… и видя как звярът скочи към него, преди да успее да направи или да каже нещо друго.

Мъжът бързо се завъртя, но беше ударен и съборен под тежестта на дращещия и ръмжащ изрод. Зъбите на звяра посегнаха към гръкляна му… и се затвориха на пушката, с която се опита да предпази лицето си. Сестрата трябваше да пусне Арти, за да прогони вълка. Тя го изрита с всичка сила в ребрата. Животното пусна пушката на Пол, посегна към крака й и се приготви да скочи върху нея. Клошарката видя очите му, които бяха полудели и предизвикателни като тези на Дойл Халанд.

Вълкът скочи.

Последваха две експлозии, които приличаха на топовни изстрели, и куршумите от магнума на Стив почти разкъсаха животното наполовина. Сестрата се дръпна на една страна, за да може нападателят й да прелети покрай нея. Зъбите му продължаваха да щракат, а вътрешностите му се носеха след него.

Клошарката си пое дълбоко въздух, обърна се към Арти и видя как два вълка го нападнаха едновременно.

— Не! — изкрещя тя, когато продавачът на обувки падна. Удари едното от животните с мешката си и го запрати на повече от два метра върху асфалта. Второто захапа крака на Арти и започна да го влачи.

Мона Рамзи изпищя и се отдели от групата. Тя мина на бегом покрай Стив и се насочи обратно по пътя, от който бяха дошли. Стив се опита да я хване, но не успя, и Кевин хукна след нея, сграбчи я около кръста и я вдигна във въздуха точно когато един вълк се стрелна към тях изпод една кола и я захапа за левия крак. Кевин и звярът се впуснаха в смъртоносна игра на дърпане на въже, докато жената пищеше и риташе с крака и още вълци се появиха от гората. Стив се опита да стреля, но се страхуваше да не уцели някой от семейство Рамзи. Той се подвоуми и на лицето му изби студена пот. Все още беше в транс, когато един тридесеткилограмов вълк го удари в рамото като дизелов влак. Чу как рамото му се счупи, докато падаше. Загърчи се от болка, а вълкът го нападна отново и задъвка ръката, в която държеше пистолета.

Зверовете бяха навсякъде, спускаха се от всички посоки и скачаха отгоре им. Пол стреля, пропусна и се наведе, за да избегне едно от животните, което прелетя над главата му. Сестрата замахна с мешката си към вълка, който беше спипал крака на Арти, удари го в тиквата и го метна назад. Кевин Рамзи беше изгубил играта на въже — звярът издърпа Мона от ръцете му и беше нападнат от друг, който искаше същата плячка. Животните се сбиха, докато младата жена се опитваше да изпълзи далеч от тях.

Пол стреля и уцели един вълк, който се канеше да нападне Сестрата гърбом, но в следващия миг в раменете му се забиха нокти и той беше съборен по очи на асфалта. Пушката отлетя настрани.

Три вълка се събраха около клошарката и Арти. Старецът риташе силно животното, което беше захапало ръката на Стив. Сестрата видя, че Пол е повален, лицето му беше окървавено, а звярът върху него се опитваше да пробие с ноктите си коженото му яке. Осъзна, че се намират на по-малко от три метра от върха на възвишението и точно тук щяха да намерят смъртта си.

Тя задърпа Арти като чувал с пране. Трите вълка се приближиха бавно, нямаше закъде да бързат. Сестрата се приготви да се отбранява с мешката и с краката си.

Над ръмженето и виковете чу някакъв плътен басов ръмжащ звук. Погледна върха на възвишението. Звукът идваше от другата му страна. Вероятно беше издаван от глутница вълци, които идваха да вземат своя дял… или от някакъв чудовищен вълк, който беше излязъл от леговището си.

— Хайде, елате ми! — изкрещя на трите вълка, които пъплеха към нея. Те се поколебаха, вероятно изненадани от дързостта й, и клошарката усети как лудостта отново се завръща в съзнанието й. — Елате ми, шибаня…

Ръмженето принадлежеше на двигателя на жълт снегорин, който се появи на върха на възвишението, а веригите му хрущяха върху останките. От стъклената кабина се беше подал мъж, облечен в зелена шуба с качулка, който държеше пушка със снайперска оптика. Снегоринът беше следван от бял джип, каквито използваха пощальоните. Шофьорът му се придвижваше между останките, а от прозореца на пътническото място се беше подал друг мъж с пушка, който викаше и стреляше. Онзи на снегорина внимателно се прицели и произведе изстрел. Средният от трите вълка падна и другите два подвиха опашки.

Животното на гърба на Пол видя приближаващите машини и избяга. Още един изстрел се вряза в асфалта до двата вълка, които се биеха за Мона Рамзи, и те също побягнаха към гората. Мона отиде при съпруга си и го прегърна. Звярът, който беше превърнал ръката на Стив в кървава каша, го разтресе за последно и се отказа, когато един куршум прелетя покрай главата му. Стив се изправи и изкрещя с писклив истеричен глас:

— Шибаняци! Гадни шибаняци!

Белият джип спря пред Пол, който все още се опитваше да напълни дробовете си с въздух. Той се изправи на колене. Челюстта и челото му бяха натъртени, а носът му беше счупен и от него течеше кръв. Шофьорът и мъжът с пушката слязоха от пощальонското превозно средство. Стрелецът на снегорина продължаваше да стреля по вълците, които бягаха към гората, и успя да уцели три от тях, преди магистралата да се прочисти от всякакви животни.

Шофьорът на джипа беше висок мъж със зачервени бузи, който носеше гащеризон под дебело палто. На главата си беше нахлупил шапка, която рекламираше бира „Строх“. Тъмнокафявите му очи оглеждаха окаяната група оцелели. Погледна всички мъртви или умиращи вълци и изсумтя. После бръкна с набраздени от дълги години работа пръсти в джоба на гащеризона си, извади нещо от него и го предложи на Пол.

— Дъвка? — попита той. Пол погледна пакетчето „Риглис Спеърминт“ и се разсмя.

Сестрата беше смаяна. Тя мина покрай белия джип с Арти, който продължаваше да се държи за рамото й. Обувките му се тътреха по асфалта. Минаха покрай снегорина и стигнаха върха на възвишението.

Вдясно, над мъртвите дървета, от комините на дървените къщи на улицата на някакво малко село се издигаше пушек. Клошарката видя камбанарията на църква, паркираните армейски камиони на игрището по софтбол, знамето на Червения кръст, което висеше от една сграда, хилядите тенти, коли и кемпери, разпръснати по селските улици и върху хълмовете около тях. Една табела, която се намираше малко след върха на възвишението, съобщаваше: „Следващ изход Хоумуд“.

Тялото на Арти се плъзна към земята.

— Не — скара му се Сестрата и го задържа прав, като вложи цялата си сила.

Продължаваше да го държи, когато дойдоха да й помогнат да се качи в белия джип.