Робърт Маккамън
Лебедова песен (25)

25

— Пушиш ли?

Предложиха й пакет „Уинстън“. Сестрата си взе една цигара. Дойл Халанд извади златна запалка с инициалите „РБР“ от едната й страна. Запали й цигарата и клошарката си дръпна дълбоко, за да напълни дробовете си с дим. Нямаше нужда да се тревожи, че ще хване рак! Изпусна дима през носа си.

В камината на малката дървена крайградска къща, в която решиха да прекарат нощта, гореше огън. Всички прозорци бяха счупени, но успяха да задържат малко топлина в предната стая благодарение на щастливото откритие от одеяла, чук и пирони. Заковаха одеялата над най-големите прозорци и се свиха около камината. В хладилника намериха буркан с шоколадов сос, лимонада в пластмасова бутилка и изсъхнала маруля. В килера откриха само половин кутия овесени ядки и още няколко останали консерви и буркани. За щастие, всичко ставаше за ядене. Сестрата прибра консервите и бурканите в чантата си, която беше започнала да се издува от плячката й. Съвсем скоро щеше да се наложи да си потърси втора чанта.

През деня бяха вървели малко повече от осем километра през тихите райони на източните покрайнини на Джърси, на запад по магистрала 280 и през Гардън Стейт Паркуей. Хапещият студ дъвчеше костите им, а слънцето не беше нищо повече от сиво петно в ниското и кафяво като кал небе. Сестрата беше започнала да забелязва, че колкото повече се отдалечаваха от Манхатън, толкова повече сгради бяха непокътнати, макар почти всички да бяха със счупени прозорци и наклонени, сякаш изместени от основите си. После стигнаха до район с двуетажни, разположени близо една до друга къщи — бяха хиляди жалки и разбити постройки, приличащи на малки готически имения — с градини колкото големината на пощенска марка, обагрени в цветовете на мъртви листа. Сестрата забеляза, че нито дърветата, нито храстите имаха някаква зеленина по тях. Вече нищо не беше зелено, всичко беше оцветено в тъмнокафявите, сиви и черни багри на смъртта.

Също така видяха първите автомобили, които не бяха смачкани. Навсякъде имаше изоставени коли със станала на мехури боя и счупени прозорци. Бяха разхвърлени като боклуци на улицата, но само една от тях имаше ключ, който беше счупен в стартера. Продължиха напред, като се тресяха от студ, а сивият кръг на слънцето се движеше на небето.

Една смееща се жена, облечена в тънък син пеньоар, с подпухнало и наранено лице, седеше на предната веранда на една от къщите и ги гледаше с насмешка.

— Закъсняхте! — изкрещя тя. — Всички си тръгнаха! Закъсняхте!

Жената държеше пистолет в скута си, затова решиха да я подминат. На една друга пресечка мъртвец с лилаво лице и с ужасно обезобразена глава се беше облегнал на знака на автобусна спирка. Той се хилеше към небето, а ръцете му бяха прегърнали куфарчето му. В джоба на палтото на този труп Дойл Халанд беше намерил пакета цигари „Уинстън“ и запалката.

Наистина всички си бяха тръгнали. Няколко трупа лежаха в градините, алеите и върху стъпалата на къщите, но онези, които бяха останали живи и бяха запазили част от разума си, бяха избягали от радиуса на холокоста. Докато седеше пред огъня и пушеше цигарата на мъртвеца, Сестрата си представи масовото изселване на тези хора от покрайнините, как френетично опаковаха възглавници, хартиени пликове с храна и абсолютно всичко, което можеха да носят, докато Манхатън се разтапяше зад Палисадите. Те бяха взели децата си и бяха изоставили домашните си любимци. Бяха побягнали на запад като армия от скитници и клошари, преди да ги застигне черният дъжд. Но бяха оставили одеялата си, защото беше средата на юли. Никой не беше очаквал да стане студено. Просто се бяха опитали да избягат от огъня. Къде смятаха да отидат и да се скрият? Студът щеше да ги настигне и много от тях сигурно вече бяха заспали дълбоко в прегръдката му.

Другите от групичката на Сестрата се бяха свили на пода зад нея и спяха на възглавници от дивани и на килими. Тя си дръпна отново от цигарата и погледна грубия профил на Дойл Халанд. Свещеникът се взираше в огъня с цигара между устните си и внимателно масажираше с дългите пръсти на ръката си крака, който беше пронизан от металното парче. Този човек беше адски корав, помисли си клошарката. Днес нито веднъж не ги накара да спрат, за да си почине, макар че болката от вървенето се беше изписала върху тебеширенобялото му лице.

— Какво планираше да правиш? — попита го Сестрата. — Да останеш близо до онази църква завинаги ли?

Халанд се поколеба, преди да отговори.

— Не. Не завинаги. Само докато… Не знам, само докато се появеше някой, който отива нанякъде.

— Защо не тръгна с останалите?

— Останах, за да дам последно причастие на колкото се може повече хора. Шест часа след взрива дадох толкова много, че останах без глас. Не можех да говоря, а умиращите бяха безброй. Те ме молеха да спася душите им. Молеха ме да ги отведа в рая. — Свещеникът й хвърли бърз поглед и го отмести. Очите му бяха сиви на зелени петна. — Молеха ме — повтори нежно той. — А аз дори не можех да говоря, затова само се кръстех… и ги целувах. Целувах ги, преди да заспят, и всички те ми се доверяваха. — Халанд си дръпна от цигарата, издиша дима и го проследи как се понесе към камината. — „Свети Матей“ беше моята църква от повече от дванадесет години. Постоянно се връщах при нея и се разхождах в руините й в опит да разбера какво се беше случило. Имахме някои прекрасни статуи и стъклописи. Дванадесет години. — Той бавно поклати глава.

— Съжалявам — каза Сестрата.

— Защо? Нямаш нищо общо с това. Просто… нещо е излязло от контрол. Може би никой не е можел да го спре. — Халанд я погледна отново и този път погледът му се задържа върху хваналата коричка рана в кухината на врата й. — Какво е това? — попита я той. — Прилича на разпятие.

Сестрата докосна мястото.

— Носех верижка с кръст на нея.

— Какво се случи?

— Някой… — Тя млъкна. Как можеше да го опише? Дори сега съзнанието й се опитваше да страни от този спомен, защото не беше безопасно да мисли за него. — Някой ми го отне — довърши най-накрая.

Халанд кимна замислено и издиша струйка дим от ъгълчето на устата си. Очите му я затърсиха през синята мъгла.

— Вярваш ли в Бог?

— Да.

— Защо? — попита тихо той.

— Вярвам в Бог, защото някой ден Исус ще дойде и ще вземе всички, които си струват, по време на Граб… — „Не — каза си Сестрата. — Не. Онази, която бърбореше подобни глупости, чути от другите клошарки, беше Сестра Крийп.“ Тя млъкна, събра си мислите и отговори: — Вярвам в Бог, защото съм жива и не мисля, че бих стигнала дотук сама. Вярвам в Бог, защото смятам, че ще живея, за да видя утрешния ден.

— Вярваш, защото вярваш — констатира Халанд. — Няма много логика в това, нали?

— Да не би да казваш, че ти не вярваш?

Свещеникът се усмихна разсеяно. След малко усмивката бавно изчезна от лицето му.

— Наистина ли мислиш, че Бог те гледа, госпожо? Наистина ли мислиш, че му пука дали ще живееш още ден, или не? Какво те отличава от всички онези трупове, покрай които минахме днес? На Бог не му ли е пукало за тях? — Той вдигна запалката с инициалите в дланта си. — Какво ще кажеш за господин РБР? Дали не е ходил достатъчно често на църква? Дали не е бил добро момче?

— Не знам дали Бог ме гледа, или не — отвърна Сестрата. — Но се надявам да го прави. Надявам се да съм достатъчно важна… всички да сме достатъчно важни. Що се отнася до мъртвите… може би те са късметлии. Не знам.

— Може би наистина е така — съгласи се Халанд и прибра запалката в джоба си. — Просто не знам за какво си струва да живеем вече. Къде отиваме? Защо въобще отиваме някъде? Имам предвид… че всяко място е достатъчно добро, за да умре човек на него, нали?

— Не планирам скоро да умра. Мисля, че Арти иска да отиде в Детройт. Ще го последвам дотам.

— А след това? Какво ще стане, когато стигнете до Детройт?

Сестрата сви рамене.

— Както вече споменах, не планирам да умирам. Ще продължа напред, докато мога да вървя.

— Никой не планира да умира — отвърна Халанд. — Някога бях оптимист, преди много-много време. Вярвах в чудеса. Знаеш ли какво се случи? Остарях. И светът стана по-зъл. Служех на Бог и вярвах в него с цялото си сърце и с всяка капка вяра, която се криеше в тялото ми. — Очите на свещеника леко се присвиха, сякаш гледаше към нещо далечно от другата страна на огъня. — Както казах, това беше преди много време. Тогава бях оптимист… сега предполагам, че съм опортюнист. Много съм добър в преценката накъде духа вятърът… и трябва да призная, че преценявам Бог или силата, която познаваме като Бог, за много, много слаба. Като умираща свещ, заобиколена от мрак. Мрак, който приближава. — Халанд седеше, без да помръдне и наблюдаваше огъня.

— Не звучиш като свещеник.

— Вече не се чувствам като такъв. Аз съм просто един… изтощен човек в черен костюм с глупава и мръсна бяла якичка. Това шокира ли те?

— Не, не мисля, че мога да се шокирам вече.

— Добре. Тогава това означава, че ти също не си чак толкова голяма оптимистка вече, нали? — Халанд изсумтя. — Съжалявам. Предполагам, че не звуча като Спенсър Трейси^[1] в „Градът на момчетата“, нали? Но онези последни причастия, които дадох… те излизаха от устата ми като пепел и не можех да премахна този неприятен вкус от нея. — Погледът му се плъзна надолу към чантата отстрани на Сестрата. — Какво е това нещо, с което те видях миналата вечер? Онова стъкленото?

— Предмет, който намерих на Пето авеню.

— О. Може ли да го видя?

Сестрата извади стъкления пръстен от чантата си. Скъпоценните камъни, уловени в стъклото, избухнаха в пламенните цветове на дъгата. Отраженията затанцуваха по стените на стаята и озариха нейното и лицето на Дойл Халанд. Свещеникът си пое дълбоко въздух, защото за първи път виждаше добре предмета. Очите му се ококориха, а цветовете сияеха в зениците му. Той се протегна, за да го докосне, но дръпна ръка в последната секунда.

— Какво е това?

— Просто стъкло и скъпоценни камъни, които са се разтопили заедно. Но… миналата вечер, точно преди да се появиш, това чудо… направи нещо невероятно, което не мога да обясня. — Сестрата му разказа за Хулия Кастильо и за това, че успяха да разберат езиците си, докато бяха свързани чрез стъкления пръстен. Халанд я слушаше изключително внимателно. — Бет каза, че това чудо е вълшебно. Не съм сигурна дали е така, но знам, че е много странно. Само като го погледна, и пулсът ми се ускорява. И начинът, по който сияе… Нямам представа какво е, но съм адски сигурна, че няма да го изхвърля.

— Корона — каза тихичко мъжът. — Чух Бет да казва, че може да е корона. Прилича на тиара, нали?

— Предполагам, че си прав. Макар да не прилича особено на тиарите на витрината на „Тифани“. Имам предвид… че това чудо е криво и изглежда странно. Помня, че исках да се откажа от всичко. Исках да умра. След това го намерих и то ме накара да се замисля за… Не знам, предполагам, че е глупаво.

— Слушам те — прикани я Халанд.

— Накара ме да се замисля за пясък — продължи Сестрата. — Пясъкът е най-безполезното нещо на света, но виж в какво може да се превърне, когато попадне в правилните ръце. — Тя прокара пръсти по кадифената повърхност на стъклото. — Дори най-безполезното нещо на света може да бъде красиво. Просто е необходимо да използваш правилните щрихи. Докато гледах това красиво чудо и го държах в ръцете си, то ме накара да мисля, че и аз не съм чак толкова безполезна. Накара ме да искам да стана от задника си и да живея. Преди бях луда, но след като намерих това нещо… Вече не съм луда. Може би част от мен продължава да е, не знам, но искам да вярвам, че не всичката красота на света е мъртва. Искам да повярвам, че красотата може да бъде спасена.

— Не видях много красота през изминалите няколко дни — заяви Халанд. — Освен това чудо. Права си. То е един много, много красив боклук. — Той се усмихна вяло. — Или корона. Или каквото вярваш, че е.

Сестрата кимна и надникна в дълбините на стъкления пръстен. Нишките от благородни метали под стъклото проблясваха като искри. Пулсирането на един голям и тъмнокафяв топаз привлече вниманието й. Усещаше погледа на Дойл Халанд върху себе си, чуваше пукането на огъня и бруленето на вятъра отвън, но кафявият топаз и хипнотичният му ритъм — толкова нежен и постоянен — изпълни зрението й. „О — помисли си тя, — какво си ти? Какво си ти? Какво…“

Клошарката примига.

Вече не държеше стъкления пръстен.

И вече не седеше пред огъня в къщата в Ню Джърси. Около нея духаше вятър и тя усети сухата и изгоряла земя, и… още нещо. Какво ли беше?

Да. Разбра какво е. Миризмата на изгоряла царевица.

Сестрата се намираше на огромна равна нива, а небето над нея беше виеща се маса от мръсносиви облаци, през които се гмуркаха електриковосини светкавици. Около нея имаше хиляди овъглени царевични стъбла… и единствената отличителна черта в тази ужасна пустош беше една огромна могила на стотина метра от нея, която приличаше на гроб.

„Сънувам — помисли си клошарката. — В момента се намирам в Ню Джърси. Това е съновидение — просто картина в главата ми, нищо друго. Мога да се събудя по всяко време и отново ще се озова в Ню Джърси.“

Сестрата погледна странната могила и се зачуди докъде стигаха границите на този сън. „Ако направя крачка напред — помисли си тя, — дали цялото това нещо ще се разпадне като снимачна площадка на филм?“ Реши да провери и направи една-единствена крачка. Съновидението остана непокътнато. „Ако това е сън, то тогава вървя в съня си на много далечно от Ню Джърси място, защото мога да усетя вятъра в лицето си!“

Сестрата стъпваше върху сухата земя и царевичните стъбла към могилата; под краката й не се вдигаше прах. Имаше чувството, че се носи над нивата като призрак, а не върви, макар да беше наясно, че краката й се движеха. Наближи малкото възвишение и установи, че всъщност представлява смесица от натрупана пръст, хиляди изгорели царевични стъбла, парчета дърво и циментови тухли. Наблизо се мъдреше смачкано метално туловище, което някога беше кола, а друго такова почиваше на около петнадесет метра от първото. Навсякъде бяха разпръснати още отломки от метал, дърво и какво ли не: това там приличаше на пистолета на бензиноколонка, а онова на изгорелия капак на куфар. Парцали от дрехи — малки дрехи — лежаха наоколо. Сестрата тръгна — сънебродя, помисли си тя — покрай част от колелото на каруца, което беше заровено наполовина в пръстта, както и покрай останка от табела, на която все още едва се различаваха буквите: П… О… У.

Клошарката спря на около двадесет метра от подобната на гроб могила. „Странно е да сънувам нещо подобно — помисли си тя. — Можеше да е голяма сочна пържола и сладоледена мелба.“

Огледа се във всички посоки, но не видя нищо друго освен опустошение.

Не, не беше така. Нещо на земята привлече погледа й — някаква малка фигурка — и тя тръгна в съня си към нея.

Това беше кукла, осъзна Сестрата, когато наближи предмета. Кукла с малко синя козина, останала по тялото й, и две пластмасови очи с малки черни зеници, които знаеше, че ще се заклатят, ако я вдигне. Тя застана над играчката, която й беше позната отнякъде, и я накара да се сети за собствената си мъртва дъщеря, кацнала пред телевизора. Гледаше повторения на един стар детски сериал на име „Улица Сезам“, който беше от любимите й.

Сестрата помнеше как детето весело посочваше към екрана и викаше:

— Бисквитииии!

Бисквитеното чудовище. Да. Точно то лежеше в краката й.

Имаше нещо в тази кукла, която беше захвърлена в опустошената нива, което предизвика ужасна тъга в сърцето й. Къде беше детето, на което принадлежеше тази играчка? Дали беше отнесено от вятъра? Или беше заровено и почиваше под земята?

Сестрата се наведе, за да вдигне Бисквитеното чудовище.

И ръцете й минаха направо през него… сякаш всичко наоколо или самата тя бяха направени от дим.

„Това е сън. Това не е истинско! Това е мираж в главата ми и аз вървя през него!“

Клошарката отстъпи от куклата. Най-добре да си останеше там, в случай че детето, което я беше изгубила, един ден се върнеше по този път.

Тя стисна силно очи. „Искам да се върна обратно — помисли си. — Искам да се върна, където бях, искам да се махна надалеч оттук. Много надалеч. Много, много…“

— … си мислиш?

Сестрата се стресна от гласа, който като че ли шепнеше право в ухото й. Погледна встрани. Лицето на Дойл Халанд беше надвиснало над нея, уловено между светлината на огъня и отраженията на скъпоценните камъни.

— Какво?

— Попитах какво си мислиш. Къде се отнесе?

„Къде наистина“, помисли си тя.

— Надалеч оттук — отговори. Всичко си беше както преди. Видението си беше отишло, но като че ли все още можеше да помирише изгорялата царевица и да усети вятъра в лицето си.

Цигарата догаряше между пръстите й. Дръпна си за последно и я хвърли в камината. Прибра стъкления пръстен обратно в чантата си и я притисна до тялото си. В главата си все още виждаше могилата от пръст, колелото от каруца, смазаните останки от автомобили и синьото Бисквитено чудовище.

„Къде бях?“, запита се Сестрата… но не получи отговор.

— Накъде ще тръгнем на сутринта? — попита Халанд.

— На запад — отвърна тя. — Продължаваме на запад. Може би утре сутринта ще успеем да намерим кола с ключ в запалването. Възможно е да срещнем други хора. Не мисля, че ще ни се наложи да се тревожим за храната известно време. Можем да събираме достатъчно по пътя си. Бездруго никога не съм била особено придирчива към онова, което ям. — Водата обаче щеше да е проблем. Мивките в кухнята и банята бяха пресъхнали и Сестрата осъзна, че ударните вълни бяха повредили водопроводите навсякъде.

— Наистина ли смяташ, че някъде другаде ще е по-добре? — Халанд повдигна опърлените си вежди. — Вятърът ще разнесе радиацията из цялата страна. Ако взривът, пожарите и радиацията не довършат хората, ще го сторят гладът, жаждата и студът. Според мен няма къде да се отиде, не е ли така?

Клошарката се загледа в огъня.

— Както вече казах — отвърна най-накрая тя, — никой не е длъжен да идва с мен, ако не желае. Сега смятам да поспя малко. Лека нощ. — Пропълзя при другите, които се бяха свили под килимите, и се напъха между Арти и Бет. Опита се да намери съня, докато вятърът виеше пред стените отвън.

Дойл Халанд внимателно докосна металното парче в крака си. Седеше леко приведен напред, а погледът му беше насочен към Сестрата и чантата, която стискаше в ръцете си. Накрая изсумтя замислено, изпуши цигарата си до филтъра и я хвърли в камината. Разположи се в ъгъла с лице към клошарката и останалите и се взира в тях около пет минути. Очите му проблясваха в тъмното, докато не отпусна гръб и не заспа прав.