Робърт Маккамън
Лебедова песен (46)

46

Физкултурният салон на гимназията на Хоумуд беше превърнат в болница и хората от Червения кръст и военните бяха свързали към него генератори, които да осигуряват електричество. Един изтощен лекар от Червения кръст на име Айкелбаум поведе Сестрата и Пол Торсън през лабиринт от лежащи на легла и матраци хора. Клошарката стискаше здраво мешката си. Не се беше отделяла на повече от метър от нея през трите дни, откакто часовите бяха чули изстрелите им. Топлата храна от царевица и ориз и димящото кафе й се бяха сторили като гурме специалитет.

Бяха я отвели в една кабинка в сграда, на която пишеше „ПРИСТИГАЩИ“. Там я бяха съблекли и една сестра в бяла престилка и маска на лицето я беше проверила с гайгеров брояч. Клетата жена беше отскочила цял метър назад, когато стрелката на брояча отиде почти до края на скалата. Сестрата беше изтъркана с някаква бяла зърнеста пудра, но броячът продължи да кудкудяка като кокошка в голяма жега. Изтъркаха я още пет-шест пъти, докато стойностите не се снижиха до приемливи нива. След всичко това медицинската сестра й каза, че трябва да се отърват от мешката й и посегна към нея, за да я вземе, но Сестрата я стисна здраво за врата и я попита дали животът й е мил.

Двамата лекари от Червения кръст и двама армейски офицери, които щяха да приличат на бойскаути, ако не бяха изгарянията по лицата им, не успяха да й отнемат мешката и накрая доктор Айкелбаум вдигна ръце и изкрещя:

— Просто изтъркайте добре проклетото нещо!

Мешката беше изтъркана няколко пъти и пудрата щедро се беше разпространила в съдържанието й.

— Дръж проклетата чанта затворена, госпожа! — каза й ядосан Айкелбаум. Едната страна на лицето му беше покрита със сини изгаряния и беше изгубил зрението в едното си око. — Ако те видя да я отваряш дори веднъж, отива в пещта!

На Сестрата и Пол Торсън им бяха дадени широки бели комбинезони. Повечето от хората тук ги носеха заедно с гумени ботуши. Доктор Айкелбаум ги информира, че всичкото „антирадиационно облекло“ е било раздадено преди няколко дни.

Лекарят беше нанесъл подобно на вазелин мазило върху изгарянията на лицето й и беше разгледал внимателно втвърденото петно кожа точно под брадичката й, което приличаше на струпей, заобиколен от четири малки, подобни на брадавици пъпки. Той намери още две брадавици на челюстта под лявото й ухо и седма на клепача на лявото й око. Каза й, че близо шестдесет и пет процента от оцелелите имат такива образувания — най-вероятно било рак на кожата, но не можел да направи нищо по въпроса. Срязването им със скалпел, обясни й лекарят, само ги карало да израстват отново, при това ставали по-големи… и й показа гневния черен белег на върха на собствената си брадичка. Най-странното нещо в тези образувания било, продължи той, че се появявали само на или около лицевата зона. Не бил виждал такива под врата, по ръцете, краката или друга област на кожата, изложена на радиацията.

Временната болница беше пълна с жертви на изгаряния, с хора с радиационна болест и такива, изпаднали в шок и отчаяние. Айкелбаум й обясни, че най-лошите случаи ги държали в училищната зала и нивото на смъртност при тях бил деветдесет и девет процента. Самоубийството също било основен проблем. С всеки изминал ден хората осъзнавали все по-добре мащаба на бедствието и бройката на намерените обесени на дървета се увеличавал.

Предния ден Сестрата отиде в обществената библиотека на Хоумуд, но намери сградата празна, повечето от книгите ги нямаше, защото бяха използвани за гориво за огньовете, които поддържаха хората живи. Рафтовете бяха изпочупени, масите и столовете също. Клошарката тръгна по една от малкото пътеки, където все още имаше книги по лавиците и пред нея се появи облечена в антирадиационен костюм жена, която се беше качила на една стълба и се беше обесила на абажура.

В крайна сметка намери онова, което търсеше, насред купчина енциклопедии, американски исторически книги, фермерски алманаси и други книги, които бяха пощадени от пламъците. И в него провери каквото я интересуваше.

— Ето го и него — каза доктор Айкелбаум и си проправи път през последните легла, докато не стигна до това на Арти Уиско. Продавачът на обувки се беше облегнал на възглавницата си. Между неговото и съседното легло вляво имаше малка масичка, на която играеше покер със съседа си — млад чернокож мъж, чието лице беше покрито с бели триъгълни изгаряния, които бяха толкова еднакви, сякаш някой ги беше нанесъл с печат върху кожата му.

— Здрасти! — каза Арти и се ухили на Сестрата и Пол. — Фул хаус! — Той откри картите си.

— Маааамка му! Мамиш, човече! — оплака се чернокожият мъж, но въпреки това отдели няколко клечки за зъби от купчинката пред него.

— Я скивайте тук! — Арти отметна одеялото и им показа дебелия лейкопласт, който кръстосваше ребрата му. — Робота иска да играем на морски шах на корема ми!

— Робота? — попита Сестрата и чернокожият младеж вдигна пръст, за да докосне въображаемата си шапка.

— Как си днес? — попита лекарят. — Сестрата взе ли ти урина?

— Чи кък! — отвърна Робота и зарева подигравателно. — Малкият глупак има пишка, дет виси чак до Фили!

— Тук уединението не е на почит — обясни Арти, като се опита да запази достойнството си пред Сестрата. — Вземат ти пробата пред очите на Бог и на всички останали.

— Некои от женките наоколо видяха с кво разполагаш, глупако, и напрао ще се молат на колене, казвам ти!

— О, Господи! — сви се засрамен продавачът на обувки. — Ще млъкнеш ли?

— Изглеждаш много по-добре — каза Сестрата. Кожата му вече не беше сивкава и с болен вид, и макар лицето му да беше цялото в превръзки и в ярки алени изгаряния — келоиди, както ги нарече доктор Айкелбаум — според нея бузите му имаха здрав вид.

— О, да, ставам все по-красив! Един ден ще се погледна в огледалото и ще видя Кари Грант в него!

— Тука нема огледала, глупако — напомни му Робота. — Всичките се счупиха.

— Арти реагира много добре на пеницилина, който му вливаме. Благодаря на Бога, че разполагаме с него, иначе повечето от хората тук щяха да са мъртви от инфекции — обясни доктор Айкелбаум. — Все още има да извърви дълъг път, докато излезе от гората, но мисля, че ще се оправи.

— Какво ще кажеш за хлапето Бюканън? И за Мона Рамзи? — попита Пол.

— Трябва да проверя списъка, но не мисля, че някой от двамата е в критично състояние. — Лекарят огледа физкултурния салон и поклати глава. — Толкова са много, че не мога да ги запомня. — Отново погледна Пол. — Ако имахме ваксини, щях да имунизирам всички ви против бяс… но нямаме, така че не мога да го направя. Просто се молете никой от онези вълци да не е бил болен от бяс, приятели.

— Хей, док? — повика го Арти. — Кога мислиш, че ще мога да се махна оттук?

— Трябва да полежиш още поне четири-пет дни. Защо? Планираш ли да ходиш някъде?

— Аха — отвърна той, без да се замисли. — В Детройт.

Лекарят килна глава на една страна, за да погледне Арти Уиско със здравото си око.

— Детройт — повтори той. — Чух, че е бил един от първите ударени градове. Съжалявам, но не мисля, че още съществува.

— Може и така да е, но смятам да отида. Там са домът и съпругата ми. Боже, та аз израснах в Детройт! Независимо дали е бил ударен, или не, трябва да се върна и да видя какво е останало.

— Сигур е същото като във Фили — отвърна тихичко Робота. — Човече, тухличка няма здрава там.

— Трябва да се прибера у дома — настоя Арти с непоколебим тон. — Там е съпругата ми. — Той погледна Сестрата. — Видях я, да знаеш. Видях я в стъкления пръстен и тя отново беше тийнейджърка. Може би това означава нещо… Може би трябва да имам вяра, за да продължа да я търся. Може би ще я намеря… а може и да не успея, но трябва да отида в Детройт. Ще дойдеш с мен, нали?

Сестрата се замисли. След миг се усмихна едва и отговори:

— Не, Арти. Не мога. Трябва да отида някъде другаде. — Продавачът на обувки се намръщи.

— Къде?

— Аз също видях нещо в стъкления пръстен и трябва да разбера какво означава. Налага се, точно както на теб ти се налага да отидеш в Детройт.

— По дяволите, нямам представа за какво говорите — намеси се доктор Айкелбаум, — но къде си мислиш, че отиваш?

— В Канзас. — Сестрата видя как единственото виждащо око на лекаря примига. — В град на име Матисън. Можеш да го намериш в пътния атлас на „Гранд Макнали“. — Тя не се беше подчинила на заповедта на лекаря и беше отворила мешката си достатъчно дълго, за да прибере в нея пътния атлас. Сложи го точно до покрития с пудра стъклен пръстен.

— Знаеш ли колко е далеч Канзас? Как смяташ да стигнеш дотам? Пеша ли?

— Точно така.

— Струва ми се, че не разбираш добре ситуацията — отвърна спокойно лекарят. Сестрата разпозна тона му: по този начин санитарите говореха с лудите жени в лудниците. — Първата вълна от ядрени ракети удари всички големи градове в страната — обясни той. — Втората покоси военновъздушните и военноморските бази. Третата отнесе малките градове и селската индустрия. Накрая четвъртата вълна удари всяко проклето нещо, което все още не беше изгоряло. Доколкото разбрах, в радиус от осемдесет километра на изток и на запад оттук има само пустош. Нищо друго освен руини, мъртъвци и хора, на които им се иска да са мъртви. А ти смяташ да вървиш до Канзас? Да бе. Радиацията ще те убие, преди да извървиш сто километра.

— Преживях взрива в Манхатън. Арти също. Как така радиацията още не ни е убила?

— Очевидно някои хора са по-издръжливи от други. Щастлива случайност. Но това не означава, че можете да продължите да поемате радиация.

— Докторе, ако щях да умирам от радиацията, вече да съм изгнила. А и така или иначе въздухът също е изпълнен с тази гадост… знаеш го по-добре от мен! Тя е навсякъде!

— Вятърът я носи, така е — призна Айкелбаум. — Но ти смяташ да минеш през най-заразената зона! Виж, не знам какви са причините ти да искаш да го направиш…

— Така е, не знаеш — отвърна Сестрата. — И няма да ги разбереш. Така че си спести усилията, смятам да си почина малко и след това си тръгвам.

Доктор Айкелбаум смяташе отново да се възпротиви, но видя решителността в погледа й и разбра, че няма нужда да го прави. Въпреки това обичаше винаги той да е човекът, който изрича последната дума:

— Ти си луда. — След това се обърна и си тръгна, защото имаше по-важни неща за правене от опитите си да предпази поредната откачалка от извършването на самоубийство.

— Канзас — каза тихичко Арти Уиско. — Има много път дотам.

— Аха. Ще ми трябват хубави обувки.

Изведнъж очите на Арти се навлажниха. Той се пресегна, сграбчи ръката на Сестрата и я допря до бузата си.

— Бог да те благослови. О… Бог да те благослови.

Тя се наведе, прегърна го и го целуна по бузата. Усети влагата на една сълза и собственото й сърце се сви за него.

— Ти си най-добрата жена, която познавам — каза Арти. — Имам предвид след съпругата ми.

Сестрата го целуна и се изправи с влажни очи. В този момент осъзна, че през оставащите й години ще мисли много за него и ще изрича молитви за благоденствието му.

— Върви в Детройт — каза му тя. — Намери я. Чуваш ли ме?

— Да. Чувам те. — Арти кимна. Очите му светеха като чисто нови пенита.

Клошарката се обърна и Пол Торсън я последва. Чуха Робота да казва зад гърба им:

— Човече, имах чичка в Детройт. Та си мислех за…

Сестрата си проправи път през временната болница и излезе през вратите. Спря се и се загледа във футболното игрище, което беше покрито с тенти, леки коли и камиони. Небето беше мрачносиво и натежало от облаци. Вдясно, пред гимназията и под дълъг червен балдахин, имаше голямо информационно табло, на което хората закачаха съобщения и въпроси. Таблото винаги беше претъпкано. Предния ден беше отишла до него и беше прочела написаните на листчета хартия молби: „Търся дъщеря си, Беки Ролинс, на четиринадесет години. Изгубена в района на Шенандоа на 17 юли…“, „Моля всеки, който разполага с информация за семейство Дибатиста от Скрантън, да остави…“, „Търся преподобния Боудън от Първа презвитерианска църква на Хейзълтън. Имам спешна нужда от услугите му“…

Сестрата отиде до оградата на футболното игрище, остави мешката на земята до себе си и вкара ръката си в нея. Зад гърба й се разнесе воят на някаква жена пред информационното табло и тя потръпна. „О, Господи — помисли си, — какво направихме?“

— Канзас, а? За какво, по дяволите, искаш да ходиш там?

Пол Торсън се беше облегнал на оградата до нея. На счупения му нос беше поставена шина.

— Канзас — настоя той. — Какво има там?

— Град на име Матисън. Видях го в стъкления пръстен, след което го намерих в пътния атлас. Точно там смятам да отида.

— Да, но защо? — Пол вдигна яката на износеното си кожено яке, за да се предпази от студа. Той също като Сестрата се бори със зъби и нокти за него и го носеше над чистия бял комбинезон.

— Защото… — Тя млъкна, но бързо реши да му сподели какво си мислеше, откакто намери пътния атлас. — Защото имам чувството, че съм водена към нещо… или някого. Смятам, че нещата, които виждам в стъкления пръстен, са истински. Сънеброденето ме отведе на съществуващи места. Не знам защо или как. Може би е като… не знам, антена или нещо подобно. Като радар или ключ за врата, която дори не съм знаела, че съществува. Мисля, че съм призована поради някаква причина и трябва да разбера каква е тя.

— Сега говориш като жената, която видяла чудовище с местещи се очи.

— Не очаквам от теб да ме разбереш. Не очаквам също да ти пука и не съм те молила. Какво правиш тук при мен между другото? Не ти ли осигуриха тента?

— Да, направиха го. В нея сме с още трима мъже. Единият от тях плаче през цялото време, а другият не може да спре да говори за бейзбол. Мразя бейзбол.

— Какво не мразиш, господин Торсън?

Пол сви рамене и се огледа. Видя двама старци — мъж и жена с осеяни с келоиди лица, — които се подкрепяха един друг, докато се отдалечаваха от информационното табло.

— Не мразя да стоя сам — отговори най-накрая той. — Не мразя да разчитам само на себе си. И не мразя себе си — макар понякога да не се харесвам особено. Не мразя да пия. Това е в общи линии.

— Браво на теб. Е, искам да ти благодаря, че ми спаси живота и този на Арти. Погрижи се добре за нас и наистина го оценявам. Така че… — Сестрата протегна ръка.

Пол не я прие.

— Разполагаш ли с нещо, което да си струва? — попита я той.

— А?

— Имаш ли нещо ценно? Нещо, което може да се размени?

— Да се размени за какво?

Пол кимна към паркираните на игрището автомобили. Сестрата забеляза, че гледа към един стар армейски джип със закърпен сгъваем покрив в камуфлажни цветове.

— Имаш ли нещо в тази мешка, което можеш да размениш за джип?

— Не, нямам… — И тогава си спомни, че дълбоко в багажа й бяха парчетата стъкло с вградени в тях скъпоценни камъни, които беше намерила заедно с пръстена в руините на магазина за изделия от стъкло „Стюбен“ и „Тифани“. Беше ги прехвърлила от чантата „Гучи“ и ги беше забравила.

— Ще ти трябва транспорт — каза Пол. — Не можеш да вървиш от тук до Канзас. А и какво смяташ да правиш с бензина, храната и водата? Ще се нуждаеш от оръжие, кибрит, добро фенерче и топли дрехи. Както вече ти казах, госпожа, светът сега е като смесица от град Додж и Дантевия ад.

— Може би наистина е така. Но какво ти пука на теб?

— Не ми пука. Просто се опитвам да те подготвя, нищо повече.

— Мога да се грижа за себе си.

— Да, обзалагам се, че е така. Обзалагам се, че си била кучката на бала.

— Хей! — провикна се някой. — Хей, търсих те, госпожа!

Към тях вървеше високият мъж с дебелото палто и шапката на бира „Строх“, който беше на пост онази вечер и беше чул изстрелите.

— Търсих те — каза той, докато дъвчеше две дъвки. — Айкелбаум каза, че си някъде тук.

— Намери ме. Какво има?

— Ами, първия път, в който те видях, ми се стори позната. Но той ми каза, че ще носиш голяма кожена чанта, така че вероятно това ме заблуди.

— За какво говориш?

— Беше два или три дни преди да се появите вие. Един тип се появи на магистрала 80, сякаш беше излязъл да си направи неделната разходка. Возеше се на един от онези френски състезателни велосипеди с ниските дръжки. О, помня го добре, защото двамата със стария Боби Коутс бяхме на пост в камбанарията на църквата и Боби ме удари по ръката и ми каза: „Клив, я скивай тая тъпотия!“. Какво да правя, погледнах и видях, но въпреки това не можах да повярвам!

— Говори на разбираем език, приятелю! — сопна се Пол. — Какво видя?

— О, беше човек. Караше си велосипеда по магистрала 80. Но най-странното бяха тридесетте-четиридесетте вълка, които го следваха почти по петите. Този просто си парадираше наоколо. Точно преди да изкачи върха на възвишението, слезе от колелото и се обърна… а вълците се свиха и наведоха глави, все едно се бяха изправили пред Бог. След това се разпръснаха и побягнаха, а този тип си забута велосипеда към върха. — Клив сви рамене и на тъповатото му лице се изписа недоумение. — Е, тогава излязохме, за да го пипнем. Голям тип. Едър. Не беше лесно да преценим на каква възраст е. Косата му беше бяла, но лицето младо. Както и да е, беше облечен в костюм с вратовръзка и сив шлифер. Не изглеждаше ранен или пострадал. Носеше двуцветни обувки. Спомням си това много добре. Двуцветни обувки. — Клив изсумтя, поклати глава и погледна Сестрата. — Попита за теб, госпожа. Попита дали сме виждали жена с голяма кожена чанта. Каза, че си му роднина и че трябва да те намери. Изглеждаше сериозно заинтересован и твърдо решен да те открие. Но двамата с Боби не знаехме нищо за теб, естествено, и този тип попита другите часови, но те също не знаеха. Казахме му, че ще го заведем в Хоумуд, където ще го нахраним, ще му дадем подслон и хората от Червения кръст ще го прегледат.

Сърцето на Сестрата беше забило силно. Изведнъж й стана много студено.

— Какво… се случи с него?

— О, продължи си по пътя. Благодари ни любезно и ни каза, че има още много километри пред него. Пожела ни всичко хубаво, качи се на велосипеда си и пое на запад.

— Откъде знаеш, че този тип е търсил нея? — попита Пол. — Може би е ставало въпрос за друга жена с кожена чанта?

— О, не — отговори Клив и се усмихна. — Той ни описа тази госпожа толкова добре, че видях лицето й направо в главата си. Като картина. Затова в началото си помислих, че ми изглеждаш позната, но едва тази сутрин събрах две и две. Просто защото не носиш кожена чанта и това ме заблуди. — Мъжът погледна Сестрата. — Познаваш ли го, госпожа?

— Да — отвърна тя. — О, да, познавам го. Той… каза ли ви името си?

— Холмарк. Дарил, Дал, Дейв… нещо подобно. Е, пое на запад. Нямам представа какво ще намери там. Много лошо, че двамата се разминахте така.

— Да. — Клошарката имаше чувството, че някой е стегнал ребрата й със стоманени скоби. — Много лошо.

Клив докосна шапката си и отиде да си върши работата. Сестрата имаше чувството, че ще припадне и се наложи да се подпре на оградата за опора.

— Кой е той? — попита Пол… но тонът му подсказваше, че се страхува да научи отговора.

— Трябва да отида в Канзас — заяви твърдо клошарката. — Трябва да последвам онова, което видях в стъкления пръстен. Той няма да се откаже да ме търси, защото също го желае. Иска да го унищожи. Не мога да му позволя да го докопа… или никога няма да науча какво е трябвало да намеря. Или кого търся.

— Ще ти трябва оръжие. — Пол беше изплашен както от историята на Клив, така и от ужаса в очите на спътницата си. Никое човешко същество не можеше да се измъкне на толкова много вълци без драскотина, помисли си той. И то на френски състезателен велосипед? Възможно ли беше всичко, което Сестрата му беше разказала, да е истина? — Наистина голямо оръжие — добави накрая.

— Няма чак толкова големи. — Тя вдигна мешката си от земята и тръгна нагоре по хълма към тентата, в която беше разпределена.

Пол остана на мястото си и известно време я гледа как се отдалечава. „Мамка му! — помисли си той. — Какво става тук?“ Тази жена имаше невероятен кураж, но щеше да бъде погубена на магистрала 80! Според него шансовете й да стигне до Канзас сама бяха също толкова големи, колкото християнин с кадилак да стигне до рая. Пол огледа стотиците тенти на гористия хълм, малките лагерни огньове и запалените газени лампи, които изпълваха Хоумуд, и потрепери.

В този проклет град имаше прекалено много хора. Нямаше да издържи да живее в тента с още трима. Накъдето и да се обърнеше, имаше още хора. Бяха плъзнали навсякъде и му беше пределно ясно, че ако не хване скоро пътя нанякъде, ще полудее. „Защо да не отида в Канзас? — запита се той. — Защо не?“

„Защото — отговори си сам — никога няма да стигнем дотам.“

„Е, и? Да не смяташ да живееш вечно?“

„Не мога да я пусна да отиде сама — каза си Пол. — Господи, просто не мога.“

— Хей! — провикна се той след Сестрата, но тя продължи да върви, без дори да погледне назад. — Хей, може би ще ти помогна да си намериш джип! Но това е всичко! Не очаквай да направя нещо повече!

Клошарката продължи да върви, обременена от собствените си мисли.

— Добре де, ще ти помогна също да намериш храна и вода! — продължи да вика Пол. — Но ще се оправяш сама с оръжията и бензина!

„Стъпка по стъпка — мислеше си Сестрата. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала. О, Господи, очаква ме толкова дълъг път.“

— Добре де, мътните го взели! Ще ти помогна!

Тя най-накрая го чу и се обърна към него.

— Какво каза?

— Казах, че ще ти помогна! — Пол сви рамене и тръгна към нея. — Мога да добавя още един блат към лайняната торта, нали?

— Да — отвърна Сестрата и в ъгълчетата на устата й заигра усмивка. — Определено можеш.

Падна мрак и над Хоумуд заваля леден дъжд. Вълците завиха в гората, вятърът продължи да разнася радиацията над земята, а светът се устреми към новия ден.