Робърт Маккамън
Лебедова песен (62)

62

Небето над главите на двете фигури потъмняваше. Те с мъка вървяха през гора от мъртви борове, в която вятърът беше изваял от преспите бариери, достигащи метър и половина височина.

Сестрата постоянно поглеждаше компаса от пакета с пуканки „Кракърджак“ и вървеше на югозапад. Пол я следваше на няколко крачки разстояние, носеше мешката през рамо и се оглеждаше встрани и отзад за диви животни. Знаеше, че ги следят още откакто напуснаха пещерата. Беше ги зърнал само за миг и не можеше да прецени какви бяха или колко на брой, но подушваше миризмата на зверовете. В облечената си с ръкавица дясна ръка държеше своя .357-калибров с палеца на предпазителя.

Сестрата знаеше, че им остава по-малко от час светлина. Пътуваха вече почти пет часа, поне според часовника, който Робин й даде. Нямаше представа колко километри бяха минали, но вървенето беше премазващо и вече чувстваше краката си като две твърди колчета. Преодоляването на скали и преспи не беше никак лесно и цялата беше плувнала в пот. Хрускането на заледените й дрехи й напомни за зърнена закуска „Райс Криспис“ — хрус-хрус-хрус! Спомни си, че дъщеря й много харесваше „Райс Криспис“: „Накарай ги да говорят, мамо!“.

Сестрата прогони призраците от миналото. Не бяха видели никакви признаци на живот освен създанията, които ги дебнеха и наблюдаваха гладно в сгъстяващия се сумрак. Когато паднеше мракът, зверовете щяха да станат по-дръзки…

„Стъпка по стъпка — каза си тя. — Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“ Повтаряше си тези думи отново и отново, докато краката й продължаваха да я водят напред като някаква машина. Клошарката държеше чантата си до себе си, като я беше стиснала здраво с лявата си ръка. Така усещаше очертанията на стъкления пръстен през кожата и получаваше сила от него, сякаш той беше второто и сърце.

„Суон — помисли си тя. — Коя си ти? Откъде се появи? И защо съм водена към теб?“ Ако наистина ставаше въпрос за момиче на име Суон, до което я беше довело сънеброденето, то нямаше представа какво щеше да й каже. „Здравей — изрепетира наум Сестрата, — ти не ме познаваш, но прекосих половината страна, за да те намеря. Много се надявам да си струваш, защото, Господи, иска ми се да полегна и да си почина!“

Ами ако нямаше момиче на име Суон в Мерис Рест? Ами ако Робин грешеше? Ами ако момичето само минаваше през градчето и вече си беше отишла по времето, по което отидеха там?

Искаше й се да ускори крачка, но краката й не го позволяваха. „Стъпка по стъпка. Вървиш ли стъпка по стъпка, ще стигнеш до мястото, за което си тръгнала.“

Един писък в гората вляво от нея направо й изкара ангелите. Сестрата се обърна, за да посрещне звука, който от писък се превърна в пронизителния вой на някакъв звяр, а след това и в неприятно хилене като онези, които издаваха хиените. Стори й се, че видя чифт алчни очи в мрачината, които проблеснаха злобно, преди да се скрият отново.

— Няма да е още дълго светло — каза Пол. — Трябва да си намерим място, на което да пренощуваме.

Сестрата погледна на югозапад. Не видя нищо друго освен измъчен пейзаж от мъртви борове, скали и преспи. Поредният студен ден в ада. Където и да се намираше Мерис Рест, нямаше да стигнат до него днес. Тя кимна и двамата потърсиха убежище.

Най-доброто, което успяха да намерят, беше една ниша в кухината на няколко големи остри камъка. Избутаха снега, за да разкрият земята и издигнаха еднометрова снежна стена около тях. След това събраха мъртви клони, за да запалят огън. От гората около тях заехтяха пронизителни писъци, докато зверовете се събираха като лордове на тържествена маса.

Пол и Сестрата направиха малък огън от клони и го оградиха с камъни. Пол капна малко бензин на дървото. Първата клечка, която остърга в един камък, се запали, изсъска и изгасна. Останаха им само две. Мракът бързо се сгъстяваше.

— Ами сега — каза изнервен Пол и плъзна втората клечка на камъка, върху който беше коленичил. Другата му ръка беше готова да направи завет на пламъка.

Клечката се запали, изсъска и почти изгасна. Той бързо приближи слабия пламък към една пръчка в купчината и се наведе над нея като дивак, който се моли пред олтара на огнения дух.

— Разпали се, малко копеле — прошепна между стиснатите си зъби мъжът. — Хайде де! Разпали се!

Пламъкът почти беше изгаснал и представляваше само слаб проблясък, който танцуваше в мрака.

В следващия миг се чу пук!, когато няколкото капки бензин пламнаха и пламъкът се изви около пръчката като котешки език. Огънят се разпали, изпука и нарасна. Пол добави още малко бензин.

Появи се един огнен език, който подскочи нагоре и огънят се разпространи от клон на клон. Само след минута вече разполагаха с топлина и светлина и изпънаха замръзналите си ръце напред, за да ги стоплят.

— Ще стигнем на сутринта — каза Пол, докато си поделяха сушеното катеричо месо. То имаше вкус на варена кожа. — Обзалагам се, че имаме не повече от километър и половина.

— Може би. — Сестрата отвори капака на консервата с печен боб с ножа за всякакви цели и загреба малко с пръста си. Ястието беше мазно и имаше металически вкус, но иначе изглеждаше добро. Подаде консервата на Пол. — Надявам се компасът на хлапето да работи. Иначе може да се въртим в кръг.

Пол вече беше обмислил тази вероятност, но само вдигна рамене и лапна малко боб. Ако компасът не беше верен дори само с едно деление, може би вече бяха пропуснали Мерис Рест.

— Все още не сме минали десет километра — каза той, макар да не беше особено сигурен за това. — Утре ще разберем дали има някакъв проблем с компаса.

— Да. Утре.

Сестрата пое първата смяна, а Пол заспа до огъня. Тя беше опряла гръб в един от камъните — от едната й страна беше магнумът, а от другата пушката.

Лицето й се гърчеше от болка под твърдата обвивка на Маската на Йов. Скулите и челюстта й туптяха. Изгарящата болка обикновено минаваше за няколко минути, но този път се усили дотолкова, че се наложи да наведе глава и да потисне един стон. За пореден път — седми или осми през последните няколко седмици — изпита остри и раздиращи кожата й размествания под Маската на Йов, чак до костите на лицето й. Единственото, което можеше да направи, беше да стисне зъби и да изтърпи болката, докато премине. Когато всичко свърши, се разтрепери въпреки огъня.

Този път пристъпът беше много лош, помисли си Сестрата. Болката ставаше все по-силна. Клошарката вдигна ръка и прокара пръсти през Маската на Йов. Възлестата повърхност беше студена като лед по склоновете на спящ вулкан, но под нея кожата й беше гореща и разранена. Скалпът я сърбеше до лудост и я накара да пъхне ръка под качулката на шубата си, за да докосне масата от образувания, която беше покрила главата й и продължаваше надолу по врата. Копнееше да навре пръсти под тази кора и да чеше кожата си до кръв.

„Дори да си сложа перука върху плешивата глава — помисли си Сестрата, — пак ще приличам на възпитаничка от училището за изроди!“ Успя да се задържи още няколко секунди върху тънкото въже между сълзите и смеха, но накрая смехът спечели.

Пол се изправи.

— Мой ред ли е да пазя?

— Не. Имаш още два часа.

Той кимна, легна отново и почти веднага заспа.

Сестрата продължи да опипва Маската на Йов. „Май кожата ми е пламнала там долу… или поне онова, което е останало от нея“, помисли си тя. Понякога, когато болката беше много силна и имаше чувството, че кожата й под обвивката е на път да се свари, можеше да се закълне, че костите й се местят като основите на нестабилна къща. Сякаш лицето й се променяше.

Забеляза движение вдясно и отново се завърна към основната си цел да оцелее. Някакво създание издаде дълбок гърлен лай някъде в далечината и друг звяр отговори с подобен на бебешки плач звук. Сестрата сложи пушката в скута си и погледна към небето. Там горе нямаше нищо друго освен мрак и ниско увиснали облаци като някакъв черен таван в клаустрофобичен кошмар. Не си спомняше кога за последно видя звезди — може би беше в някоя топла лятна вечер, докато живееше в кашон в Сентръл Парк. Или беше спряла да ги забелязва много преди облаците да ги скрият.

Липсваха й. Без тях небето беше мъртво. Човек нямаше към какво да се обърне, за да си пожелае нещо.

Сестрата протегна ръце към огъня и намести гърба си върху камъка. Това определено не беше хотелски апартамент, но поне болката в краката й започна да намалява. Едва сега осъзна колко е била изморена и се съмняваше дали щеше да успее да измине още петдесет метра. Пред огъня беше много приятно, в скута й лежеше пушката и с нея щеше да отнесе всичко, което се доближеше. Сложи ръка върху ученическата чанта и опипа очертанията на стъкления пръстен. „Утре — помисли си тя. — Утре ще стане ясно.“

Отпусна глава на камъка и се загледа в спящия Пол. „Почивай си. Заслужаваш го.“

Меката топлина на огъня я успокои. Гората беше тиха. И Сестрата затвори очи. „Само за минута — каза си тя. — Няма да стане нищо, ако си почина само…“

Изправи се мигновено. В огъня пред нея бяха останали само две въгленчета и студът се беше промъкнал през дрехите й. Пол се беше свил и още спеше. „О, Господи! — помисли си клошарката и я обзе паника. — Колко време съм спала?“ Цялата трепереше, а крайниците й бяха премръзнали. Изправи се, за да сложи още клони в огъня. Бяха останали само няколко малки и се наложи да коленичи, за да ги нареди върху въгленчетата. Усети бързо, котешко движение зад гърба си. Кожата на врата й настръхна.

В този миг с ужас осъзна, че двамата с Пол вече не бяха сами. Някакво създание се беше промъкнало зад нея и се готвеше да скочи отгоре й от големия камък, а тя беше оставила оръжията си на мястото, на което седеше. Пое си дълбоко въздух и реши да се обърне и да се хвърли към пушката. Взе я и се завъртя, за да стреля.

Фигурата, която седеше с кръстосани крака върху камъка, вдигна облечените си в ръкавици ръце в подигравателно отстъпление. На коленете му беше оставена пушка, а тялото му беше загърнато в добре познатото кафяво палто на кръпки, с качулката, която да му пази топло на главата.

— Надявам се да си се насладила на дрямката си — каза Робин Оукс.

— Какво има? — събуди се Пол и запримигва. — А?

— Млади момко — отвърна с дрезгав глас Сестрата, — за малко да те изпратя на много по-топло място от това. От колко време седиш там?

— От достатъчно дълго, за да се радваш, че нямам четири крака. Ако единият заспи, другият трябва да стои на пост, иначе и двамата сте мъртви. — Робин погледна Пол. — А докато ти се събудиш, вече ще си се превърнал в нечия пържола. Смятах, че двамата знаете какво правите.

— Добре сме си. — Сестрата махна пръста си от спусъка и остави оръжието настрани. Усещаше вътрешностите си като желе.

— Разбира се. — Младежът погледна през рамо и се провикна към гората: — Елате!

Три навлечени фигури се появиха измежду дърветата и се качиха на камъка при Робин. Всички момчета носеха пушки, а едното от тях дърпаше платнената чанта, която разбойниците бяха откраднали от Сестрата.

— Двамата не сте изминали кой знае колко, а? — обърна се Робин към клошарката.

— Мислех, че сме се справили доста добре! — заяви Пол, който се беше разсънил напълно. — Смятах, че ни остават още един-два километра.

Младежът изсумтя презрително.

— По-скоро ги пиши пет. Както и да е, когато тръгнахте, седнах в пещерата да помисля. Знаех, че ще си направите лагер някъде и вероятно ще прецакате и това. — Робин посочи камъните и стената от сняг. — Сами сте се затворили в капан. Когато огънят ви изгаснеше, създанията от гората щяха да ви нападнат от всички страни. Видяхме много от тях, но се движехме по посока на вятъра и ниско до земята и те не ни видяха.

— Благодаря за предупреждението — каза Сестрата.

— О, ние не дойдохме чак дотук, за да ви предупредим. Последвахме ви, за да не ви убият. — Робин слезе от камъка и останалите момчета последваха примера му. Наредиха се около огъня, за да стоплят ръцете и лицата си. — Не беше трудно. Оставили сте следа като от рало. Както и да е, забравихте нещо. — Младежът отвори другата мешка, бръкна в нея и извади втората туба с шльокавица, която Хю беше дал на Пол. — Ето. — Хвърли я на Сестрата. — Мисля, че е останало достатъчно за всички да пием по глътка.

Наистина имаше достатъчно и алкохолът сгря стомаха на клошарката. Робин изпрати трите момчета да застанат на пост около лагера.

— Номерът е да вдигаш много шум — каза младежът, когато хората му се отдалечиха. — Те не искат да застрелят нищо, защото кръвта ще подлуди останалите животни. — Той седна до огъня, дръпна качулката си и си свали ръкавиците. — Ако искаш да поспиш, Сестра, по-добре го направи сега. Ще се наложи да ги освободим от пост, когато стане светло.

— Кой те сложи начело?

— Аз. — Огънят хвърляше сенки върху лицето му и се отразяваше в светлата му брада. Дългата му коса, която все още беше пълна с пера и кости, го караше да прилича на дивашки принц. — Реших да ви помогна да стигнете до Мерис Рест.

— Защо? — попита Пол. Той се опасяваше от хлапето и му нямаше никакво доверие. — Каква ти е ползата?

— Може би ми се иска малко свеж въздух. Може би ми се пътува. — Погледът му се премести върху чантата на Сестрата. — Или пък нямам търпение да разбера дали ще намерите онези, които търсите. Както и да е, аз си плащам дълговете. Вие спасихте един от моите и съм ви задължен. Затова на сутринта ще ви отведа в Мерис Рест и тогава ще сме квит, става ли?

— Да — съгласи се Сестрата. — Благодаря ти.

— Освен това, ако вас ви убият, искам стъкления пръстен за себе си. Така или иначе на вас няма да ви трябва. — Робин се отпусна на камъка и затвори очи. — По-добре поспете, докато можете.

В гората се разнесе изстрел от пушка, последван от още два. Сестрата и Пол се спогледаха неловко, но младият разбойник си спеше спокойно и необезпокоявано. Изстрелите продължиха още около минута, последвани от гневните писъци на няколко животни… но те бързо затихваха. Пол взе тубата с шльокавица, за да изпие последните останали в нея капки, а Сестрата се излегна и се замисли за утрешния ден.