Робърт Маккамън
Лебедова песен (15)

15

Роланд Кронингер се беше свил на кривия под сред останките от столовата на Земен дом. Над воя и писъците се открояваше един неумолим вътрешен глас, който постоянно повтаряше: Кралския рицар… Кралския рицар… Кралския рицар никога не плаче.

Навсякъде беше мрак, разкъсван единствено от някой огнен език, който подскачаше от някогашната кухня. Слабата му светлина осветяваше паднали камъни, счупени маси и столове и премазани човешки тела. Тук-там някой се олюляваше в тъмнината като страдалец в каверните на ада, а под масивните скални отломки, отчупили се от тавана, помръдваха затиснати хора.

Първият трус разтресе всички и мнозина паднаха от столовете си. Осветлението изгасна, но бързо се включи аварийното. През това време Роланд вече беше на пода и цялата му зърнена закуска се беше изсипала върху тениската му. Майка му и баща му бяха паднали близо до него. В столовата имаше още около четиридесет души, които бяха дошли да закусят. Няколко от тях вече викаха за помощ, но повечето бяха замлъкнали заради шока. Майка му го погледна — от косата и лицето й се стичаше портокалов сок — и му каза:

— Следващата година ще отидем на плаж.

Роланд се засмя и баща му последва примера му. След малко и майка му се включи към тях и за един миг тримата се смееха. Накрая Фил съумя да каже:

— Благодаря на Бога, че не съм застраховал това място! Щеше да се наложи да съдя собствената си…

В следващия миг гласът му беше заглушен от чудовищен тътен и от пропукването на скала. Подът подскочи с такава сила, че запрати Роланд далеч от родителите му, където се блъсна в други хора и се изви по неестествен начин. От тавана западаха камъни и плочки и нещо силно го удари в главата. Сега, докато се изправяше до седнало положение със свити до брадичката колене, опипа челото си и усети лепкава кръв. Долната му устна беше цепната и също кървеше. Усещаше вътрешностите си натъртени, сякаш цялото му тяло беше изпънато като ластик и след това брутално пуснато. Нямаше представа колко време беше продължило земетресението или как се беше озовал в подобна поза, свит като бебе. Нито пък имаше идея къде са родителите му. Искаше му се да заплаче, а и в очите му вече напираха сълзи, но той беше Кралския рицар, а един кралски рицар никога не плачеше, това го имаше в ръководството на играта, беше едно от правилата, които беше написал относно какво трябваше да е правилното поведение на един воин: Кралския рицар никога не плаче — той разплаква другите.

Роланд осъзна, че е стиснал нещо в дясната си ръка. Отвори я. Бяха очилата му — лявото стъкло се беше пукнало, а дясното го нямаше. Спомни си, че ги свали, докато лежеше под масата, за да изчисти млякото от тях. Сложи си ги и се опита да стане, но му трябваше известно време, за да координира краката си. След като най-накрая успя, си удари главата в провисналия таван, който беше над два метра висок, преди да започнат трусовете. Сега трябваше да ходи приведен, за да избягва висящите кабели, тръби и скъсана арматура.

— Мамо! Татко! — провикна се Роланд, но не чу друг отговор, освен писъците на ранените. Той се затътри през останките, като постоянно викаше родителите си. Стъпи върху нещо, което издаде влажен звук. Погледна го и то му заприлича на огромна морска звезда, заклещена между два камъка. Тялото не приличаше на човешко, с изключение на това, че носеше окървавена парцалива риза.

Роланд прескочи още трупове — беше виждал такива на снимките във военните списания на баща си, но тези тук бяха различни. Тези тук бяха прекалено смазани и не можеше да различи дори пола им, ако не бяха парцалите, останали от облеклото им. Никой от тях обаче не беше майка му или баща му. Не, те бяха живи. Знаеше, че са, и продължи да ги търси. След малко едва не падна в една пропаст с назъбени краища, която беше разцепила столовата на две. Надникна в нея, но не видя дъно.

— Мамо! Татко! — провикна се към другата част на помещението, но отново не получи отговор.

Роланд не помръдна от ръба на пропастта. Цялото му тяло се тресеше. Една част от него беше вцепенена от ужас, но друга, по-голяма част, събираше сили и изплуваше на повърхността. Тази част също трепереше, но не от страх, а от чисто, хладно вълнение, което беше различно от всичко, което беше изпитвал досега. Заобиколен от смърт, той изпита силата на живота, която туптеше във вените му и го замайваше и опияняваше.

„Жив съм — помисли си Роланд. — Жив.“

Изведнъж останките от столовата на Земен дом се размазаха и промениха. Той се озова в средата на бойно поле, осеяно с трупове, а от вражеската крепост в далечината се надигаше огън. Носеше очукан щит и окървавен меч и беше на път да изпадне в шок, но все още се държеше и беше жив след холокоста на битката. Разполагаше с цял легион рицари, които беше повел в битка на това опустошено поле, но вече беше останал сам, защото беше последният оцелял кралски рицар.

Един от повалените рицари в краката му протегна ръка и го хвана за глезена.

— Моля те — изграчи окървавената му уста. — Моля те, помогни ми…

Роланд примига вцепенен. Под него лежеше жена на средна възраст, чиято долна половина на тялото беше затисната от каменна плоча.

— Моля те, помогни ми. Краката ми… о… краката ми…

„На бойното поле не трябва да има жени — помисли си Роланд. — О, не!“ Огледа се и си спомни къде се намира. Освободи глезена си и се отдръпна от ръба на пропастта.

Продължи да търси, но не успя да намери майка си и баща си. Може би бяха заровени, осъзна той… или пък бяха паднали в пропастта, бяха погълнати от мрака долу. Може би беше видял телата им, но не ги беше разпознал.

— Мамо! Татко! — провикна се отново. — Къде сте? — Не получи отговор. Чуваше се само нечие хлипане и пронизителният вой на агонизиращи хора.

Някаква светлина проблесна през пушека и намери лицето му.

— Ти — прошепна болезнено някой. — Как се казваш?

— Роланд — отговори той. Как му беше фамилията? Трябваха му няколко секунди, за да си я спомни. — Роланд Кронингер.

— Нуждая се от помощта ти, Роланд — каза човекът с фенерчето. — Можеш ли да вървиш?

Той кимна.

— Полковник Маклин е хванат в капан в контролната зала. Или поне в онова, което е останало от нея — поправи се Мечо Уорнър. Беше се свил като някакъв гърбушко. Подкрепяше се с един арматурен прът, който използваше като бастун. Някои от коридорите бяха изцяло блокирани от скални свлачища, а други бяха наклонени под невероятни ъгли и разцепени от зеещи пукнатини. В целия Земен дом ехтяха писъци и викове към Бог. Някои от стените бяха целите в кръв от телата, които бяха премазани до смърт от ударните вълни. Уорнър беше намерил петима-шестима физически здрави цивилни в останките, но само двама — един старец и едно момиченце — не бяха полудели. За съжаление обаче китката на стареца беше счупена и от нея се подаваше костта, а момиченцето не искаше да се отдалечи от мястото, на което беше изчезнал баща му. Затова на Мечо му се наложи да продължи към столовата, за да потърси някой, който да му помогне. В същото време се сети, че в кухнята имаше богат набор от ножове.

Уорнър прокара лъча на фенерчето през лицето на Роланд. На челото на момчето имаше рана и в очите му се четеше шок, но изглежда, нямаше сериозни наранявания. С изключение на кръвта, лицето му беше бледо и прашно, а тъмносинята му памучна тениска беше скъсана и разкриваше още рани на хлътналите му мършави гърди. „Не е нещо особено — помисли си капитанът, — но трябва да свърши работа.“

— Къде са родителите ти? — попита той и Роланд поклати глава. — Добре, слушай ме внимателно: бяхме ударени от ядрено оръжие. Цялата шибана страна беше ударена. Нямам представа колко от обитателите тук са мъртви, но ние сме живи, както и полковник Маклин. За да останем живи обаче, трябва да въдворим ред, доколкото това е възможно, и поради тази причина се налага да помогнем на полковника. Разбираш ли какво ти говоря?

— Така мисля — отвърна Роланд. „Ударени от ядрено оръжие — помисли си той. — Ударени от ядрено оръжие… ударени от ядрено оръжие… ударени от ядрено оръжие.“ Зави му се свят. Помисли си, че след няколко минути ще се събуди в леглото си в Аризона.

— Добре, Роланд. Не искам да се отделяш от мен. Ще отидем в кухнята, за да намерим нещо остро: месарски нож, сатър… каквото и да е. След това ще се върнем в контролната зала. — „Ако успея да намеря пътя дотам“, помисли си Уорнър… но не посмя да го изрече на глас.

— Майка ми и баща ми — каза със слаб глас Роланд. — Те са някъде… тук.

— Няма къде да отидат. Сега полковник Маклин се нуждае много повече от теб, отколкото те. Разбираш ли?

Роланд кимна. Кралския рицар!, помисли си той. Краля беше хванат в капан в подземието и се нуждаеше от помощта му! Родителите му ги нямаше, катаклизмът ги беше помел, и крепостта на Краля беше ударена от ядрено оръжие. „Но аз съм жив. Аз съм жив и съм Кралския рицар.“ Примигна срещу лъча на фенерчето.

— Ще стана ли войник? — обърна се той към капитана.

— Разбира се. Не се отделяй от мен. Трябва да влезем в кухнята.

Уорнър вървеше бавно и отпускаше цялата си тежест върху железния прът. Намериха път до кухнята, където на места все още горяха огньове. Капитанът осъзна, че се бяха подпалили провизиите в склада. Десетки консерви бяха експлодирали и съдържанието им беше полепнало по стените. Всичко беше унищожено — сухото мляко, яйцата, беконът, шунката, всичко. Уорнър знаеше, че разполагат с още един резервен склад… коремът му се сви при мисълта, че можеше да са хванати в капана на този мрак без храна и вода.

Навсякъде бяха пръснати прибори, разхвърлени от ударната вълна. Капитанът изрови един сатър с върха на импровизирания си бастун. Острието беше назъбено.

— Вземи го — нареди на момчето той и Роланд изпълни заповедта.

Излязоха от кухнята и столовата. Уорнър поведе Роланд към останките на Управлението. От горе бяха нападали каменни плочи и цялото място беше наклонено и осеяно с дълбоки пукнатини. Залата с аркадните игри все още гореше и въздухът беше натежал от дима.

— Насам — каза капитанът и насочи лъча на фенерчето си към лазарета. Влязоха вътре. По-голямата част от оборудването беше счупено и безполезно. Уорнър се разтърси наоколо, докато не намери кутия с турникети и пластмасова бутилка със спирт. Каза на Роланд да вземе един от турникетите и бутилката, след което претърси счупения шкаф с лекарствата. Под краката им хрускаха хапчета и капсули като пуканки. Лъчът от фенерчето на Уорнър освети мъртвото лице на една от сестрите, размазано от скален къс с размерите на наковалня.

Нямаше следа от доктор Ланг, лекарят на Земен дом. Бастунът на капитана попадна на здрави шишенца демерол и перкодан. Помоли Роланд да вземе и тях, след което ги натъпка в джобовете си, за да ги занесе на полковника.

— Все още ли си с мен? — попита Уорнър.

— Да, сър. — „Ще се събудя след няколко минути — помисли си Роланд. — Ще е събота сутринта, ще стана от леглото и ще си включа компютъра.“

— Имаме да извървим дълъг път — каза капитанът. — През част от него ще се наложи да пълзим. Не трябва да се отделяш от мен, разбра ли?

Роланд последва мъжа и двамата напуснаха лазарета. Искаше му се да се върне и да продължи да търси родителите си, но Краля се нуждаеше повече от помощта му, отколкото те. Все пак той беше Кралския рицар и за него беше огромна чест, че Краля се нуждаеше от него. Една част от момчето отново се отврати от ужаса и разрушенията наоколо и завика „Събуди се! Събуди се!“ с пискливия глас на изплашен ученик, но другата част, която ставаше все по-силна, огледа заобикалящите го тела, които фенерчето осветяваше, и разбра, че слабите трябваше да умрат, за да могат силните да оцелеят.

Продължиха да вървят по коридорите, да прескачат труповете и да не обръщат внимание на стенанията на ранените.

Роланд нямаше представа колко време им беше отнело, за да стигнат до разрушената контролна зала. Погледна часовника си на светлината на една горяща купчина боклуци, но стъклото му беше пукнато и стрелките бяха спрели на десет и тридесет и шест. Уорнър пропълзя нагоре до ръба на ямата и насочи лъча светлина надолу.

— Полковник! — провикна се той. — Доведох помощ! Ще ви измъкнем!

Маклин, който се намираше на три метра под тях, обърна запотеното си лице към фенерчето.

— Побързайте — изрече с дрезгав глас той и отново затвори очи.

Роланд също пропълзя до ръба на ямата. Видя две тела долу, едното лежеше върху другото, заклещени в пространство колкото един ковчег. Тялото отдолу дишаше, но ръката му беше скрита в една пукнатина в стената. Изведнъж Роланд разбра за какво им е сатърът. Погледна оръжието и на светлината видя отражението на лицето си в острието му — само дето не беше неговото лице, онова, което помнеше, а някаква изкривена маска. Очите му бяха ококорени и блестяха, а челото му беше изцапано с кръв, която беше образувала формата на звезда. Цялото му лице беше осеяно със синини и подутини като на жаба и изглеждаше по-зле дори от онзи път, в който Майк Амбрустър го спука от бой, защото не му позволи да препише на контролното по химия.

— Малко педерастче! Малко четириоко педерастче! — беше се развилнял Амбрустър и всички, които ги бяха наобиколили, се смяха и дюдюкаха, когато Роланд се опита да избяга, но беше повален на пръстта за пореден път. Тогава се разплака, свит на земята, а Амбрустър се наведе над него и му се изплю в лицето.

— Знаеш ли как се слага турникет? — попита го гърбушкото с превръзката на окото. Момчето поклати глава. — Ще те напътствам как да го направиш, когато слезеш там долу. — Уорнър разгледа с помощта на фенерчето наоколо и намери няколко неща, с които щеше да накладе един хубав огън — останки от бюро, столове, дрехите на труповете. Можеха да използват горящата купчина, която подминаха в коридора, като подпалка. Уорнър се сети също така, че имаше запалка в джоба си. — Знаеш ли какво трябва да направиш?

— Така… мисля — отвърна Роланд.

— Добре, а сега ме слушай внимателно. Не мога да вляза в тази дупка, за да му помогна. Ти обаче можеш. Ще сложиш турникета здраво на ръката му, след което ще ти подам спирта. Полей цялата му китка с него. Той е готов, когато ти си готов. Вероятно китката му е премазана, така че няма да е много трудно да срежеш костите със сатъра. А сега ме слушай внимателно, Роланд! Не искам да се туткаш и да сечеш пет минути! Направи го бързо и стегнато, не губи никакво време, и веднъж започнеш ли, дори не си помисляй да спреш, преди да си свършил. Чуваш ли ме?

— Да, сър — отговори момчето и си помисли: „Събуди се! Трябва да се събудя!“.

— Ако си сложил правилно турникета, ще разполагаш с достатъчно време, за да обгориш раната. Ще ти дам нещо, с което да го направиш… Искам да се увериш, че ще я обгориш с огъня, чуваш ли ме? Ако не го направиш, кръвта му ще изтече и полковникът ще умре. Той е заклещен там долу и няма да се съпротивлява, а и много добре знае какво трябва да се направи. Погледни ме, Роланд.

Момчето погледна към светлината.

— Ако направиш всичко както трябва, полковник Маклин ще живее. Ако се издъниш, ще умре. Всичко е пределно ясно. Чаткаш ли?

Роланд кимна. Беше замаян и сърцето му биеше като лудо. „Краля е хванат в капан — помисли си той. — От всички кралски рицари аз съм единственият, който може да го измъкне!“ Но не, не… това не беше игра! Това беше истинският живот и майка му и баща му лежаха някъде там горе, Земен дом беше ударен от ядрено оръжие, цялата страна беше ударена от ракети, всичко беше унищожено…

Роланд сложи ръка на кървавото си чело и го стисна, докато лошите мисли не си отидоха. „Кралския рицар! Казвам се сър Роланд!“ Сега, въоръжен с огън и стомана, щеше да слезе в най-дълбокото и мрачно подземие, за да спаси Краля.

Мечо Уорнър изпълзя настрани от ръба, за да запали огън и момчето го последва като робот. Струпаха парчетата от бюрото, столовете и дрехите от труповете в единия ъгъл и използваха няколко горящи краища кабел от коридора, за да ги запалят. Мечо нареди няколко плочки от тавана и добави малко спирт в пламъците. В началото имаше само дим, но после червеното мъждукане се усили.

Ефрейтор Прадос все още беше облегнат на отсрещната стена и ги наблюдаваше, докато работят. Цялото му лице беше плувнало в пот и си мърмореше трескаво, но Уорнър не му обърна внимание. Дървото от бюрото и столовете се беше подпалило и горчивият дим се издигаше нагоре към дупките и пукнатините в тавана.

Капитанът закуцука към края на огъня и вдигна крака на един от счупените столове — другият му край гореше ярко и там черното дърво беше станало пепеляво сиво. Той го върна обратно в огъня и погледна Роланд.

— Добре. Хайде да се залавяме за работа.

Уорнър стисна толкова силно зъби, че гърбът го заболя, хвана момчето за ръката и му помогна да слезе в ямата. Роланд стъпи върху мъртвото тяло. Капитанът беше насочил лъча на фенерчето към заклещената ръка на полковника и обясняваше как се слага турникет. Момчето трябваше да лежи извито на една страна върху трупа, за да стигне ранената ръка. Забеляза, че китката на Маклин беше станала черна. Полковникът неочаквано се помести и се опита да погледне нагоре, но не можеше да вдигне глава.

— Стегни по-здраво — съумя да каже Маклин. — Завържи няколко възела на копелето!

На Роланд му бяха необходими четири опита, за да стегне достатъчно турникета. Уорнър му пусна спирта и момчето напръска почернялата китка с него. Полковникът взе бутилката със свободната си ръка и най-накрая успя да извие глава, за да погледне спасителя си.

— Как се казваш?

— Роланд Кронингер, сър.

Гласът и тежестта подсказаха на Маклин, че това е момче, но не можеше да види лицето му. Нещо проблесна и той се обърна към сатъра, който хлапето държеше.

— Роланд, в следващите няколко минути двамата с теб ще се опознаем много добре. Мечо! Къде е огънят?

Светлината от фенерчето на Уорнър изчезна за минута и момчето остана само в мрака с полковника.

— Лош ден — каза Маклин. — Не си виждал по-лош ден от този, нали?

— Не, сър. — Гласът на Роланд потрепери.

Светлината се завърна. Уорнър държеше горящия крак от стол като факла.

— Тук е, полковник! Роланд, ще ти спусна това. Готов ли си? Момчето взе факлата и се наведе отново над Маклин. Полковникът, чиито очи бяха замъглени от болката, видя лицето му и си помисли, че го познава отнякъде.

— Къде са родителите ти, синко? — попита той.

— Не знам. Изгубих ги.

Маклин погледна горящия край на крака на стола и се замоли да е достатъчно горещ, за да свърши работата.

— Ще се оправиш — каза той. — Ще се погрижа за това. — Погледът му се премести от факлата към острието на сатъра. Момчето приклекна под странен ъгъл над него, яхна трупа и се загледа в китката му, където се губеше в скалната стена. — Е — каза Маклин, — време е. Слушай, Роланд, давай да приключваме, докато някой от двама ни не го е хванало шубето. Ще се опитам да остана в съзнание възможно най-дълго. Готов ли си?

— Готов е — отвърна от ръба на ямата Мечо Уорнър.

Маклин се усмихна мрачно и по носа му потече една капка пот.

— Дай всичко от себе си в първия удар, Роланд — настоя той.

Момчето стисна факлата в лявата си ръка и вдигна зад главата си дясната, в която държеше сатъра. Знаеше точно къде ще удари — на мястото, на което почернялата кожа беше погълната от пукнатината. „Направи го! — заповяда си наум. — Направи го веднага!“ Чу как Маклин си пое дълбоко въздух. Роланд стисна здраво сатъра. „Направи го веднага!“ Почувства ръката си твърда като арматурно желязо. „Направи го веднага!“

Задържа въздуха си и стовари с всички сили сатъра в китката на полковника.

Костта изхрущя. Маклин потръпна, но не издаде никакъв звук. Роланд си помисли, че острието е срязало докрай костта, но се шокира, като видя, че беше проникнало едва сантиметър в дебелата китка на мъжа.

— Довърши работата! — провикна се Уорнър.

Роланд извади сатъра.

Очите на Маклин бяха станали лилави по краищата. Той ги затвори и след секунда рязко ги отвори.

— Довърши работата! — прошепна на момчето.

Роланд вдигна ръка и я стовари отново. Китката продължаваше да упорства и да не иска да се отдели. Удари трети път, четвърти, като използваше все повече сила. Чу едноокият гърбушко да му крещи да побърза, но Маклин не издаде никакъв звук. Освободи сатъра и го стовари пети път. Вече имаше много кръв, но сухожилията продължаваха да се държат. Започна да удря отново и отново. Лицето на Маклин беше станало пепеляво жълто-бяло, а устните му бяха сиви като гробищна пръст.

Всичко трябваше да приключи, преди кръвта да е започнала да шурти като пожарникарски маркуч. Роланд знаеше, че ако това се случи, Краля ще умре. Вдигна сатъра над главата си. Рамото му туптеше от усилията, които влагаше… и изведнъж вече това не беше сатър, а свещена брадва, а той — сър Роланд от Кралството, призован да освободи хванатия в капана на това противно подземие крал. Той беше единственият в тези владения, който можеше да го направи, и този момент беше само негов. Изпълни го праведна сила и когато стовари свещената брадва, се чу да вика с дрезгав и почти нечовешки глас.

Успя да дочупи костта. Сухожилията се скъсаха под мощта на свещената брадва. Краля се загърчи и нещо гротескно и грозно, което кървеше и приличаше на сюнгер, се навря в лицето на Роланд. То изпръска бузите и челото му с кръв, но не успя да го заслепи.

— Обгори я! — провикна се Уорнър.

Момчето допря факлата в кървящото нещо, което приличаше на сюнгер. То се отдръпна от него, но той го хвана и го задържа, докато Маклин се гърчеше дивашки. Притисна факлата в раната, където допреди малко се намираше ръката на полковника. Роланд гледаше с мрачно изумление как чуканът гори, видя как раната почерня и се сви, а кръвта засъска. Тялото на Маклин се бореше машинално. Той пребели очи, но момчето не пусна ранената ръка. Помириса кръв и изгорена плът, пое си дълбоко въздух, като че ли това беше пречистващ душата тамян, и продължи да обгаря чукана, като притискаше огъня в плътта. Най-накрая полковникът спря да се бори и от устата му излезе тих и зловещ стон, сякаш беше някакъв ранен звяр.

— Добре! — провикна се Уорнър. — Това е!

Роланд беше като хипнотизиран от топящата се плът. Разкъсаният ръкав на якето на Маклин се беше подпалил и около стените на ямата се виеше дим.

— Достатъчно! — провикна се капитанът. Момчето не спря. — Роланд! Това е достатъчно, мамка му!

Този път гласът на мъжа го върна обратно в действителността. Роланд пусна ръката на полковника и видя, че чуканът е обгорен до черно и лъщи, сякаш е полят с катран. Пламъците по ръкава на якето на Маклин се изгубиха един по един. „Свърши се — помисли си момчето. — Свърши се.“ Заудря факлата в стената, докато огънят не изгасна, и после я пусна.

— Ще отида да потърся някакво въже, с което да ви извадя оттам! — провикна се Уорнър. — Добре ли сте?

Роланд нямаше желание да отговаря. Светлината на фенерчето се премести и той потъна в мрак. Чуваше тежкото дишане на полковника. Запълзя назад върху приклещения между тях труп, докато гърбът му не се опря в камък. Сви си краката и притисна свещената брадва до тялото си. На изпръсканото му с кръв лице заигра усмивка, но очите му представляваха два кръга от шок.

Полковникът стенеше и мърмореше нещо, което Роланд не можеше да разбере. След малко го повтори с изпълнен с болка глас:

— Стегни се. — Последва кратка пауза, след което продължи: — Стегни се… стегни се, войнико… — Маклин бълнуваше. Първо извисяваше глас и след това го снижаваше до шепот. — Стегни се… да, сър… вземи се в ръце… да, сър… да, сър… — Полковникът започна да звучи като дете, което се страхуваше да не бъде набито. — Да, сър… моля… да, сър… да, сър… — Завърши с нещо средно между стон и хлип.

Роланд го слушаше внимателно. Това не беше глас на един триумфиращ военен герой, звучеше по-скоро като някой молител. Момчето се зачуди какво ли се случваше в главата на Краля в този момент. Един крал не трябваше да моли — дори в най-лошите си кошмари. Опасно беше Краля да показва някаква слабост.

По-късно — колко по-късно Роланд не знаеше — нещо побутна коляното му. Той заопипва в мрака и попадна на ръка. Маклин беше дошъл в съзнание.

— Длъжник съм ти — каза той. Отново звучеше като силния военен герой.

Роланд не отговори… но осъзна, че за да оцелее в онова, което предстоеше, щеше да се нуждае от защита. Майка му и баща му може би бяха мъртви — имаше такава вероятност — и телата им завинаги изгубени. Щеше да се нуждае от щит за предстоящите опасности, не само в Земен дом, а и отвъд него… в случай, помисли си той, че някога отново видят външния свят. Планираше от сега нататък да не се отделя от Краля; може би това беше единственият му шанс да се измъкне жив от тези подземия.

Не можеше да отрече, че иска да живее, за да види какво беше останало от света извън Земен дом. Сега обаче трябваше да мисли ден за ден — ако успееше да оцелее през първия, може би щеше да оцелее втория и третия. През целия си живот се бореше за оцеляване — това беше част от задълженията му като кралски рицар — и сега щеше да направи каквото е необходимо, за да остане жив.

„Старата игра приключи — помисли си Роланд. — Новата игра е на път да започне!“ Това може би щеше да е най-добрата игра на „Кралският рицар“, която някога беше играл, защото щеше да е истинска.

Роланд прегърна свещената брадва и зачака едноокия гърбушко да се върне. През това време си представи, че чува тракането на зарове в чаша от бяла кост.