Робърт Маккамън
Лебедова песен (23)

23

Мракът, шестнадесет цивилни — мъже, жени и деца — и трима лошо ранени войници от армията на полковник Маклин се опитваха да разчистят срутения пъзел от камъни от коридора на долното ниво. До храната има по-малко от два метра, беше им казал Маклин, по-малко от два метра. Няма да ви отнеме много време, за да разчистите, стига да успеете да отворите дупка. Първият, който стигне до храната, получава тройна дажба.

Хората работеха почти седем часа в пълен мрак, когато останалата част от тавана се срути върху главите им без предупреждение.

Роланд Кронингер, който беше на колене в кухнята на столовата, усети как подът се разтресе. През вентилационната шахта се понесоха писъци… и после настъпи тишина.

— Проклятие! — каза той, защото знаеше какво се е случило. Кой щеше да разчисти коридора сега? Но след като се замисли, стигна до извода, че на мъртвите не им трябваше въздух за дишане. Върна се към задачата си да събира остатъците храна от пода и да ги прибира в един найлонов чувал за боклук.

Роланд предположи, че полковник Маклин е разположил щаба във физкултурния салон. Бяха намерили истинско съкровище — пластмасова кофа за бърсалка, в която можеха да съхраняват водата от тоалетната чиния. Роланд, чийто стомах направо го разяждаше от глад, остави спящите полковник Маклин и капитан Уорнър и отиде в кухнята да търси храна. В него беше автоматът „Инграм“, преметнат на рамото му, а в панталона си беше прибрал свещената брадва. Близо до себе си на пода беше оставил фенерче, което осветяваше засъхналата храна, експлодирала от консервите в склада. Кофите за боклук в кухнята също съдържаха някои находки — бананови обелки, парчета домат, консерви, от които не беше изсипано цялото съдържание, и няколко бисквити. Всичко, което ставаше за ядене, влезе в чувала на Роланд, освен бисквитите, които бяха първото му хранене от бедствието насам.

Вдигна някакво черно парче от пода и посегна да го прибере в найлоновия чувал, но се поколеба. То му напомни за онова, което стори на хамстерите на Майк Армбръстър, когато момчето ги донесе в часа по биология. Животинчетата бяха оставени в края на стаята след училище, тъй като Армбръстър имаше тренировка по футбол. Роланд беше взел клетката с хамстерите, без да бъде забелязан от чистачките, и също толкова тайно се беше промъкнал в автомобилния цех на училището. В единия му ъгъл имаше метален казан със зеленикавокафява течност, над който висеше червена предупредителна табела с надпис: „Носете ръкавици!“.

Роланд си беше сложил един чифт тежки азбестови ръкавици и беше загукал на двата малки хамстера. През цялото време си мислеше за Майк Армбръстър, който му се смееше и го плюеше, докато беше паднал в прахта.

След това беше вдигнал клетката за дръжката й и я беше потопил в казана с киселина, която караше ръждясалите брони да светват като нови.

Задържа хамстерите под течността, докато балончетата не спряха да излизат. Когато извади клетката, видя, че киселината беше нападнала метала и го беше полирала направо до блясък. После си свали ръкавиците и отнесе творението си обратно в кабинета по биология с помощта на дръжката на една метла.

Често се беше чудил каква ли физиономия беше направил Майк Армбръстър, когато беше видял двете черни парчета, останали от хамстерите му. Армбръстър не беше осъзнал, казваше си Роланд по-късно, по колко много начини можеше да му отмъсти Кралския рицар.

Момчето прибра в чувала черното нещо. Намери кутия с овесени ядки и — чудо на чудесата! — една зелена ябълка. Те също бяха прибрани в чувала. Продължи да пълзи, като преместваше малките камъни и избягваше пукнатините в пода.

Роланд се беше отдалечил прекалено много от фенерчето и затова се изправи. Чувалът за боклук беше започнал да натежава. Краля щеше да е доволен. Тръгна към светлината, като пъргаво прескачаше телата на мъртвите.

Зад гърба му се разнесе шум. Не беше силен, просто раздвижване на въздуха, и в следващия миг разбра, че вече не е сам.

Преди да успее да се обърне, една ръка запуши устата му.

— Дай чувала! — каза мъжки глас. — Бързо!

Той му беше отнет насила.

— Малкият шибаняк има автомат „Инграм“! — Оръжието също беше изтръгнато от рамото му. Ръката се махна от устата му и беше заменена от ръка на гърлото му. — Къде е Маклин? Къде се крие копелето?

— Не мога… Не мога да дишам — изграчи Роланд.

Мъжът изруга и го блъсна на пода. Очилата на момчето изхвърчаха и един ботуш натисна гръбнака му.

— Кого щеше да убиеш с този автомат, хлапе? Щеше да се увериш, че всичката храна ще остане за теб и полковника ли?

Един от спътниците на мъжа взе фенерчето и го насочи в лицето на Роланд. Според него бяха трима, ако можеше да съди по гласовете и движенията им, но не беше напълно сигурен. Потръпна, когато чу изщракването на предпазителя на автомата.

— Убий го, Шор! — настоя единият от мъжете. — Пръсни му шибания мозък!

Шор. Роланд знаеше това име. Сержант Шор.

— Знам, че е жив, хлапе. — Шор стоеше над него, а кракът му натискаше гърба му. — Слязох долу в командния център и заварих всички онези хора да работят в тъмното. Намерих също и ефрейтор Прадос. Той ми каза, че някакво хлапе е извадило Маклин от ямата и че полковникът е ранен. Оставил е Прадос долу да умре, нали?

— Ефрейторът… не можеше да помръдне. Не можеше да стане заради крака си. Трябваше да го оставим.

— Кой друг е с Маклин?

— Капитан Уорнър — изпъшка Роланд. — Няма други.

— Теб те изпрати тук, за да намериш храна, така ли? Каза ли ти да избиеш всички, когато ти даде автомата?

— Не, сър. — Зъбчатите колела в мозъка на Роланд се въртяха на бързи обороти и се опитваха да намерят начин да се измъкне от тази ситуация.

— Къде се крие? С какви оръжия разполага?

Момчето не проговори. Шор се наведе над него и опря дулото на инграма в слепоочието му.

— Има още деветима, които се намират недалеч оттук и също имат нужда от храна и вода — каза съвсем ясно Шор. — Моите хора. Мислех си, че ще умра и видях разни неща… — Сержантът млъкна, разтрепери се и за момент не можеше да продължи. — Неща, които никой не бива да вижда и след това да остане жив, за да помни. Маклин е виновен за всичко това. Той знаеше, че мястото се разпада… трябва да е знаел! — Дулото нарани черепа на Роланд. — Негово височество Маклин с неговите оловни войници и изтъркани медали! Само посрещаше и изпращаше шибаняците от това място! Той знаеше какво е на път да се случи! Не е ли така?

— Да, сър. — Роланд усети свещената брадва да натиска корема му. Той бавно премести ръка под тялото си.

— Маклин знае, че няма никакъв начин да се стигне до резервния склад, нали? Затова те е изпратил тук да събереш остатъците, преди някой друг да ви е изпреварил! Малко копеленце! — Шор сграбчи момчето за яката и го разтресе. Това помогна на Роланд да плъзне ръката си по-близо до свещената брадва.

— Полковникът иска да трупа всичко — каза момчето. „Спечели време“, помисли си то. — Иска да събере всички заедно, да разпредели храната на дажби и да…

— Ти си лъжец! Иска всичко за себе си!

— Не! Все още има шанс да стигнем до резервния склад.

— Глупости! — изрева сержантът и лудостта се усети в гласа му. — Чух, че останалата част от първо ниво се е срутила! Знам, че хората са мъртви! Той иска да избие всички ни, за да получи храната!

— Довърши го, Шор — настоя другият мъж. — Отнеси му топките.

— Все още не, все още не. Искам да разбера къде е Маклин! Къде се крие и с колко оръжия разполага?

Пръстите на Роланд почти бяха стигнали до острието. По-близо… по-близо.

— Той има… Той има много оръжия. Има пистолет. И още един автомат. — По-близо и още по-близо. — Разполага с цял арсенал там.

— Там? Къде е това там?

— В… една от стаите. Надолу по коридора. — Почти я достигна!

— Каква стая, малко лайно? — Шор отново го сграбчи, разтресе го гневно и Роланд се възползва от момента; извади свещената брадва от панталона си и легна върху нея, като я хвана хубаво и здраво за дръжката. Когато решеше да действа, трябваше да е много бърз и ако другите двама мъже имаха оръжия, беше свършен.

„Плачи!“, заповяда си момчето и се насили да изхлипа.

— Моля ви… Моля ви не ме наранявайте! Не виждам без очилата си! — Захленчи и се затресе. — Не ме наранявайте! — Издаде давещ се звук, сякаш беше на път да повърне… и усети как дулото на инграма се отмества от черепа му.

— Малък лайнар! Малък страхлив лайнар! Хайде! Застани като мъж! — Сержантът сграбчи ръката му и се опита да го изправи на крака.

Сега, помисли си Роланд… Беше много спокоен и твърдо решен да действа. Кралския рицар не се страхуваше от смъртта.

Позволи на мъжа да използва силата си, за да го изправи, след което се стрелна като пружина, изви се и замахна със свещената брадва, върху чието острие все още личеше засъхналата кръв на Краля.

Лъчът на фенерчето проблесна върху секирата. Острието потъна в лявата буза на Шор, сякаш отрязваше парче от пуйка за Деня на благодарността. За секунда сержантът беше прекалено шокиран, за да действа, но после кръвта изригна от раната и пръстът му неволно дръпна спусъка. Автоматът произведе няколко изстрела, чиито куршуми изсвистяха покрай главата на Роланд. Шор залитна назад с половин лице, което беше обелено до кокал. Момчето го нападна и засече с брадвата дивашки, преди мъжът отново да успее да насочи оръжието си.

Единият от другите двама сграбчи рамото на Роланд, но той бързо се измъкна и скъса останалата все още здрава част от ризата си. Нанесе нов удар на Шор и уцели месестата част от ръката, която държеше инграма. Сержантът се спъна в едно мъртво тяло и автоматът издрънча върху камъните в краката на момчето.

Роланд го взе с едно плавно движение. Лицето му се беше изкривило в дивашка гримаса. Той се нахвърли на мъжа, който държеше фенерчето. Събра крака в позиция за стрелба, онази, на която полковникът го беше научил, прицели се и дръпна спусъка.

Оръжието запя като шевна машина, но откатът го блъсна назад в останките и го събори по задник. Докато падаше, забеляза, че фенерчето експлодира в ръката на мъжа. Разнесе се сумтене, последвано от пронизителен болезнен писък. Някой изхленчи и задраска по пода. Роланд стреля в тъмното. Червените траектории на куршумите рикошираха в стените. Последва нов писък, съпроводен от отчупване на камъни. Писъкът постепенно заглъхна и момчето си помисли, че единият от мъжете е стъпил в дупка в пода и е паднал в нея. Обсипа столовата с куршуми, след което спря да стреля, защото осъзна, че отново е сам.

Заслуша се. Сърцето му направо препускаше в гърдите. Сладкият аромат от използвано оръжие изпълваше въздуха.

— Хайде! — извика той. — Искате ли още? Елате ми!

В отговор получи единствено тишина. Нямаше представа дали ги беше избил всичките, или не. Със сигурност беше улучил поне един.

— Копелета — изпръхтя Роланд. — Копелета гадни, следващия път ще ви избия.

Засмя се. И се стресна, защото смехът му не звучеше като смеха на човек, когото познаваше. Искаше мъжете да се върнат. Искаше да получи още един шанс да ги убие.

Роланд потърси очилата си. Намери чувала за боклук, но не и тях, те бяха изгубени. Всичко щеше да е замъглено от сега нататък, но нямаше проблем; бездруго вече нямаше светлина. Ръцете му намериха топла кръв и тялото, на което принадлежеше. В следващите една-две минути рита главата на човека.

Вдигна чувала за боклук и с готов за употреба инграм се придвижи внимателно до мястото, на което знаеше, че се намира изходът на столовата; опипваше с пръстите на краката си за евентуални дупки в пода, но стигна успешно в коридора.

Роланд все още се тресеше от вълнение. Всичко беше черно и тихо освен бавното капене на вода. Проправи си опипом път към физкултурния салон със своя чувал с плячка в ръка. Нямаше търпение да разкаже на Краля, че се беше бил с трима тунелни тролове и че името на единия от тях беше Шор. Щяха да дойдат още тролове! Нямаше да се предадат толкова лесно, а и бездруго не беше сигурен дали успя да убие сержанта.

Ухили се в мрака. Лицето и косата му бяха подгизнали от студена пот. Той беше много, много горд със себе си, че беше успял да защити Краля, макар че съжаляваше, че беше изгубил фенерчето. В коридора стъпваше върху тела, които се бяха подули като балони.

Това щеше да се окаже най-яката игра, която беше играл. Тя беше на светлинни години от компютърната версия!

Досега не беше застрелвал никого. И не се беше чувствал толкова властен.

Заобиколен от мрак и смърт и помъкнал чувал с намерените остатъци храна и топлия инграм, Роланд Кронингер разбра какво е истинско блаженство.