Робърт Маккамън
Лебедова песен (49)

49

Мракът падна над покритите със сняг сгради и къщи на някогашния Броукън Боу, Небраска. Градът беше заобиколен от ограда от бодлива тел, а на места бяха запалени дърва и парцали в празни метални кутии от масло. Вятърът подхващаше огньовете и раздигаше оранжеви искри към небето. На северозападната арка на магистрала 2 десетки трупове почиваха вкочанени от студа на местата, на които бяха паднали, а скелетите на овъглени автомобили все още тлееха.

В крепостта, в която се беше превърнал Броукън Боу през последните два дни, триста и седемнадесет болни и ранени мъже, жени и деца отчаяно се опитваха да се стоплят около огромна централна клада. Къщите на града бяха опустошени и превърнати в гориво за пламъците. Още двеста и шестдесет и четири мъже и жени, въоръжени с пушки, пистолети, брадви, чукове и ножове се бяха свили в набързо изкопаните около бодливата тел окопи в западния край на Броукън Боу. Лицата им бяха обърнати на запад, към виещия леден вятър, който беше отнел живота на мнозина. Хората трепереха в парцаливите си палта и тази вечер се страхуваха от една различна смърт.

— Там! — провикна се един мъж със заледена превръзка на главата и посочи в далечината. — Там! Идват!

Разнесе се хор от викове и предупреждения. Набързо се провериха пушки и пистолети. Окопът завибрира от изнервените движения на хората, а дъхът им се изви във въздуха като диамантен прах.

Всички забелязаха фаровете, които бавно си проправяха път през касапницата на магистралата. След малко хапещият вятър им донесе на крилете си музика. Карнавална музика. С приближаването на фаровете един кльощав мъж с хлътнали очи и палто от овча кожа застана в средата на окопа и погледна през бинокъл пристигащия автомобил. Лицето му беше покрито с тъмнокафяви келоиди.

Мъжът свали бинокъла от очите си, преди студът да е залепил чашките за лицето му.

— Не стреляйте! — изкрещя наляво той. — Предайте нататък! — Съобщението продължи надолу по линията. Мъжът погледна вдясно и изкрещя същата заповед, след което зачака с облечена в ръкавица ръка на автомата „Инграм“ под палтото му.

Автомобилът мина покрай една горяща кола и на червения блясък се видя, че всъщност е камион с останки от боя от двете страни, които рекламираха различни видове сладолед. Два високоговорителя бяха монтирани на покрива на кабината, а предното стъкло беше заменено от метален капак, на който имаше само два тесни прореза, през които шофьорът и пътниците да виждат. Предната броня и радиаторът бяха покрити с метал, от който се подаваха назъбени метални шипове, дълги около шестдесет сантиметра. Стъклото на двата фара беше подсилено с дебела лента и покрито с телена мрежа. От двете страни на камиона имаше прорези за оръжия и на покрива му беше монтирана груба ламаринена оръдейна кула, от която се подаваше цевта на тежка картечница.

Сладоледеният камион на „Гуд Хюмър“^[1], чийто модифициран двигател сякаш пръхтеше, мина със своите покрити с вериги гуми през трупа на кон и спря на около петдесет метра от бодливата тел. Веселата записана музика, свирена на калиопа, продължи още близо две минути… и след това настъпи тишина.

Тишината се проточи. От високоговорителите се разнесе мъжки глас:

— Франклин Хейс! Чуваш ли, Франклин Хейс?

Кльощавият и изморен мъж с палтото от овча кожа присви очи, но не каза нищо.

— Франклин Хейс! — продължи да настоява гласът, в който се усещаше напевна подигравателна нотка. — Ти ни осигури добра битка, Франклин Хейс! Армията на съвършенството те приветства!

— Майната ти — каза тихо една трепереща в окопа до Хейс жена на средна възраст. Тя имаше нож в колана и пистолет в ръката. Един зелен келоид, който приличаше на листо на водна лилия, покриваше по-голямата част от лицето й.

— Ти си добър командир, Франклин Хейс! Не мислехме, че сте толкова силни, че да ни се измъкнете в Дънинг. Смятахме, че ще умрете на магистралата. Колко от вас оцеляха, Франклин Хейс? Четиристотин? Петстотин? Колко все още могат да продължават да се бият? Може би половината? Армията на съвършенството разполага с повече от четиристотин здрави войници, Франклин Хейс! Някои от тях страдаха заради вас, но решиха да спасят животите си и дойдоха на наша страна!

Някой в окопа отляво стреля с пушка и няколко други последваха примера му. Хейс се провикна:

— Не хабете патроните си, по дяволите! — Стрелбата намаля, след което напълно секна.

— Войниците ти са нервни, Франклин Хейс! — подигра се гласът. — Знаят, че ще умрат.

— Не сме никакви войници — прошепна на себе си Хейс. — Шибано лудо копеле, не сме никакви войници! — Как обществото му от оцелели — някога наброявало над хиляда души, които се опитваха да възстановят градчето Скотсблъф — беше въвлечено в тази луда „война“, нямаше представа. Един ван, каран от едър мъж с червена брада, беше дошъл в Скотсблъф. С него дойде и хилав мъж с бинтовано лице — бинтовете покриваха всичко освен очите му, които от своя страна бяха скрити зад очила. Бинтованият заговори с висок младежки глас и обясни, че преди време е бил лошо изгорен. Той помоли за вода и място, на което да прекара нощта, но не позволи на доктор Гарднър дори да докосне превръзките му. Самият Хейс, като кмет на Скотсблъф, беше развел младия мъж около сградите, които възстановяваха. По някое време през нощта двамата мъже си бяха отишли и след три дни градчето беше нападнато и изгорено до основи. Писъците на съпругата и сина му още звучаха в ушите му. След това Хейс поведе оцелелите на изток, за да се спасят от маниаците, които ги преследваха… но „Армията на съвършенството“ разполагаше с повече камиони, коли, коне, каравани, бензин, оръжия, патрони и „войници“, така че групата, която беше по петите им, остави стотици трупове след себе си.

Това беше един безумен кошмар без край, осъзна Хейс. Някога беше известен професор по икономика в Университета на Уайоминг, а сега се чувстваше като хванат в капан плъх.

Фаровете на бронирания сладоледен камион горяха като две злобни очи.

— Армията на съвършенството кани всички годни за служба мъже, жени и деца, които не искат повече да страдат, да се присъединят към нас — продължи да говори усиленият глас. — Просто минете през бодливата тел и продължете да вървите на запад. Ние ще се погрижим добре за вас — ще ви дадем гореща храна, топло легло, подслон и защита. Вземете оръжията и мунициите си с вас, но дръжте цевите им насочени в земята. Ако сте здрави, в добро психическо състояние и не носите Знака на Каин, ви приветстваме с любов и отворени обятия. Имате пет минути да вземете решение.

„Знакът на Каин“, помисли си мрачно Хейс. Беше чувал това определение през тези проклети високоговорители и преди и знаеше, че става въпрос за келоидите и образуванията, които покриваха лицата на много хора. Те искаха само „неопетнените“ и онези „в добро психическо състояние“. Хейс се зачуди за младия мъж с очилата и бинтованото лице. Защо беше увит в тези бинтове? Може би защото самият той беше „опетнен“ със „Знака на Каин“?

Онзи, който водеше тази сган от грабители и изнасилвани, не беше човек. Някак си той — или тя — беше промил мозъците на всичките си четиристотин последователи, като ги беше направил кръвожадна шайка, която убиваше, плячкосваше и изгаряше борещите се за нещо общества просто заради тръпката.

Отдясно се разнесе вик. Двама мъже се опитваха да минат през бодливата тел, сториха го — палтата и панталоните им се закачиха, но успяха да ги освободят — и хукнаха да бягат на запад с насочени към земята пушки.

— Страхливци! — изкрещя някой. — Мръсни страхливци! — Но двамата мъже не погледнаха назад.

Те бяха последвани от една жена и друг мъж. След това мъж, жена и младо момче напуснаха окопа и побягнаха на запад. Всички те носеха оръжия и муниции. Бяха изпратени с гневни викове и ругатни, но Хейс не ги винеше. Никой от тях нямаше келоиди, защо тогава да останат и да бъдат заклани?

— Елате у дома — продължи да припява гласът по високоговорителите, подобно на копринения напев на проповедник ревивалист. — Елате у дома при любовта и широко отворените обятия. Избягайте от Знака на Каин и елате у дома… елате у дома… елате у дома…

Още хора минаха през бодливата тел. Те също потънаха в мрака на запад.

— Не страдайте с опетнените! Елате у дома, избягайте от Знака на Каин!

Разнесе се изстрел и един от фаровете на камиона се пропука, но мрежата спря куршума и светлината му не изгасна. Хората продължаваха да прескачат оградата и да бягат на запад.

— Нийде не оти’ам — каза жената с келоида във формата на водна лилия до Хейс. — Тука оста’ам.

Последният, който си замина, беше един тийнейджър с пушка, чиито джобове на палтото бяха натъпкани с патрони.

— Време е, Франклин Хейс! — провикна се гласът.

Хейс извади инграма и махна предпазителя.

— Време е! — изрева мъжът по високоговорителите… и ревът му беше подкрепен от един различен рев, който се извиси и се смеси в един общ нечовешки боен вик. Само дето този рев принадлежеше на току-що запалени двигатели, които прогърмяваха и се давеха, докато не заработеха на пълни обороти. И в следващия миг светнаха фарове — бяха десетки, стотици дори, извиваха се в арка от двете страни на магистрала 2 и осветяваха окопа. Хейс с ужас осъзна, че другите бронирани камиони, тирове и чудовищни машини мълчаливо се бяха промъкнали почти до бодливата тел, докато сладоледеният камион им отвличаше вниманието. Фаровете пронизаха със светлината си лицата на хората в окопа, когато двигателите изреваха и гумите с вериги тръгнаха напред през снега и замръзналите трупове.

Хейс се изправи и изкрещя „Огън!“, но стрелбата вече беше започнала. Окопът проблясваше от изстрелите, а куршумите свистяха и се забиваха в металните предпазители за гумите, радиаторите и оръдейните кули. Военните машини продължиха да настъпват, почти лениво, и Армията на съвършенството спря да стреля.

— Хвърлете бомбите! — изкрещя Хейс, но хората му не го чуха заради шума. Въпреки това бойците в окопа нямаха нужда от нареждане, за да се наведат, да вземат една от трите напълнени с бензин бутилки, с които бяха снабдени, да запалят висящите от тях парцали и да ги метнат по врага.

Бутилките експлодираха и горящият бензин се разля по снега. Гърчещите се червени пламъци разкриваха прииждащите чудовища, които бяха невредими. Някои от тях минаха през бодливата тел, която беше на малко повече от пет метра от окопа. Една бутилка мина направо през наблюдателния прорез на бронирано „Пинто“, пръсна се и разплиска горящ бензин навсякъде. Шофьорът слезе от него с писъци, а лицето му беше в пламъци. Той се заклати към бодливата тел и Франклин Хейс го застреля с автомата си. Пинтото продължи напред, отнесе барикадата и премаза четирима души, преди да успеят да излязат от окопа.

Превозните средства разкъсаха бодливата тел и изведнъж грубите им оръдейни кули и амбразури избухнаха в огън — стреляше се с пушки, пистолети и автомати, насочени към опитващите се да избягат от окопа последователи на Хейс. Десетки се върнаха назад или легнаха неподвижни в мръсния окървавен сняг. Една от горящите кутии от моторно масло се обърна и пламъците й облизаха неизползваните бомби, които започнаха да експлодират в окопа. Навсякъде цареше суматоха, горяха огньове, свистяха куршуми, гърчеха се тела и се разнасяха писъци.

— Отстъпете назад! — провикна се Франклин Хейс. Защитниците побягнаха към втората бариера, която се намираше на около петдесет метра зад тях — тя представляваше висока метър и половина стена от тухли, дървен материал и замръзналите трупове на приятели и семейство, натрупани като дърва за огрев.

Франклин Хейс видя войници-пешаци, които вървяха бързо зад първата вълна от превозни средства. Окопът беше достатъчно широк, за да попречи на всяка кола или камион, които направеха опит да минат, но пехотата на Армията на съвършенството съвсем скоро щеше да плъпне наоколо. През завесата от дим и сипещ се сняг му се стори, че наброяват хиляди. Те нададоха боен вик — гърлен животински стон, който заплашваше да разтресе земята.

В следващия миг бронираният радиатор на един камион го погледна в лицето и Хейс успя да изпълзи от окопа, преди да спре на половин метър от него. Един куршум изсвистя покрай главата му и той се спъна в тялото на жената с келоида във формата на листо от водна лилия. Стана и побягна, а куршумите се забиваха в снега около краката му. Покатери се на стената от тухли и трупове и се обърна, за да посрещне нападателите.

Стената беше разтърсвана от експлозии и навсякъде хвърчаха шрапнели. Хейс осъзна, че врагът използва ръчни гранати — нещо, което не бяха сторили досега — и продължи да стреля по бягащите фигури, докато ръцете му не станаха на мехури от инграма.

— Пробиха отдясно! — изкрещя някой. — Идват!

От всички посоки нахлуваха много мъже. Хейс бръкна в джоба си, намери още един пълнител и презареди. Един от вражеските войници прескочи стената. Кметът на Броукън Боу имаше достатъчно време, за да види, че лицето му е намазано с нещо, което приличаше на индианска боя, преди онзи да се завърти и да забие ножа си в ребрата на една жена, която се биеше на няколко крачки от него. Хейс го простреля в главата и продължи да стреля, докато войникът не се разтресе и падна.

— Бягайте! Връщайте се! — крещеше някой. Други гласове, други писъци пронизаха пронизителния шум. — Не можем да ги удържим! Пробиват!

Един мъж, по чието лице се стичаше кръв, сграбчи Хейс за ръката.

— Господин Хейс! — провикна се той. — Пробиват! Не можем да ги удържаме пове…

Мъжът беше прекъснат от острието на брадва, което потъна в главата му.

Кметът на Броукън Боу залитна назад. Инграмът падна от ръцете му и той коленичи.

Нападателят извади брадвата от главата на жертвата си и безжизненото тяло падна в снега.

— Франклин Хейс? — попита нежен, почти любезен глас.

Над него надвисна фигура с дълга коса, чието лице не успя да различи. Хейс беше изморен, направо претрепан.

— Да — отвърна той.

— Време е да заспиваш — каза мъжът и вдигна брадвата си.

Когато оръжието падна, едно джудже, което беше приклекнало върху съборената стена, скочи на крака и плесна с ръце.