Робърт Маккамън
Лебедова песен (54)

54

— Хей! Хей, елате да видите! — Вратата на хамбара рязко се отвори и Слай Муди влезе вътре заедно със сутрешния вятър по петите си. Убиец мигновено скочи от мястото си под каруцата и залая като картечница. — Елате да видите! — провикна се отново домакинът, чието лице беше почервеняло от вълнение. В косата и брадата му се топяха снежинки. Личеше, че се е облякъл набързо, беше хвърлил на гърба си кафяво палто върху дълги панталони, а на краката си все още носеше пантофи. — Трябва да дойдете да видите!

— За какво, по дяволите, си се разкряскал, господине? — Ръсти се беше изправил от купчината със сено, в която беше спал, и разтриваше зачервените си очи. През вратата на хамбара влизаше съвсем слаба светлина. — Всемогъщи боже! Още не се е зазорило!

Джош беше станал на крака и наместваше маската, която тъкмо си беше сложил на главата. Беше спал до каруцата. През годините се беше научил, че да се събудиш по тревога е добър начин да останеш жив.

— Какво има? — попита той.

— Навън! — Муди посочи с треперещ пръст през вратата. — Трябва да дойдете да видите! Къде е момичето? Будна ли е? — Старецът погледна към опънатата върху каруцата палатка.

— За какво е всичко това? — попита Джош. Миналата вечер Слай Муди каза на двама им с Ръсти да държат Суон в хамбара. Те взеха купичките си с яхния и боб и се нахраниха при нея. Тя беше изнервена и мълчалива като сфинкс. Сега за Джош нямаше никаква логика Слай Муди да иска да види Суон.

— Просто я доведете! — каза старецът. — Доведете я и елате да видите! — Той хукна към вратата и излезе на студа, докато Убиец джафкаше по него.

— Кой разхлопа дъската на този? — измърмори си Ръсти под носа, докато си обличаше палтото и си нахлузваше ботушите.

— Суон? — провикна се Джош. — Суон, будна…

Тентата се отвори и момичето излезе. Беше висока, слаба и обезобразена. Лицето и главата й приличаха на грозен шлем. Носеше сини дънки, дебел жълт пуловер и кадифено палто. На краката си беше обула туристически обувки. В едната си ръка държеше Ревльото. Днес не беше направила опит да скрие лицето си. Опипа пътя си с багетата и слезе по стълбата. Наклони глава, за да може да види Джош през тясната цепка, благодарение на която все още не беше изгубила зрението си. Главата й ставаше все по-тежка и трудна за контролиране. Понякога се страхуваше, че вратът й ще се счупи. Онова, което беше останало под образуванията, я изгаряше толкова жестоко, че често пищеше от болка. Веднъж взе един нож и го опря в грозното и деформирано нещо, в което се беше превърнала главата й, и започна да реже. Но образуванията бяха прекалено твърди, същинска броня.

Суон спря да се гледа във вълшебното огледало преди няколко месеца. Вече не издържаше на гледката, макар фигурата със светещия пръстен да приближаваше… но освен нея се явяваше и зловещото обло лице с променящите се чудовищни черти, което също идваше все по-близо.

— Хайде! — прикани ги Слай Муди от предния двор на къщата. — Побързайте!

— Какво иска да видим? — попита Суон с променения си глас.

— Не знам. Защо не излезем да видим? — предложи Джош. Ръсти си сложи каубойската шапка и заедно със Суон и гиганта излязоха от хамбара. Момичето вървеше бавно, с увиснали от тежестта на главата й рамене.

Джош рязко спря.

— Господи — каза тихичко и с изумен глас той.

— Виждате ли? — изграчи Слай Муди. — Вижте го! Просто го вижте!

Суон наклони на една страна главата си, за да може да вижда напред. Първоначално не беше сигурна какво вижда заради сипещия се сняг, но сърцето й заби силно, когато тръгна към стареца. Зад нея Ръсти също спря. Не можеше да повярва на очите си и смяташе, че още спи и сънува. Отвори уста и изпусна изумен стон.

— Казах ви, нали? — развика се Муди и се засмя. Карла стоеше близо до него, навлечена с палто и бяла вълнена шапка. Изражението й подсказваше, че е смаяна. — Казах ви! — Старецът започна да танцува жига, да рита снега и да лудува сред пъновете, които преди време бяха живи дървета в овощната му градина.

Единственото оцеляло ябълково дърво вече не беше голо. По хилавите му клони бяха разцъфнали стотици бели цветове и докато вятърът ги въртеше като някакви малки чадърчета от слонова кост, под тях бяха израснали яркозелени листа.

— Живо е! — изкрещя радостно Слай Муди, зарита с крака, хлъзна се, падна и пак се изправи. Цялото му лице беше в сняг. — Дървото ми отново оживя!

— О — прошепна Суон. Край нея прелитаха ябълкови цветове. Усещаше аромата им, носен от вятъра — сладкия парфюм на живота. Наклони глава напред, за да огледа ствола на ябълковото дърво. И там, като прогорени в дървото бяха следите, оставени от дланта й и написаните с пръст букви: „С… У… О… Н.“

Една ръка докосна рамото й. Беше Карла, която отстъпи назад, когато момичето най-накрая обърна деформираната си глава към нея. През тясното си зрително поле видя ужаса в очите на възрастната жена… но в тях имаше и сълзи. Карла се опитваше да каже нещо, но не можеше да намери думите. Пръстите й стиснаха рамото на Суон и най-накрая съумя да проговори:

— Ти направи това. Ти върна живота в това дърво, нали?

— Не знам — отвърна момичето. — Мисля, че просто го… събудих.

— Вързало е цветове през нощта! — Слай Муди танцуваше около дървото, сякаш беше някаква украса, около която трябваше да обикаляш. Старецът спря, протегна се и хвана един по-нисък клон, който притегли към себе си, за да могат всички да го видят. — Вече има пъпки по него! Мили боже, до първи май ще напълним цяла кофа с ябълки! Никога досега не съм виждал някое дърво да цъфти толкова бързо! — Слай Муди разклати клона и се засмя като дете, когато белите цветове закапаха отгоре му. Той погледна Суон и усмивката му изчезна. Пусна клона и продължи да я гледа мълчаливо, докато снегът и белите цветове падаха помежду им, а въздухът беше изпълнен с ароматно обещание за плод и сайдер.

— Ако не бях видял това със собствените си очи — каза старецът с изпълнен с емоции глас, — нямаше да повярвам, че е възможно. Няма никакъв естествен начин едно дърво да е голо на единия ден, а на другия да е вързало цвят. По дяволите, та тази ябълка има листа по себе си! Отново цъфти като едно време, когато април се паднеше топъл месец и лятото чукаше на вратата! — Гласът му го предаде и се наложи да изчака малко, преди да продължи. — Знам, че на дървото е изписано името ти. Нямам представа как се е озовало там или защо внезапно е вързало цвят… но ако това е сън, не искам да се събуждам от него. Помиришете въздуха! Просто го помиришете. — Слай Муди отиде при Суон, взе ръката й и я допря до бузата си. Изхлипа едва чуто и падна на колене в снега. — Благодаря ти. Благодаря ти, много ти благодаря.

Джош си спомни зелените стръкове трева, които бяха поникнали в пръстта във формата на тялото на Суон в мазето на хранителния магазин на Поу-Поу. Спомни си какво му каза за болезнения звук, за земята, която била жива и как всичко живо си имало свой собствен език и начин да разбира нещата. Момичето често говореше за цветята и растенията, които беше отглеждала на паркингите за каравани или зад мотелски стаи, и Джош и Ръсти бяха наясно, че едва издържаше да гледа мъртвите дървета и някогашните гори. Но нищо не ги беше подготвило за това. Гигантът отиде до ябълката и прокара пръсти през буквите от името на Суон. Те приличаха на прогорени с горелка в кората. Момичето беше призовало някаква сила или енергия миналата вечер и сега пред него се намираше физическото доказателство за това.

— Как го направи? — попита я той. Не знаеше по какъв друг начин да се изрази.

— Просто го докоснах — отвърна тя. — Почувствах, че не е мъртво и го докоснах, защото исках да го запазя живо. — Суон се засрами от факта, че старецът е паднал на колене пред нея. Искаше й се да стане и да спре да плаче. Съпругата му я гледаше със смесица от отвращение и изумление, както човек би гледал крастава жаба със златни криле. Цялото това внимание я изнерви още повече, отколкото миналата вечер, когато изкара акъла на стареца и старицата. — Моля ви — каза тя и дръпна палтото на Слай Муди. — Моля ви, станете, господине.

— Това е чудо — промърмори Карла, докато наблюдаваше как цветовете летят наоколо. Убиец бягаше наблизо и се опитваше да ги хване в уста. — Тя направи чудо! — Две сълзи се стекоха по бузите й и замръзнаха като диаманти, преди да стигнат до челюстта й.

Суон беше изнервена и премръзнала и се страхуваше, че обезобразената й глава може да се килне прекалено много на една страна и да й счупи врата. Вече не издържаше на хапещия вятър и се дръпна от хватката на Слай Муди. Обърна се и тръгна към хамбара, като опипваше снега пред себе си с Ревльото, докато старецът и останалите я изпратиха с погледи. Убиец бягаше в кръг около нея с един цвят от ябълковото дърво в устата си.

Ръсти беше онзи, чийто език се развърза пръв.

— Кой е най-близкият град? — обърна се той към стареца, който още беше на колене. — Тръгнали сме на север.

Слай Муди примига бавно и избърса очи с опакото на ръката си.

— Ричланд — отговори той. И поклати глава. — Не, не. Ричланд е мъртъв. Всички го напуснаха или умряха от коремен тиф миналата година. — Изправи се на крака. — Мерис Рест — сети се най-накрая. — Това е следващото селище. Намира се на около деветдесет и пет километра северно оттук по магистрала 44. Никога не съм ходил там, но чувам, че е наистина голям град.

— Мерис Рест да е тогава — каза Джош на Ръсти. — Място като всяко друго.

Муди излезе от транса, в който беше изпаднал.

— Не е нужно да си тръгвате. Можете да останете с нас! Разполагаме с много храна и ще ви намерим място в къщата! Господи, за нищо на света няма да позволя това момиче да прекара още една нощ в хамбара!

— Благодаря ти — каза Джош, — но трябва да продължим напред. Храната си е ваша и ще ви е необходима. Както вече Ръсти спомена, ние сме изпълнители, забавляваме хората. Така си изкарваме прехраната.

Слай Муди хвана Джош за ръката.

— Слушай, не знаеш какво имате, господине! Това момиче е чудодеец! Погледни дървото! Вчера беше мъртво, а сега можеш да помиришеш цветовете му! Господине, това момиче е специално. Нямаш представа на какво е способна, ако реши да го направи!

— Какво може да направи? — Ръсти беше объркан от всичко това и въобще не се чувстваше на място, както всеки път, в който вдигнеше огледалото на Фабриозо и не виждаше нищо в него освен мръсна повърхност.

— Погледни това дърво и си представи овощна градина! — каза развълнувано Слай Муди. — Представи си царевична нива, или пък поле с фасул и тикви! Каквото се сетиш! Нямам представа какво има в това момиче, но то разполага със силата на живота. Не виждаш ли? Тя докосна това дърво и го върна обратно! Господине, тази Суон може отново да събуди цялата земя!

— Това е просто едно дърво — напомни му Джош. — Откъде знаеш, че може да направи същото нещо с цяла овощна градина?

— Ти си глупак! Овощната градина е просто едно дърво и още едно! — изръмжа старецът. — Нямам представа как го направи, нито пък знам нещо за нея, но ако може да съживи едно ябълково дърво, значи може да съживи цяла овощна градина или цяла нива! Ти си безумец, ако отведеш някого с Божията дарба отново на пътя! Цялата страна е пълна с убийци, разбойници, луди и само Дяволът знае какви други! Ако останете тук, тя ще започне работа на полето и ще прави каквото е необходимо, за да го събуди отново!

Джош погледна Ръсти, който поклати глава и се освободи от Слай Муди.

— Трябва да продължим.

— Защо? Накъде? Какво търсите, което си струва да бъде намерено?

— Не знам — призна си Джош. През седемте години на скитане от селище на селище именно скиталчеството се беше превърнало в смисъл на живота им, а не установяването на някое място. Въпреки това гигантът се надяваше един ден да намерят място, на което да останат за повече от няколко месеца… Дори можеше да тръгне на юг към Мобайл, за да потърси Роуз и момчетата си. — Предполагам, че ще разберем, когато го намерим.

Муди имаше намерение да се възпротиви отново, но съпругата му го спря:

— Силвестър? Става много студено тук навън. Те са взели своето решение и смятам, че трябва да направят онова, което смятат за правилно.

Старецът се поколеба, погледна отново към ябълковото си дърво и кимна.

— Добре — измърмори той. — Разбирам, че трябва да продължите по своя път. — Изгледа сърдито Джош, който беше поне с десет сантиметра по-висок от него. — А сега ме слушай внимателно, господине — предупреди го Слай Муди. — Ще защитаваш това момиче, чуваш ли ме? Вероятно един ден ще осъзнае, че трябва да прави това, което виждам, че може. Но ти ще я защитаваш, чу ли?

— Да — отвърна гигантът. — Чух.

— В такъв случай продължавайте — каза Слай Муди. Джош и Ръсти тръгнаха към хамбара, но старецът не беше приключил. — Нека Бог да е с вас! — Той вдигна една шепа с бели цветове от снега, доближи ги до носа си и вдиша.

Близо час след като „Пътуващо представление“ се заклатушка по пътя на север, Слай Муди си облече най-дебелото палто и ботуши и каза на Карла, че не може да седи и минута повече. Смяташе да мине през гората, да отиде до дома на Бил Макхенри и да му разкаже историята за момичето, което можеше да върне живота на дърво само с допира си. Бил Макхенри имаше пикап и малко бензин и Слай Муди обеща, че ще разпространи наоколо новината за това девойче, защото беше видял чудо и надеждата за света все още не беше умряла. Щеше да намери някой хълм, от който да крещи името на Суон, и когато ябълките узрееха, щеше да направи ябълково пюре и да покани всички, които живееха в опустошените ферми в радиус от няколко километра, да станат част от чудото.

След това прегърна жената, която беше взел за своя съпруга, целуна я и видя как очите й заблестяха като звезди.